В музиката не можеш да направиш кариера без образование

- Г-це Морова, как се чувствате в България след шест години в чужбина?

- Все по-добре! В началото беше като културен шок, макар да се завърнах в страната си. Не толкова заради хората, а заради обстоятелства, които карат хората да се държат по определен начин.
За шест години в САЩ малко или много промених психиката си. Това е най-информативният период за един млад човек - от 18 до 24 години. Там създадох своя среда и е естествено да е различно, дори на чисто лично емоционално ниво. Когато се прибрах, беше като започване на всичко отначало. Бях забравила какво е да живееш в България, а и никога не бях живяла сама тук. Преместих се в София. Започнах да градя отново своя среда.
- Приятелствата, създадени в САЩ, липсват ли Ви?
- Много ми липсват, да. Но вече започнах да изграждам среда. Аз съм човек, който постоянно снове насам-натам, в момента дори организирам всеки месец група от чужденци, които живеят в България, да се събираме, общуваме, обменяме контакти.
- Тези контакти ли Ви помагат да се чувствате по-комфортно в родината?
- Най-много ми помага музикалната дейност, която е доста разностранна в момента, както и самонагласата никога да не спирам да търся социалните контакти. Навсякъде има приятели, хубави хора, просто начинът, по който работи всичко тук като институции, е по-различен, отколкото в Америка. Там пък имат техните си недостатъци. Въпрос на адаптация е и колкото е по-млад човекът, по-бързо се адаптира.
Имам чувството, че понякога тук си правим живота много неудобен. Да не говорим, че политическата ситуация непрекъснато се променя, животът не е толкова сигурен. Хората са непрекъснато изнервени и е много трудно да стигнеш до тях с изкуство, защото злободневните проблеми са навсякъде. Те са превзели цялото ни същество.
- Майка Ви е лекар, баща Ви - инженер, какво Ви тласна към музиката?
- И двата рода на моето семейство са доста музикални, макар в професионално отношение музиката да не е била никога тяхно поприще. Баба ми по майчина линия има прекрасен глас – тя е нереализиран талант. Нейният баща също е музикален, но те не са имали възможност да развиват талантите си, приоритетите им са били други. Майка ми също пее много добре. Тя и баба ми ме научиха на първите песни още като малка. Спомням си как с майка ми пеехме в дует „Хубава си, моя горо“.
Баща ми също е доста навътре в музиката. Запален китарист е, като млад е свирил и на саксофон. Дори е имало пред него дилема дали да продължи образованието си в музикално училище, но е избрал по-практичната страна. Така че определено има музикални жилки в моя род и в момента ги събирам всички в себе си.
- Родителите Ви бяха ли огорчени, когато избрахте музиката за свое поприще?
- Напротив. Винаги са ме подкрепяли. Още от първите дни на интереса ми към джаза тук, в оркестъра на Манол Цоков. Бяха много радостни, че се занимавам със сложната и не толкова комерсиална музика, която дава много голяма вътрешна награда. От родителите си получих едно голямо „да“, но самата аз имах много колебания. Завърших „Международни отношения“. Считам, че е по-добре да имам зад себе си солидния гръб на стабилното образование, както например Андреа Бочели е адвокат. Много ми беше интересно, докато учех, а от образованието в Щатите съм изключително впечатлена.
- Кое е по-различно – материалната база, учебните планове или преподавателите?
- Не знам дали е до хората, макар те да правят една институция или бизнес добри. Всъщност, там частните колежи, в какъвто учих, са наистина като бизнес. Те имат интерес, когато завършиш, да успееш и ти предават всякакъв тип знания, които биха ти помогнали за това.
Едно голямо предимство е, че две години в този четиригодишен срок, в който завърших бакалавър, всички имат право да изследват всякакви специалности, преди да изберат своята. Докато тук влизаш след труден изпит в една определена специалност и край – каквото си избрал на 18 години, това ще учиш. Един млад човек на 18 разсъждава съвсем различно, особено в нашето време, в което сме залети от информация и възможности. Нормално е той да промени избора си поне три-четири пъти. Привлича те литературата и си казваш: „Страхотно, това ще е!“, след време разбираш, че не това е, което търсиш.
Там вземах много различни класове – от американска литература до музикални класове и проблемите на глобалното общество. Така че в САЩ е по-лесно да те приемат, но никак не е лесно да изкласиш. Докато тук е обратното – веднъж приемат ли те, се успокояваш. Там те изпитват всяка седмица.
- Тоест тук системата те влачи на всяка цена, а там се опитва да те спира непрекъснато, за да те принуди да се бориш?
- Като цяло в колежанските кампуси се опитват да симулират обстановка от реалния живот, в който конкуренцията е изключително висока, ти се бориш със собствените си знания и те оценяват по това колко знаеш и колко можеш, а не кой си. Като отидеш там, това няма значение – има много богаташки деца от Саудитска Арабия и от други места. Там мои колеги бяха студенти от целия свят – всички те бяха от различни по социален статус семейства, но всички бяхме обединени от стремежа към знания, от решимостта ни да завършим образованието си. Там въобще не е лесно да получиш висока оценка - за нея трябва да работиш много, да четеш. Но най-вече да развиеш критичното си мислене. Ето, това липсва най-много в България – мисленето със собствената си глава.
Когато застане пред аудиторията, професорът оценява мнението на всеки по определен въпрос. Няма една истина. В процеса на дискусия виждаш колко различни перспективи се разкриват – всеки мисли по неговия си начин и се стига до някаква истина, освен базираната на фактите. Говоря за всеки тип клас, независимо от това накъде е насочен – музика, политика, социология, икономика.
- На какво се базират отношенията - на емоциите или на познанията?
- И на двете. В цялото американско общество има консенсус по отношение уважението към личността - всеки има право на мнение и да го изкаже. Винаги ще помня един час по литература, в който трябваше да напишем есе върху предварително зададено произведение. Много ми беше притеснено, защото имах някои идеи, но изпитвах и задръжки, не бях убедена, че те са правилни. Оказа се, че всеки е написал различни интерпретации върху темата. Тогава за пръв път осъзнах, че няма една истина.
Тук още от гимназията останалото в мен като манталитет е, че учителят пред дъската изразява вярната теза – всичко останало, различното, не се приема. В часовете по различните дисциплини в Америка непрекъснато има разгорещени дебати – всеки изказва мнението си и се опитва да убеди другия в правотата си, докато се стигне до консенсус, в който са събрани всички гледни точки.
- И когато се върнахте в България, срещнахте хора, които се страхуват да изкажат мнението си...
- Тук наистина се забелязва такъв страх. Много зависи къде работиш, всеки си пази хляба. Разбирам, че тук хлябът често не достига. На младите им е трудно да си намерят постоянна работа.
- Вие също не сте на постоянна работа и ако не я търсите, какво ще стане?
- Наистина се занимавам с много неща по едно и също време. Това е моят начин на живот. Ако си търсех постоянна работа от девет до пет, както се казва, вероятно щях да я намеря.
Всъщност, известно време работих в БНР като музикален водещ в програма „София“, но това поглъщаше голяма част от времето ми, затова сега водя само нощния блок. Отскоро преподавам пеене и музика в частна школа, в която самата аз се обучавах – там се учат хора на различни възрасти. Работата с деца много ми харесва. Открих в себе си талант за преподаване. Може би през тези години научих доста и чак сега го осъзнавам, защото човек така е устроен, че попива всичко.
- В преподаването доставя ли Ви удоволствие да откривате характера на човека и какво той носи в себе си? Какво Ви изненадва най-много?
- Гледам професионално на работата си, искам да помогна на тези, които имат своите търсения във вокално отношение. Да, характерът играе огромна роля. Забелязвам, че има тенденция най-талантливите да са най-мързеливи. Гледам - огромен талант, а не можеш да го накараш да стане от стола си да се разпее. А други хора, които нямат много големи заложби, със зъби и нокти се борят да напреднат и непрекъснато работят върху себе си.
Лично аз се считам за талантлива, но съм убедена, че работата определя в огромна степен какво ще излезе от теб накрая. Затова човек не бива да се отдава на леността. Чрез многото телевизионни формати днес се налага мнението, че е много лесно да бъдеш звезда и че едва ли не човек се е родил такъв. Но това не е така. Изключително важно е и образованието, в това досега съм се убедила.
- Самата Вие какво искахте да изпитате в себе си с участието си в „Гласът на България“?
- Тогава току-що се бях върнала в България, голям почитател бях на този формат в Щатите и доста често го гледах. Исках да видя каква е атмосферата, но не съм имала големи очаквания, тъй като пея музика, която не се свири в тези формати. Реших да изпитам себе си. Разбрах, че това не е моята среда, тъй като изключително много държа на образованието, а чрез тези формати изстрелват нагоре един суров талант, който след това не знае къде се намира. Такива хора не биха могли да имат запомняща се кариера. Затова сега като преподавам много ми се иска моите ученици да осъзнаят силата на образованието. Че музикалното образование за един вокалист, разбирането на теорията, познаването на стиловете го прави грамотен и е важно за неговото бъдеще.
- Един вокалист непрекъснато ли трябва да работи върху гласа си и да го развива?
- Разбира се, това ще Ви каже всеки, който се занимава с музика.
- Но Вие сте в началото на кариерата си и вече сте го разбрали – научи ли Ви някой или е резултат на собствен опит?
- Винаги съм знаела, че пеенето е като спорта. Спреш ли да бягаш само един ден, вече губиш форма и не можеш да си топ. В Музикалния колеж в Бъркли обстановката е много конкурентна, винаги има поне 50 човека, които пеят много по-добре от теб и свирят на различни инструменти прекрасно. И понеже искаш да си в тази крачка, няма как да се отпуснеш и за секунда. Това е силно мотивиращо, тази среда ме накара да работя непрекъснато върху себе си и много ми се иска да изпитам тази атмосфера отново. Тук, в България, се старая да концертирам в клубни участия в София. Ето, в Габрово също се появявам на сцената.
- Как се чувствате там, горе, пред стотиците погледи, притеснявате ли се?
- Все по-малко. Сцената е много специално място. Много е приятно там. Понякога се превръща и в свещено място. От други изпълнители знам, че в музикално и духовно отношение то е като църква, защото чрез гласа си правиш молитва. И винаги се старая да си представя, че има атмосфера на благост, която се стремя да предам на публиката. Така че притестението няма място там, то е на друго ниво – дали ще изпея определената нота, дали гласът ми няма да секне на високия тон. Но малко или много съм започнала да владея гласа си и в момента вече започвам да бера плодовете на труда, който съм положила досега.
- Казвате, че да успееш да владееш гласа си, да го управляваш е труд?
- Сериозен, къртовски труд! Но да въздействаш на хората е талант!
Харизмата е нещо, което човек притежава и вярвам, че умея да въздействам на хората. А и не е лесно да се пее с жив оркестър, с биг-бенд, както беше в Габрово. Аранжиментите бяха оригинални, от Щатите, които не са лесни да се свирят, за което поздравявам оркестър „Габрово“ за положените усилия да се справят за малкото време.
- Работите едновременно по няколко проекта, кой Ви е най на сърце, кой считате ще донесе по-голямо удоволствие за Вашата малко консервативна българска публика?
- Вярно е, че българският слушател е малко консервативен, но пък грабнеш ли го веднъж, то е завинаги, което е полезно за артиста. Наистина имам много разностранни интереси в музиката. Освен джаза изучавах различни фолкорни музики по света – африканска, бразилска, и което е най-интересно, в Щатите открих за себе си българския фолклор. Дори бях много активна в организацията на концерти, в които с мои колежки пеехме песни от фолклорните български традиции. Когато учих в Бъркли, бях единствената българка. На международен фолклорен фестивал там изпяхме три песни от репертоара на „Мистерията на българските гласове“, бяхме шест момичета. Нашето изпълнение предизвика фурор. Според мен не бяха чували български песни.
Тогава дори получихме специални поздравления от президента на колежа в Бъркли. Може би за труда, който бяхме положили, защото тези песни въобще не са лесни за изпълнение. Нашият фолклор е толкова сложен, дори в някои от курсовете съм носила ноти с нашия неравноделен такт, който е поразявал всички с оригиналността си.
Няма да забравя изпълнението ни на родопската „Месечинко льо грейливка“ – беше специален момент. Много хора откриват фолклора, който е в корените им, едва след като заминат за чужбина. Да не говорим, че тук никога не съм слушала активно народна музика, семейството ми са си джаз, рок почитатели. Така че съм горда, че по някакъв начин съм представила България, че съм дала малкия си принос за популяризиране на българското народно творчество. Да, хората знаеха за България като държава. В Бостън, който е колежански град и хората за значително по-образовани и много отворени, те с голямо любопитство гледат към Източна Европа. То е породено от това, че няма много информация за нас, че ние не се рекламираме толкова агресивно като други държави.
- Не е ли заради леко потайния характер на българина, макар да е открит на пръв поглед?
- И мен отначало ме приемаха като нещо екзотично, дори леко мистериозно, което не могат да разберат от първи път. За мен това беше малко странно. Американците са много по-открити. Те веднага могат да ти казват всичко и държат да знаеш те какво мислят, как живеят. Считат, че няма време за губене, което пък на нас ни се вижда леко агресивно или прекалено изкуствено, особено това с усмивката. Много българи казват, че американците се усмихват изкуствено. Не е така, защото една усмивка никога не може да бъде изкуствена, тъй като тя презарежда. И те я считат като нещо задължително.
- В кой проект влагате най-много страст?
- Те са два – бразилският „Дандалунда“ и акапелната група „Спектрум“, с която гостувахме в Дните на камерната музика в Габрово.

Бразилският проект започнах, когато се прибрах преди две години. По латино музиката се запалих още в Бъркли, пеех в една група “Плекси салса бенд“ и реших, че ще се разровя в тази посока. Дълго време проучвах различни песни. Харесва ми това, че изпълненията, които поставям са смесица от музика и танци, и костюми. „Дандалунда“ е проект, представящ многообразието в бразилската музика – един синтез на африкански ритми и европейска мелодика. От традиционната карнавалната самба, през нежна боса нова, джаз, фънк, реге, до съвременната бразилска песен. Репертоарът включва песни на Жобим, Сержио Мендес, Карлиньос Браун, Даниела Меркури и други. Винаги съм била привърженик на представления, които съчетават няколко изкуства. Правим бразилски джаз плюс танцувални песни – самби, карнавални самби, въобще бразилската музика е вселена. Не знам кое ме кара толкова да я заобичам, да ми е на сърце. Може би това е щастието, жизнерадостта, енергията, които излъчва тя. Винаги търся такава музика, тя ме зарежда. Но, истинската музика не е само весела или само тъжна, тя преплита двете в едно. И смятам, че винаги трябва да има момент на катарзис в изпълнението – нещо, което ще те извиси. Да станеш по-добър, по-уверен в себе си.
- Как откривате хората, с които да работите?
- Неформалният подход е важен в джаз-средите. Още когато пристигнах, започнах да посещавам много джаз-концерти и винаги се запознавах с музикантите, а те не са толкова много. Държа да свиря с топ-музиканти и постепенно подбирам хората, с които да работя. Виждам на кои им харесва това, което правя. Предимството ми е, че сама мога да си правя програмата, да си пиша нотите, което дава свободата да избирам това, което пея. Представям мнението си, създадената от мен концепция. Моят музикален педагог Даниела Станкова много ми помага в тази насока. Сега съм и асистент в нейната частна школа. В момента записах и магистратура в Музикалната академия поп и джаз пеене при Стефка Оникян. На мен ми липсваше малко академичната среда. Обмена на идеи е нещо много ценно в академичните среди. Въпреки че много известни певци днес нямат образование и се справят успешно. За това няма правило, но лично аз държа на сериозното музикално образование, желая го за себе си.
- Разширява мирогледа, обогатява и какво още?
- Образованието оформя мирогледа. Докато бях в Бъркли пеех във всякакви формации, в много и различни стилове. Обмена с хора от поне 30 държави и всички музиканти е нещо изключително ценно. Музикатите, независимо инструменталисти или вокалисти са, според мен, трябва да имат глобален поглед. Дори като застанеш на сцената да се виждаш по този начин, а не само за моментното изпълнение. Колкото повече знания имаш, толкова повече успяваш да обгърнеш хората със своя мироглед. Говорим за факти, за знания, за теория. Виждаш как можеш да приложиш всичко това и ставаш по-независим като музикант. Обожавам импровизацията, но за да импровизираш се искат много знания, не само емоция. Така че музикалното образование е съществена част от живота ми.
- Иска ли Ви се да пътувате, да опознавате музикалните традици на народите и да ги вплитате в своите изпълнения?
- Разбира се, и мечтата ми е Бразилия. Струва ми се, че ако не отида поне веднъж там няма как да предам пълната емоция, скрита в тяхната музика. Да зърнеш дори само джунглата, река Амазонка, да отидеш по всички места, в които има съчетание между африканци, европейци и индианци. Уникално е. Докато бях в колежа спечелих стипендия да изучавам индианска флейта в щата Монтана, който е олицетворение на Дивия Запад, както Джек Лондон го е описал. Бях там една седмица. Дори самата аз не бих могла да обясня защо се насочих към индианската флейта. Имам чувството, че нещата ме намират сами, без да ги търся. Случайно чух, че в щата Масачузетс има индианско събиране, отидох и много се впечатлих – това е наистина страхотен инструмент. Той се използва все повече в електронната музика, в музиката за медитация. В него има много културен бегграунд – културата на индианците, природата. Казват, че ако застанеш в една гора и свириш от сърце на флейта можеш да събереш животните около себе си, да укротиш и най-големият звяр.
- Така ли е наистина, виждала ли сте го с очите си?
- Знам, че бях на път, може би. Няма да забравя този момент, когато застанах на много голям камък на една река. Над мен прелитаха огромни орли и усещането беше неописуемо. Не видях някой звяр да е укротен, но преживяването беше уникално. Може би трябва да пробвам с ядосани хора да видя дали ще се успокояват.
- Плановете Ви занапред какви са?
- Да продължа започнатото вече от мен. На първо място поставям непрекъснатото си усъвършенстване. Да имам все повече изяви, което е цел на всеки артист – да бъде на сцената колкото се може повече. Да работя с много музиканти – не само както е сега с бразилския проект. Задават се някои хубави неща за вбъдеще. С акапелната група „Спектрум“ сме решили да вървим в посока етно-джаз. Имам желание да участвам във все повече фестивали, които са сериозен форум за всички музиканти. Джаз-фестивалът в Банскко например е невероятно събитие и от десет години насам със семейството ми сме там. Ще ми се да имам и там участие. Тази година пяхме в дует със Стефка Оникян на сцената. В момента сме в колаборация с добри музиканти и певци и си пожелавам повече участия на сцена. Включително и самостоятелен концерт в Габрово.
- За коя световна сцена мечтаете?
- Те са толкова много. И на всяка от тях бих искала да пея, но няма как да не започна с моя любим град Ню Йорк – Карнеги Хол, във Вашингтон, в Швейцария също има невероятни сцени – в Монтрьо.
Винаги съм си мечтала в Габрово да има по-жив културен живот, това е моят град и винаги ще си остана габровка. Имам чувството, че в последните години младите хора се дистанцирахме не само от културния живот на града, но и от Габрово. Въпреки това съм убедена, че тук ще дойде и културния разцвет. И то благодарение на обединените усилия на артисти, публика, учители, които да подготвят младото поколение, институции, спонсори, които са от съществено значение. Защото изкуството трябва да се подкрепя материално. В България като че ли има някакво табу да се говори за пари. Артистът също полага труд и то е нелек, а той трябва да има свободата да твори. Затова културата трябва да се подкрепя.