Доц. д-р Минчо Симеонов: Бумът на информационни технологии промени младия човек

Минчо Симеонов е роден на 20 юни 1951 г. в Пловдив. Завършва специалността „Полупроводникова и промишлена електроника“ във ВМЕИ в Габрово (сега ТУ). Започва работа по разпределение в ЗЧП „Импулс“, от 1980 г. постъпва като научен сътрудник в НИС към ВМЕИ, през 1988 г. е гл. асистент в катедра „Електронна техника и микроелектроника“, а по-късно и неин ръководител. Бил е директор на Центъра за електронно обучение в университета. В момента е декан на факултет „Електроника и електротехника“.
Доц. д-р Минчо Симеонов е автор на множество научни статии и доклади у нас и в чужбина, на няколко учебника и учебни помагала. Участвал е в международни, национални и университетски научни проекти. Член е на Съюза на учените в България и на IEEE.

СТЕФКА БУРМОВА

- Доц. Симеонов, роден сте в Пловдив, каква е причината да учите и работите в Габрово?
- Коренът ми е габровски. Дядо ми Минчо е кореняк габровец. По времето, когато съм раждан, баща ми е бил състезател във волейболния отбор на „Ботев“ - Пловдив, но две години по-късно семейството се прибира в Габрово и той започва да гради волейболния отбор на града. Така че съм израснал покрай този спорт.
- Носите ли спортен дух?
- Винаги съм го имал. Опитвам се да предам на моите деца и внуци този спортен дух - колективният, който е много по-различен от индивидуалния. Той изгражда чувството за дисциплина, за отговорностите при работа в екип, за колективизъм – такива са спортовете волейбол, баскетбол и др. Самият аз играех в отбора на ЗЧП „Импулс“, който винаги заемаше призовите места в „Б“ волейболната група. Известно време съм бил и негов капитан. През 1984 г. влязохме в елитната „А“ група, когато отборът беше попълнен с младо поколение играчи. По това време вече бях започнал работа в университета и реших, че е време да се отдръпна от спорта. С Венци Кушлев, Петко Тодоров, Йосиф Спасов бяхме хората, които поддържаха по онова време волейбола в Габрово.
- Спортният дух беше ли полезен във Вашата работа като научен работник и университетски преподавател, прехвърляте ли го на студентите?
- Не обичам да губя. Но животът не е низ от победи, затова загубите ги приемам като в спорта – знам, че има нови състезания и съм длъжен да бъда добре подготвен за тях. Така че както в спорта, така и в професионалния ми живот е имало поражения, но победите са били повече. Спортният дух те кара да доведеш нещата докрай, да ги покажеш в правилната светлина на хората и да получиш удовлетворение от свършената работа. След волейболната ми кариера най-хубавите ми моменти бяха, когато самостоятелно или в колектив направихме няколко електронни устройства.
- Кои от тях са Ви най-на сърце?
- Първите, които създадохме с новата техника през 1992-1993 г. Дотогава сме работили върху разрешаването на големи задачи в научноизследователския сектор. Под ръководството на проф. Тодор Тодоров, на доц. Христо Хинов сме правили разработки за стотици хиляди лева. Тогава научих кои са техническите и чисто практическите проблеми в реалността на производствения участък. Научих се как да се харчат парите при купуването на различни елементи. Научих и цената на парите, когато дойдат при теб, изработени от самия теб. Усетих и сладостта им. Така че през целия си творчески път в университета съм търсил освен преподавателската работа и възможност за практическа реализация на теоретичните проблеми. Това дава достъп до нова елементна база, до нови практически решения, което улеснява и разширява възможностите за представяне по най-добрия и достъпен начин на теорията, която студентите трябва да усвоят.
- Вие сте с афинитет към изследователската работа, каква беше мотивацията Ви да се насочите и към преподавателска дейност?
- Докато работих 4 години в „Импулс“ в сектор „Нестандартно оборудване“, поддържах контактите си в института с доц. Хинов. Имах и желание да се захвана с преподавателска дейност, която да допълвам с научноизследователска работа. Затова се явих на конкурс и постъпих в университета, макар и със значително по-ниска заплата. Но работата, която вършех тук, ми доставяше огромно удоволствие. Това е и причината винаги да казвам, че ако се наложи отново да започна своя житейски път, пак ще го повторя, тъй като обичам преподавателската си работа със студентите, както и да се занимавам с научни разработки.
- В областта на инверторите ли бяха първите Ви разработки?
- Винаги съм работил в тази област. Бях в екипа на доц. Хинов, който получи през 1986 г. златен медал за „Уредба за топене на алуминий“ – тя беше на база оригинална схема на инвертора, която прерасна по-късно и в докторска дисертация. Много малко от разработките, които правехме в този период, са оставали чисто практически, винаги в тях имаше и научна новост. Всички мои докторанти, които завършиха – досега са трима, в момента работим с четвъртия – са участвали и в практическите разработки, използвайки теоретичния задел знания, и са развивали своите дисертации.
- Кои разработки са Ви донесли най-голямо удовлетворение – първите или реализираните на по-късен етап?
- Първите ни свободни договори бяха с фирма от Ботевград, която ни възложи да направим машина за топене на злато, предназначена за медицински цели – за стоматологията. За пръв път тогава целият ни катедрен колектив - Маджаров, Петър Тончев, проф. Тодоров, синовете му и аз, приложихме всичко ново, което знаехме за MOS транзисторите, за новата схемотехника и елементна база. Когато заработи нашата разработка, удоволствието ни беше неповторимо.
- Какво е усещането след многобройните безсънни нощи докато стане нещото изведнъж да го видите готово и то дори тръгва, работи?
- Притесненията наистина са изключително големи, въпросителните дали сме избрали най-правилният път или трябва да търсим други варианти са много и непрекъснато глождят мисълта. Но когато целият ни труд се увенчае с успех, чувството е неописуемо. Понякога съм се опитвал да определя какво точно е то, но не съм успявал. Споделял съм и със студентите, че в такива моменти и инженерът изпитва със същата сила същото, което усеща художникът, застанал пред току-що завършената си картина. Или композиторът, сътворил последната си симфония, писателят, сложил последната точка на своя роман, музикантът, ударил последния акорд върху клавишите на рояла. Усещането за победа ми се струва, че не би могло да се изрази с думи. В такива моменти се чувстваш вече като сериозен човек заради това, че си направил нещо значимо, различно.
- Финансовото изражение за положения труд дава ли своето отражение?
- Разбира се, че дават отражение. Увеличават се приходите и човек може да си поеме въздух, получава възможността да поглези децата си, да си позволи семейно пътуване или почивка. Ние няма да забогатеем, поне хората покрай мен и самият аз, но в такива периоди животът е по-спокоен наистина.
- Считате ли, че хората на науката са ощетени?
- Кога? Задавам този въпрос, защото от една страна, когато имат възможност да извършват и научноизследователска работа, те не са ощетени, тъй като самият труд им доставя удоволствие. Но при достигането на определени успехи – със сигурност. Ние нямаме добре разработена система за патентоване, за защита на нашия труд, който сме положили. Дори и самите ние неглижираме този въпрос, тъй като с много лека ръка предоставяме разработеното от нас на производителите. Тоест културата за лична защита на собствените постижения все още липсва, поне в моето поколение.
- Имали ли сте случаи на кражба на интелектуална собственост?
- До подобни ексцесии не се е стигало. Екипите, с които съм работил, винаги са били коректни, а и нашата работа не е толкова в крайностите, колкото в точно определени параметри.
- Научните достижения трябва да бъдат защитени с патент най-малкото в страната, все пак?
- В първите години на демокрацията отпаднаха авторските свидетелства, каквито ние имахме по няколко. Трябваше да ги внесем отново вече като патенти, но това не се направи почти от никого. Новостите, които имаха авторски свидетелства, останаха незащитени. Лично аз нямам присвоена моя работа, защото всичко, което правим с екипа, е в единични разработки – за точно определен инвертор, който работи на 400 киловата с подобрения, примерно, който не влиза в серийно производство. Така че е възможно някои от схемите да бъдат взети и използвани, но защита на цялостната разработка не сме правили. Освен това трябва да си признаем, че в последните 20 години в областта на преобразувателната техника ние изоставаме.
- По каква причина?
- Поради неработещата икономика няма кой да поръчва нови разработки. Имаше известно раздвижване в периода от 2002 до 2007 г. Тогава по покана на собственика на „Мадара“ в Шумен направихме няколко преобразувателя с екипа ми - гл. асистент д-р Продан Проданов, доц. д-р Любослав Данков, Христо Ибришимов и още няколко колеги – работихме няколко години. Там приложихме и някои нови идеи, които те си платиха, а ние ги доразвихме в теоретичен аспект и те прераснаха в докторски дисертации.
- В днешно време работодателите алармират, че има сериозен недостиг от добре подготвени кадри, прави ли са те в това си твърдение?
- Дори и като преподавател трябва да призная, че те са прави.
- В учебните планове ли е причината или връзката се къса другаде?
- Скъса се връзката ни със средното образование. Ние се опитваме да наваксваме пропуснатото по време на обучението в първи и втори курс, но днешните студенти не могат да възприемат този подход, бързо се отказват. Четох интересно изследване за това поколение на американски университет, според което младите хора не могат да работят в екип, бързо губят своята концентрация, което е свързано със съвременните технологии – интернет, комуникациите, информацията, която е покрай тях. Те не носят вина, че живеят в непрекъснато променящо се в областта на технологиите време. Да, ние се опитваме чрез различни методи, включително чрез електронно и дистанционно обучение да откликнем на техния начин на живот. Сега те са 18-20-годишни. Самият аз преподавам вече над 20 години, естествено в началото съм преподавал по класическия начин, но сега непрекъснато търсим нови форми. Вече сме подготвили зали за дистанционно обучение, което ще започне тази година. Считам, че с новите интерактивни методи на обучение ние сме длъжни постепенно да дадем много по-голяма възможност на всички млади преподаватели да забравят тебешира и дъската и да успеят да се адаптират към студентите от първи и втори курс, които много бързо губят концентрация, които не могат дълго време да стоят заедно в час. Които не желаят дори да влизат в час, защото им е скучно през тези 45 минути. Това е обективността в съвременното образование. Намеренията са преподавателите да подготвят лекциите заедно с необходимите тестове в електронен вариант, а часовете, прекарани в университета, да са свързани с лабораторните упражнения по различните дисциплини. Така че търсим начини да се доближим до изискванията на съвременното младо поколение. И вече пристъпихме към конкретни мерки – подготвяме документите за акредитация на дистанционната форма на обучение.
- Габровският университет ли ще бъде пионер в тази област?
- Не. Пионери ще бъдем в едно - че може би първи ще създадем симбиозата с дистанционното обучение в техническото образование и да го направим смесено. Всичко, което е възможно, ще се опитаме да вкараме в дистанционното обучение, а практическата част ще бъде по традиционния начин. Що се отнася до стопанския факултет, магистърските програми твърдо ще бъдат на дистанционно обучение. В Свищов, в Софийския универститет, в Бургас вече използват тази форма.
Децата, които избират габровския университет, са интелигентни, но наистина бумът на инфомационните технологии, използването им от най-ранна детска възраст променя в тях много неща. Едното от тях е свързано с трудната концентрация, другото е, че по-трудно развиват логическото си мислене, тъй като компютърът дава готовото решение. Според мен човек се ражда с определен тип мислене, което може да се развие в невероятни размери. Затова и един човек може да мисли рационално, но в никакъв случай не успява да мисли логично и обратно. Тоест ние трябва да подбираме учениците, които имат определени технически и логически нагласи в своето мислене. Но сега всичко много се обърка, включително и заради демографската криза, която също оказва отрицателното си влияние. В училищата записват наред, без всякакви критерии, оттам следваме ние.
- Не е ли така защото парите вървят след ученика и след студента?
- Така е при нас, но в университетите на Запад финансиането не зависи от броя на студентите в тях. В САЩ съответният щат е задължен да осигурява издръжката на университета, разбира се, има и частни дарения. Тревогата на преподавателите не е свързана с набирането на определен брой студенти. Те се грижат единствено за качественото обучение на младите хора. Критериите са свързани най-вече с повишаване интереса на студентите към науката, към развиването на мисленето им, към повече знания. И това се знае от нашите държавници. Вижда се и се знае как е направено в добрите индустриални държави от всички министри на образованието досега. Според мен е важно и отношението на фирмите към младите специалисти, които постъпват при тях на работа. Голяма част от тях нямат търпението, желанието и необходимите ресурси, за да създадат условия за плавна адаптация в реалната производствена среда на току-що завършилите инженери. Говори се непрекъснато, че фирмите имат нужда от машинни инженери, от електрончици, програмисти и т. н. Нашият току-що завършил инженер отива в предприятието и от него очакват веднага да трупа принадена стойност. Нямат търпение той да се огледа, да опознае производството и проблемите му, които ще трябва да решава, да обмисли как може да се решат те и т. н. А за това е нужно време. И когато няма добро отношение към него, той бързо губи интерес и бяга. Затова непрекъснато се въртим в един затворен кръг – висшето образование, специалистите, излизащи от университетите, икономиката. Независимо от това аз съм оптимист, но за жалост условията в страната ни са много трудни.
- Гордеете ли се със своите студенти?
- Знам всеки един от тях къде работи и каква е неговата реализация, интересувам се непрекъснато за тях и изпитвам удовлетворение от успешното им развитие. Много се гордея и с хората, с които работя. Продан Проданов например от 3-4 години е групов отговорник на първи курс. Той има невероятното желание да работи с новопостъпилите студенти – знае всичките им проблеми, всекидневно разговаря с тях. И те компактно преминават в по-горен курс, няма изоставащи, нито отказали се.
- Освен преподавател и научен работник, Вие сте и администратор, трудна ли е симбиозата между разнопосочните задължения?
- По-лесно ми беше докато бях няколко мандата ръководител катедра. Там се работи с преподавателите, а тук си връзката между студентите и преподавателите. При мен идват студенти с проблеми между тях и преподавателите, за решаването на които е нужно много време и дипломация. Кандидатстудентските кампании през последните години са много тежки. Но вече свикнах и върша административната работа с лекота.
- Какво Ви дава тя и какво отнема?
- Вече аз давам на тази работа, защото съм натрупал опит и самочувствие да я върша, помагам на академичното ръководство при вземането на някои трудни решения. Да, наистина отнема много време, колкото за написването на още няколко книги. Това е и причината вече твърдо да се откажа от професура, въпреки наличието на научен задел за нея, тъй като в последните години съм насочил вниманието си точно върху административната работа.
Има и още нещо – екипът, с който работя, е млад и амбициозен, много трудолюбиви хора са около мен и това, за което аз нямам време в научната област, те го правят. Да, под мое ръководство, но така се изгражда пирамидата. Както аз съм получавал подкрепа в своето развитие от доц. Хинов и другите ми преподаватели, така сега и аз се грижа за младите около мен. Затова директната конкретна работа на масата, с устройствата, с изпитанията и измерванията вече има кой да ги прави. А удоволствието от професията е, че си научил другите. Когато дойде неопитният студент, благодарение на натрупания опит знаеш, че можеш да му дадеш освен знания и умения и увереност в собствените сили. Не заради друго, а защото си минал по този път. Има много неща, които не могат да се научат от учебника, като как точно да се закрепват елементите върху платката например и като я погледнеш, тя да е като произведение на изкуството. Има тънкости, които никъде не можеш да намериш, освен от човешкия опит. Учебниците дават фундамента. Затова казвам, че ненаучени хора няма, а научени трудно се раждат.
- Какво считате за своя най-голям успех в живота си?
- Семейството си. С двете ми деца и трите ми внучки. Много се гордея с моите шест жени и се чувствам чудесно с тях. Голямата ми дъщеря Маргарита е в Англия, преподавател по молекулярна биология. Малката - Вела, която завърши тук специалността „Компютърни системи и технологии“, сега се занимава с дистанционно обучение в Института по правосъдие.
В научноизследователската дейност успехите ми са свързани с постигнатото заедно с доц. Христо Хинов и проф. Тодор Тодоров. С моя екип също направихме добри разработки, които внедрихме в Русе, в Лом, но най-обемна беше работата ни в Шумен в последните години. Там модернизирахме технологичната линия за изработването на детайли за задните мостове на камионите КАМАЗ в ковашко-пресов участък и заменихме загряването от пламенни пещи с индукционно нагряване. С нашите разработки се постигна икономия на енергия, човешки ресурс и много добро качество.