Цонка Христова: „Молдова е уникална страна, която търси своето място в цивилизования свят”

- Г-жо Христова, приключи учебната година и вече сте в България, кои са характерните особености на образованието в Молдова, има ли какво да „купим“ от тяхната образователна система?

- Много може да се говори за тяхната образователна система. Преди всичко там има два принципа, които са водещи - системността и мултикултурността. Лицейското образование, което има традиции в Молдова, е много добре организирано. То прави плавен преход към висшето образование и е ориентирано към създаване и обучаване на ученици, които задължително ще продължат своето дообучаване в университети - техни и чужди. Гимназиалната степен приключва в девети клас, като учениците след това избират лицей или професионално училище, според желанията и възможностите си. Лицейските класове, в които аз преподавах, са разделени на реални и хуманитарни паралелки, като хуманитарните са със засилено изучаване на езици, а реалните наблягат на дисциплините от математическия цикъл. Учениците имат задължителни зимни и летни сесии по определени дисциплини, като обучението приключва с т. нар. бакалориат по определени дисциплини. Хуманитарните паралелки в нашето училище задължително държат бакалориат и по български език, като тестовете са насочени към комуникативната страна на езика - текст, работа върху текст, есе. Няма го нашето заграждане на отговори и игра на тото. Или можеш, или не. От друга страна е мит, че децата от български етнически произход знаят български език. Поне тези в Кишинев, пък и на други места, говорят един малко архаичен български, със силно руско влияние. Диалектът е уникален и ми се струва, че все още не е изследван. На мен самата ми беше много трудно да пренастроя методиката си и да преподавам българския език като чужд, но смея да твърдя, че за двете учебни години, в които преподавах на 12-ите класове, нямам ученици, които да имат слаби оценки на бакалориат. Много деца успяха да влязат и в български университети и се развиват добре. Нашите дечица още от начална степен изучават четири езика - руски, български, румънски и английски. Много са натоварени, но когато приключат обучението си, са изключително конкурентоспособни навсякъде по света. Аз поддържам връзка с мои възпитаници, които учат и работят в България, предимно в сферата на туризма, и са доволни. Това, което би ми липсвало в нашите училища, е възпитанието на децата, тяхното уважение към учителя и към училището. От друга страна родителите са главният активен фактор училището да се развива. Те правят ремонти, плащат допълнително на учителя, за да се занимава с техните деца, дори присъстват в час, ако детето руши дисциплината и не се социализира. Много искат, но и много дават. Атмосферата в училище е спокойна, авторитетът на учителя и директора е запазен, един учител има право да преподава в няколко училища, тъй като там се плаща на часове. Заплащането и там не е голямо, но се намират начини за допълнителен доход. Изобщо - системата е по-гъвкава.

- През годината получихте няколко награди за своето творчество, очаквахте ли ги, какво Ви донесоха те?

- Май нямах много време за творчество през изтеклото време, но все пак успях да се включа в традиционния конкурс на Македонското списание „Корени”, където спечелих втора награда за есе. Получих първа награда също за есе на годишния конкурс за учители-творци на издателствата „Анубис” и „Булвест 2000”. Междувременно излезе и моя двуезична книга на български и сръбски език, която представих на фестивал във Валево - Сърбия. Включена съм и в Антология на българската поезия - XXI век, която предстои скоро да излезе, във връзка с кандидатурата на София за културна столица на Европа. Имам усещането, че започва да ме влече есеистиката и въобще - прозата. Вероятно с годините има натрупвания, за които кратката форма е поотесняла дреха. Аз обожавам езика и се отнасям изключително отговорно към него. Това, което се случва на територията на поезията, зовейки се „постмодернизъм”, си е чиста езикова немощ и опит за банално оригиналничене. От друга страна класическият стих също не отговаря на съвременните естетико-художествени измерения на битието и еклектизма на идеи. Хубаво е, че има експерименти и търсения, но в повечето случаи липсва професионализъм и отговорно отношение към връзката „съдържание и форма”. В момента ме интересува есето, защото ми се струва, че то най-добре изразява динамиката на съвременната действителност.

- Как се посреща конфликта Русия - Украйна, през май бяхте в Одеса и на живо видяхте резултатите от него?

- Ситуацията в Одеса, колкото и трагична да беше тя, парадоксално помогна този конфликт да получи други, по-разумни измерения. Вижте, има разлика между Одеса и Крим - не само в исторически, но и в народопсихологически план. Одеса със самото си създаване е остров на мултикултурността и различието. Там е гордост да си друг, това винаги се е уважавало. Знаете, че там са част от корените и на българското възраждане - Априлов, Палаузов, Мутеви, Одеското настоятелство. Вазов написва първата част на романа „Под  игото” в Одеса. Успях да се снимам до къщата, в която е живял. И изведнъж някакъв „услужлив” човечец (говоря за Яценюк) решава, че в навечерието на изборите в Украйна трябва да очисти площада на града от инакомислещи - „неукраинци”, за да не дразни взора на чуждестранните наблюдатели, които се очакват. Използва се футболен мач, като се насъсква футболната агитка, зад която маршируват украински ултраси, въоръжени с огнестрелно оръжие и коктейл „Молотов”, които натикват мирно протестиращи рускоориентирани граждани, между които бременни жени, деца, възрастни хора, в профсъюзния дом, разстрелват ги и след това палят навред, за да заличат следите. Когато аз отидох там, всичко беше почистено, но кръвта още стоеше по асфалта и върху нея бяха положени цветя. Нашият културен институт, слава Богу, се беше отървал само със счупени стъкла и с поругано знаме. Това стъписа целия цивилизован свят, защото беше вандалщина, а не акт на демократизъм, какъвто се опитаха да го изкарат някои политици и медии. Не съм фен нито на Русия, нито на САЩ, но събитията в Одеса дадоха няколко исторически урока на човечеството и дано да ги е разбрало. Единият е, че равновесието на силите е задължително, ако искаме демокрацията да е факт, а не мит, и Русия е гарант за това равновесие. Другият е, че Европейският съюз трябва да е балансьор между Великите сили, а не в услуга на тази или онази геополитическа глобална политика. И третият е формулиран още от Волтер в известния му роман „Кандид”, а именно - „Всеки трябва да си копае градината”. Политиката трябва да е в интерес на човека, а не в негова вреда. Трябва да се отчитат специфичните особености на отделната държава, а не да се люшка тя междуполюсно. 

- Чувствате ли се по-богата след завръщането си оттам?

- Безспорно. Това беше уникално преживяване и ме обогати като специалист, като човек и като интелектуалец, който предпочита идеята пред битието. Молдова е уникална страна, която търси своето място в цивилизования свят като пример за етническа търпимост, уважение към човека, християнско милосърдие, завършена ценностна система. Тези хора не се оплакват, те са спокойни, любезни, уважителни. Не им е лесно, но аз не чух през двегодишното си пребиваване там някой да мрънка, да мърмори. В интерес на истината, нашите българи създават там много проблеми, но не ми се иска да навлизам в дълбочина, за да не създам дипломатически скандал. Имам предвид не обикновените хора, а т. нар. им водачи - интелектуалния елит. Бях свидетел на 24 май в Тараклия как председателят на българската общност заплаши в прав текст министър-председателя на Молдова, че ако премахнат руския език като език на обучение в някои училища, ще получат нова Украйна. Според нашия човек, това било защита на българския интерес в Молдова?! За съжаление, има и колеги, с авторитет в българската общност (няма да споменавам имена, защото са от нашия край), които насъскват българите да не изучават националния език, да се сегрегират. Като се има предвид, че Република Молдова е дала право на всички малцинства да изучават своя език и култура, това са удари под кръста, които провокират напрежение и не служат на интересите на България, но това са мои наблюдения, които явно се разминават с представите на българите за ситуацията там. Много ми се иска да видя тук един Панаир на етносите, какъвто Молдова ежегодно организира. Това е събитие от национално значение, където се представят всички етноси със своя език, кухня, фолклор, литература и училища, занаяти. Невероятно събитие е. Иска ми се също така да си имаме нашата „Limba noastra” - празник на езиците. Аз лично участвах в такова училище по езици, където обяснявах на заинтересованите особеностите и красотата на българския език. Дори и да не се върна там, за Молдова има специално място в  сърцето ми, защото тя ми показа как човек може да живее спокойно, градивно между инакомислещи, без да се притеснява, че е различен и уникален. Защото умът, талантът и способностите нямат пол, етнос и цвят.

- Намирате ли България променена след едногодишното отсъствие? 

- За съжаление, намирам я променена не в позитивен смисъл - затънала в дребнотемие, в клюка, твърде одомашнена, ако ми позволите израза. Аз не съм политик, но макар и за кратко живях в атмосфера, в която човекът имаше някакво значение. Страхувам се, че тук човекът вече не означава нищо. Той е нещо непотребно - в най-добрия случай - опитна мишка или Браунова частица - във всеки случай - обект на експеримент от страна на политическата класа, на медиите, на социологическите агенции, на образователната система, на системата на здравеопазването и Бог знае още на кого. Човекът отдавна не „звучи гордо”, а е поставен в луксозна или не дотам шарена опаковка на витрината на огромния магазин на демокрацията - стока от различно качество - купува се и се продава. Всъщност, пребиваването ми в Молдова ми върна вярата, че трудът, религията и елементарната човечност могат да крепят човека в тежки моменти. Защото спасението е в самите нас. В изискванията към себе си и към другите. В способността ни на търпимост, толерантност и способност да живеем в уважение и грижа към другия.