Ивайло Иванов - бащата на изгряващата футболна звезда Станислав казва: „Успехът идва след много лишения и труд”

Ивайло Иванов - бащата на изгр

Ивайло Иванов и неговото семейство са посветили живота си на синовете си Станислав и Ивайло да достигнат върховете на футболната игра. Индикации, че семейната надежда е възможно да се превърне в реалност, е впечатляващото участие на 15-годишния Станислав

Ивайло Иванов е роден на 12 май 1973 г. в Габрово. Завършва първия випуск по дисциплината „Футбол“ на Спортното училище в града, след което отива в казармата – в спортната рота на „Локомотив“ в София. Висшето си образование завършва в ТУ в Габрово, специалността „Търговия и маркетинг“. Започва работа в частния бизнес.

- Г-н Иванов, кога решихте да насочите синовете си към професионалния футбол?

- Когато видях, че имат качества за футболисти, реших да ги подкрепям и насочвам да се развиват така, че да достигнат до високото спортно майсторство, като избегнем грешките, които аз съм правил като млад.

- Кои са те?

- Човек е длъжен да се предпазва от контузии, особено когато се занимава със спорт. Заради сериозните контузии спрях да тренирам футбол. С течение на времето разбрах, че е важно при кои треньори ще тренира спортистът, затова държа с децата ми да работят професионалисти.

Моят син Станислав от 11-годишна възраст играеше в „Янтра“ - Габрово и всяко лято, докато другите деца почиваха, той участваше в турнири с различни отбори от наложени във футбола школи. Със „Славия“ беше в Пловдив - клубът разполага с добри треньори, с прекрасни бази, с условия за добро развитие на децата. След това ходи с „Литекс“ на турнир във Враца – и този клуб се интересуваше от Станислав. Искахме да разберем къде детето ще се чувства най-добре и кой клуб ще бъде най-подходящ за неговото развитие. В Габрово той достигна до много добро ниво и затова преценихме, че трябва да има промяна и да продължи да се развива, въпреки че в нашия град има много добри специалисти във футбола. От „Левски“ също проявиха интерес и изпратихме Станислав на турнир с тях в „Албена“. Тогава преценихме, че най-добрият вариант за неговото развитие е да остане в тази школа. Така че в момента учи в Спортно училище в София и тренира в школата на „Левски“.

Тази година премина на индивидуално обучение, тъй като заради многото лагери, мачове и тренировки не успява да посещава редовно учебните занятия. Това го решихме, след като забелязахме, че започва да изостава в усвояването на учебния материал по математика. Намерихме частен учител, който да го подготви за поредната класна работа, тъй като и самият Станислав държи да знае, не учи само заради получаването на определена оценка, а да има знания и то трайни. Не обича да получава нещо наготово. По същия начин се отнася и към футбола.

- И Вие като родители желаете да се развива като пълноценна личност?

- Той трябва да се развива във всяко едно отношение. Смятам, че е важно съвременният футболист да е интелигентен, информиран и знаещ, ако иска да постига успехи и да върви напред. Затова той трябва да развива и ума си.

- Как осигурявате необходимите за изграждането на богата обща култура контакти?

- Стремя се наистина да създам възможности за пълноценно личностно изграждане на базата на придобиване на обща култура, за което считам е необходимо наред със задълбочените знания по различните учебни дисциплини да се знаят чужди езици. Затова Станислав вече взема уроци по английски.

- Футбол, училище, тренировки, състезания, а къде остават изкушенията на големия град, бихте ли могъл да го предпазите от тях?

- В момента Станислав е за седмица тук и от понеделник отново поема пътя на интензивните тренировки и учебните занимания. Затова в Габрово се опитваме да му създадем условия за пълноценна почивка. Бяхме дори на нощно заведение, това му беше любопитно и видя какво е да си на бар. Лично аз считам, че човек трябва да опита от всичко, за да не се изкушава лесно по-нататък в живота си. Според мен е въпрос на характер дали човек ще се поддаде на изкушения. Разбира се, важно е да се осъществява и определен контрол, който трябва да бъде деликатен, важен е и личният пример.

- Имате голямо желание децата Ви да се изградят като спортисти, нужна ли е подкрепата на цялото семейство за осъществяването му?

- Наистина е много важно цялото семейство да оказва подкрепа за реализирането им. В противен случай и детето няма да има добър шанс за развитие. Ние – съпругата ми, моите и нейните родители, сме единни в това отношение и оказваме пълно съдействие, до децата си сме при всяка тяхна изява. Още повече, че в момента има интерес към Станислав от чужди клубове, поддържаме кореспонденция с тях, интересуваме се в каква насока трябва да работи той, за да е добре подготвен и се усъвършенства.

- Самият Вие проучвате какъв е челният опит, за да го прилага и синът Ви, така ли?

- Според мен това е много важно, ако иска да играе футбол от световен мащаб. Целим се високо, пък да става каквото ще, както се казва.

- Как се възпитава амбиция у един млад човек?

- Скоро даваха филм за Христо Стоичков, в който той говори за отиването си в Барселона. Стъпвайки на испанска земя, той си е казал: „Аз съм най-добрият, нищо че съм българин, най-добрият съм. И се държах като най-добрия!“. Така че е важно и самочувствието.

- Самочувствието е нещо крехко, за него е нужна силна психика, как се изгражда тя?

- Така се получи, че още от малък Станислав е възпитаван да побеждава, това е и психиката му – да бъде победител. Може би това му дава стимул постоянно да се развива.

- Не Ви ли се струва, че искате децата Ви да постигнат онова, което самият Вие не сте успял?

- В никакъв случай. Считам, че животът ми е пълноценен, независимо от това, че не съм състезател. Никога не съм разсъждавал, че не съм се реализирал, напротив, стремя се да не се допускат грешките, които аз съм направил в развитието си. Ще дам пример с брат му, който в един момент под външни влияния реши, че не му се играе футбол. Не иска да ходи на тренировки и толкова. Тогава заявих: „Няма проблем – след като не желаеш, няма да тренираш“. Дядо му тогава стана направо луд: „Как ще зареже тези качества, които има по рождение?! Не може да остави недовършено свършеното дотук“. И на мен ми беше станало много тежко, но считам, че насила хубост не става и затова не настоявах. Ивайло не ходи няколко дни на тренировки и след това продължи, върна се на терена.

- Преди време споменахте, че в България обстановката за развитие на спорта не е твърде благоприятна. Какво имахте предвид - че се изцежда всичко от даден състезател и след това никой не се интересува от него, или заради икономическата ситуация?

- Точно икономическите фактори оказват сериозно влияние върху развитието на спорта. Президентите на футболните клубове невинаги разбират от футбол и след като си дават парите, понякога се месят в методическите дейности, с които не са запознати. И тъй като всички са зависими от тях, си мълчат за допускани нередности. Но си мисля, че не навсякъде е така.

- Не се ли опасявате, че децата може да попаднат на недобросъвестни треньори, които да стимулират детския организъм с непозволени средства?

- Считам, че и това зависи от домашното възпитание, което детето получава в семейството. Със Станислав, примерно, разговарям непрекъснато. След всяка тренировка, преди да влезе в банята дори, той ми се обажда и ми казва как е преминала тя, какво се е случило преди и по време на тренировката. Така че имам представа какво става с него във всеки един момент. Освен това започнах много да се интересувам от детско-юношески футбол, за да съм наясно какво трябва да се прави за правилното развитие на подрастващата физика. Трябва да съм наясно с правилата, да съм компетентен, да съм с отворени очи.

- Завършил сте спортното училище в Габрово, трябваше ли да бъде закрито?

- Не, но тогава закриха много спортни училища. Считам, че когато развитието на спорта беше издигнато в ранг на държавна политика, се постигаха много по-големи резултати. Имаше много и високи успехи в различните спортове на международната сцена. Дори от нашето габровско училище израснаха шампиони. Наскоро Цанко Цветанов, футболист от „Етър“, който участва и в Световното в Америка, по една от телевизиите даваше интервю и говори за това, че се опитват във Велико Търново да възстановят спортното училище, което беше с по-големи традиции от нашето. И за 10 места се явили само 4 деца. А навремето за толкова места се кандидатираха над 100 деца. Когато кандидатствах за паралелката по футбол в нашето училище, надпреварата се водеше, доколкото си спомням, между 360 човека за 12 места. Искам да кажа, че нишката вече се е скъсала и трудно ще се изтъче нова.

- При посещението на Таню Киряков в Габрово той заяви, че е важно спортът да се върне в училищата. Това ли е грешката на държавата?

- По отношение на спорта държавата допусна много грешки. Но в последно време спортът започна да се завръща в училищата. И веднага давам пример с младия и амбициозен треньор по футбол Георги Гатев - направи си спортен клуб, успя да влезе и в детските градини и оттам има над 200 деца. Вярно е, че едно поколение вече е безвъзвратно загубено за спорта, но за мен е важно, че постепенно започва да се възстановява сериозното отношение към него. Така че плодовете на това, което се прави днес, ще очакваме след не по-малко от десетина години. Смятам, че в момента обществото започна да отваря очите си за развитието на спорта - обръща се внимание и на базите. Но все едно, че се започва от нулата.

- Ако си припомним всички колизии, които преживя само габровският футбол?

- В него се намесиха хора с нечисти помисли, а истинският спорт има нужда от чисти мисли и сериозно отношение. Но такива личности в днешно време трудно се намират.

- Това ли е нещото, което Ви тревожи в днешно време?

- Тревожното е, че деградацията не е само в спорта, а навсякъде. Тревожи ме, че много качествени хора избягаха от България. Интелектуалците напуснаха страната. Цветът на нашата държава го няма вече, не е тук, избяга. И всяко дете, което се ражда, вече се стяга за чужбина.

- Чужбина ли е панацеята?

- Който е кадърен и в България може да устрои добре живота си. В момента много лекари отиват в чужбина да работят именно заради по-високото възнаграждение. Считам, че добрият лекар тук може да изкара много повече пари, отколкото в Германия, например.

- Трудно ли е за едно семейство, решило да подчини живота си за развитието на своите деца и то в спорта?

- Много е трудно. Но така сме решили. За всяко важно нещо свикваме семейния съвет, запознаваме и децата с нашите решения. Допитваме се и до тяхното мнение. Понякога с изненада разбирам, че техният буден ум е намерил изход от трудна ситуация. Така че съобразяваме се с мнението и на децата. Държим да знаем какво те биха искали да се случи.

- Но рано или късно децата излитат от гнездото. Ето, едното може да се каже, че вече го е напуснало?

- Колкото и тежко да ни е, знаем, че децата трябва да се развиват. Това, че няма да са при нас, е още по-голяма отговорност. Когато дойде моментът и малкият да напусне Габрово, ще се наложи да вземаме кардинални решения.

- А готови ли сте за тях?

- Все още не. Но се надявам и тогава да успеем да се справим.

- Кои са най-големите изпитания?

- На първо място са финансовите проблеми. Човек няма ли поне минимална независимост по отношение на трудовите задължения, просто няма как да реализира своето намерение.

Благодарение на факта, че работя във фирмата на баща ми, имам възможност да планирам времето си съобразно ангажиментите на децата. След това наваксвам – работя в друго време, за да си приключа задълженията. Преобръщаме денонощието, променяме работния график единствено съобразно децата. Събота, неделя сме с тях по състезания.

- Въпреки натовареността не се оплаквате, както много други хора?

- От хленчене няма полза. Оплакването си е чиста загуба на време. Човек е длъжен да си организира възможно най-оптимално времето, за да успее да свърши планираното. Много хора казват за спортистите, за онези, които са успели, че това е техният талант. И приемат, че всичко е паднало отнякъде ей така, наготово. Не е така. Вярно е, че е нужен и талант, но освен него успехът идва след много лишения и труд. Както е при Станислав, който е лишен от много чисто детски преживявания. Той не излиза да играе с другите деца, а тренира, не стои пред компютъра да щъка игрички, лишен е от много чисто детски изкушения. И със сигурност ще се лишава от още много преживявания занапред, ако иска наистина да успее.

- Самият Вие как възприемате ли хленчещите хора?

- Рано или късно всяко нещо си отива на мястото. Такива хора не могат да прогресират, намират си своята ниша и си живуркат със своите непрекъснати оплаквания, оставени да ги носи течението, без да се съпротивляват, без да направят и стъпка, за да променят живота си към по-добро. Това са тези, които само гледат останалите какво са направили, за да започнат с отрицанията, с критиките си, с търсенето на негативи. Подобни хора игнорирам от обкръжението си, без да се карам с никого. С настроенията си, с приказките си те създават излишно напрежение.

- Станислав и Ивайло срещат подкрепата на цялото семейство, всички действате целенасочено и вероятно не допускате пробив никъде?

- Ще дам само един пример. Станислав много обича да ходи за риба. Един ден да е в Габрово, другият му дядо, бащата на съпругата ми, оставя всякаква работа и тръгва с него по реките и водоемите. Това е неговото хоби, въпреки че не обича да яде риба.

Моите приятели също ни помагат. Румен Янчев на щангите, който стана и президент на клуба в Габрово, например също ни подкрепя много. Прави програмата за възстановяване, за хранителния режим на Станислав. Всички приятели помагат с каквото могат - един със съвет, друг с помощ при тренировките. Много съм им благодарен за всичко, което правят за нашето семейство.

- Ако няма общество около семейството, което Ви подкрепя, по друг начин ли ще се чувствате?

- Наоколо не е само подкрепящото ни общество. Има и коренно различни хора, които непрекъснато се опитват да пречат.

- Имате ли моменти, в които изпадате в негативно настроение, когато Ви обхваща отчаяние?

- Не. Знам, че имам подкрепата на семейството и приятелите и вероятно затова не съм изпадал в подобни ситуации. Важно е човек да вярва, че след като е тръгнал по избрания от него път, ще достигне своята цел. Да, ще има препятствия по него, ще се препъва, ще пада, ще става, но е длъжен да върви напред. Дори и да падне лошо, е важно да мобилизира всички свои сили и да се изправи, да знае, че трябва да продължи, защото е добър и благодарение на упоритостта си, ще стане най-добрият.

- Мъдрите неслучайно са казали, че след всяко изправяне човек се чувства малко или повече по-силен?

- Възприемам го малко като клише, но наистина е така, макар да не съм изпадал в много трудна, непреодолима ситуация. Считам, че каквото и да стане, животът продължава и сме длъжни да се борим и преодоляваме пречките по пътя.

- Каква беше Вашата детска мечта?

- Да стана футболист. Но животът крие изненади, не станах професионалист. Сега виждам, че съм пропуснал много от футбола. Вероятно тепърва ще разбера какво още не съм усетил като футболист. Макар да считам, че съм играл и то добре, че съм стигнал до определено ниво, но не съм успял да се докосна до големия футбол. Но така се е стекъл животът ми.

- Важно ли е човек да си поставя целите, които трябва да следва в своя живот?

- Реалист съм, гледам какви възможности има пред мен и преценявам какво бих могъл да направя.

- Казахте, че сте преживял контузии, а след тях за спортиста светът се срива.

- Наистина се срива. Ако не беше семейството ми, трудно бих се оправил. И тръгваш по нов път, поне така беше при мен. Сега по отношение на моя син считам, че бъдещето му зависи от него - как ще се усъвършенства, как ще тренира, ще продължи ли все така упорито да работи. Вярвам, че с нашата подкрепа ще успее да преодолява всевъзможните трудности, които му предстоят.

- Самият Вие кога сте изпитвал най-голямо удовлетворение?

- Когато децата ми са щастливи. Да видиш радостта в очите им, усмихнатите лица – от това по-голямо удовлетворение ми се струва, че няма.

- Двете братчета обичат ли да са заедно?

- Двамата много се обичат, а и разликата между тях не е голяма. Станислав е на 15, а малкият - на 12. Сега Ивайло много страда, че батко му не е непрекъснато вкъщи, но се радва на успехите му. И е много горд от тях. Затова много обичаме празниците. Обичаме по Великден, Коледа и Нова година да се съберем цялото семейство, фамилията. На всички християнски празници сме заедно.

- Извън грижите за децата и работата как си почивате?

- Отново с футбол. Това е начинът ми на живот. Много обичаме да пътуваме за състезанията. Всеки свободен ден сме на път за София. Искам Станислав да усеща нашата топлина, обичта ни. Усещам, че нашето присъствие му дава самочувствие. Виждам, че децата, чиито родители нямат възможност да пътуват, тъгуват за тях, иска им се да има с кого да споделят на момента своя успех. И им е много трудно. Има деца, които не са виждали родителите си по два-три месеца и това им тежи.

- Излиза, че животът за Вас е футбол?

- Наистина, целият живот за мен е футбол. В момента живея с футбол и навярно занапред също ще бъде така. И досега продължавам да играя на стадиона, когато съм свободен.