Стефан Андреев: „В момента яйцето учи кокошката”

 СТЕФКА БУРМОВА

 

 Противник съм на силовото отношение към децата, но в момента излиза, че яйцето учи кокошката. Вместо да е обратното. Това е една от големите грешки. 

Всъщност, според мен голямата грешка е, че след демократичните промени хората решиха, че имат само и единствено права. Да, всички ние сме длъжни да защитаваме правата си, но трябва да сме наясно, че сме длъжни да носим своите отговорности. Всеки счита, че може да наругае другия, че само и единствено той е прав. Не съм бил никога и в момента не членувам в нито една политическа формация, тъй като считам, че точно политическите партии разединиха нашата нация. Както са разединени и феновете на футболните отбори. 

- Считате, че политиката разединява нацията?

- Да. Всяка партия, която поеме управлението, прави политическа чистка в държавната администрация и назначава своите хора във властта, независимо от това дали са подходящи за съответната длъжност. Всичко се прави под партиен диктат. Тези действия на управляващите издигат разделителните стени между хората, които стават все по-високи. 

Можете ли да обясните например защо през последната година са напуснали 4000 учители и въпреки свободните работни места в учебните заведения, липсват кандидати за работа в образователната система. Питал съм мои безработни колеги в работоспособна възраст защо не започнат работа в училище, а те: „Знаеш ли каква лудница е? Не можеш издържа и седмица в клас!“ – казват те и ми обясняват за лошата дисциплина. За това, че кажат ли дума накриво, веднага родителите се появяват и вдигат скандали в защита на нарушителя на реда, на пакостника.

- Какви бяха Вашите срещи с родителите като учител?

- Навремето следовател от полицията потърси съвет от мен какво да направи, за да „вкара“ в пътя детето си. „Не го е страх нито от бой, нито от наказания и въобще не иска и да чуе какво му говорим. От нищо не го е страх – вика той. – Набийте го и Вие един път, дано се оправи.“ „А-а-а, не, аз деца не бия – отговорих. – Мен те ме слушат.“ 

Колегата Братанов ме посъветва да питам колко трябва да бия за лоша дисциплина, колко за двойка, дано да се сетят родителите, че децата реагират положително на добрата дума. Както и на справедливото отношение.

Братанов отучи много хора да чоплят семки в клас като оставяше учениците да събират една по една шушльопите от тях по пода. И аз постъпвах по същия начин. Те тичат да вземат метла и да почистят. „Не! – казвах. – С метлата ли ги пускахте на земята? Както сте ги пускали, така ще ги и събирате.“ По този начин отучих моите ученици да чоплят семки в час. В кабинета по физика всеки си знаеше мястото и всеки беше длъжен да пази чистота. 

В живота си съм се докосвал до много хора с различни характери, от различни етноси и винаги съм успявал да постигна необходимата за работа дисциплина. Затова си мисля, че и сега да вляза в клас, бих могъл сравнително добре да се справя с децата. И с родителите бих могъл да се сработя. Ще ги викам на родителска среща и ще намеря начин как да ги посъветвам да се отнасят с децата си вкъщи, за да постигнем успех във възпитанието на подрастващите. Но една птичка пролет не прави!

- Какво си спомняте от ученическите години?

- Започнах своето образование във Враниловци, където училището беше в плевня. След това се прехвърлих на Поповци, там училището беше по-престижно. Затова често съм казвал на моите внуци, че условията, при които учат те, са съвсем различни, отколкото по наше време. На село нямаше откъде книжка да вземем да четем, няма радио, няма с какво да си облечем учебниците, няма откъде да научим повече от написаното в буквара, в читанката. Плюс това два дни ходя на училище, на третия оставам да паса овцете. Така съм завършил, само с работа. Всичко, каквото кажеха в училището, го запомнях. Класовете бяха слети и учителят като преминеше в другото отделение ме оставяше да изпитвам съучениците си. 

Исках да уча в Техникума, но не успях да взема конкурсния изпит по рисуване. И сега, и сега не мога да рисувам, но като гледам човека, мога да го изваям от гипс или от дърво. Записах се в Априловска гимназия. На втория ден Петър Чаракчиев ме изпита по пеене – даде ми учебника, ама на село като не сме учили ноти, учителката ми казваше да слушам Радка как пее и така да пея и аз, и така получих първата си двойка. Но не бях само аз толкова музикално невеж, всички от селата не познавахме нотите. Пред Чаракчиев се оправдах, че нямам глас. Моят съученик Илия Чубриков, автомобилният състезател, ходеше на уроци по акордеон, познаваше нотите, та той ме научи. Накрая оправих двойката.

В събота като свършехме училище си вземах сакчето и пеша се връщах на село, отивах да помагам – да орем, да копаем, да сеем или жънем. И така до неделя вечерта. Няма време да отворя учебника. Прибирах се в Габрово в неделя вечер отново пеша по тъмното. Грохнал. Учех през седмицата, използвах дори междучасията да усвоя учебния материал. Сега гледам като бие звънеца за междучасията и учениците тичат през улицата в двора на блока да пушат цигари. 

- Как се насочихте към физиката и към учителската професия?

- Исках да следвам медицина, но родителите ми нямаха възможност да ме издържат. Баща ми работеше в първото образувано в Габрово ТКЗС, а там заплащането беше изключително ниско – 20 стотинки, майка ми боледуваше. И кандидатствах физика и математика в полувисшия учителски институт в Стара Загора. Приеха ме. Денем учех, нощем работех в консервната фабрика „Пиперка“. Втората година отидох във ВЕЦ „Стара Загора“, прокарваха тунел от Копринка да вкарат вода в града. И отидох там на работа за повече пари. Една нощ обаче се свлече земна маса, удари жената, която работеше до мен, и я откараха в болницата. След няколко дни се случи нова злополука и реших да напусна оттам. Майсторът обаче ме убеди да остана на бетонобъркачката. Така с непрекъсната работа се дипломирах. След това карах войниклък в София – противовъздушна отбрана три години и три месеца. Направиха ме свръзка на командира. 

- Изгражда ли казармата характера на мъжа?

- Изгражда, защото там не е като в училище – кефнало му на някой да не слуша - не слуша, кефнало му да не си научи урока и го прави. В казармата няма такива прищевки. Там каквото се каже, се изпълнява. Казваш: „Слушам!“, и козируваш. Не си си лъснал тока на обувката – хайде непоряд, стоиш дневален цяла нощ. Всяка сутрин старшината проверяваше всичко – колко са копчетата на дрехите, кабърите на обувките всички ли са или има някой паднал, якичката прана ли е, бръснат ли си, леглото оправено ли е, чаршафът с 16 ръба ли е скатан, там трябва да си изряден във всяко едно отношение. 

Но и казармата приключи. Дойдох си тук. Искам да стана учител, но няма места. Пращат ме в Силистра да учителствам. Отказах. Майка ми беше болна и имаха нужда от мен вкъщи. И понеже нямаше свободно учителско място в града, започнах в ТКЗС-то. Работех мераклийски. Зачислиха ми два вола, една каруца и две бабички да ми помагат и започнах. Един ден обаче Никола Георгиев, който беше изпратен от Министерския съвет да стабилизира ТКЗС-то, ме извика и ме пита защо работя там. Обясних му ситуацията, а той вика, че не ми е мястото там. Та той се обажда в Просветата и пита началника защо човек с педагогическо образование се налага да работи на село вместо да учителства. И му рече, че ще дойде в Габрово, ще се разрови в документите да види колко хора от други райони на страната са назначени в нашия град, за да се налага аз да отивам чак в Силистра. А на Георгиев бяха дадени доста права. Така ми намериха работа като учител в училището на Смирненски. Но за една година. За следващата увиснах пак да ме назначават. Предложиха ми да ме правят директор на училището в Дебел дял. Аз искам да съм учител, не администратор, а вече си бях обикнал професията. Пращат ме на Козирог, пак директор – не ща, след това на Гръблевци - отново отказах. „Разберете - викам, - директор не искам да бъда, дайте ми учителско място.“ Тогава казаха да отивам в Пионерския дом като завеждащ отдел „Техника“. Прецених, че това решение е добро, тъй като ще мога да работя непрекъснато с децата и да им предавам знанията, които имам. След месец ме назначиха за директор на Пионерския дом. Полека-лека подкарах работата, хората бяха доволни от мен, децата се радваха. Там се залюбихме със съпругата ми и създадохме семейство. Всичко вървеше добре. Но дойде Стефан Колев - директор на Второ основно училище и бивш началник на Просветата, много умен и културен мъж, отличен ръководител и ми предложи да ме назначи за физик в „Неофит Рилски“. Приех веднага и той ме назначи. Но ресорният шеф в Комсомола не ме освобождава от работа. „Абе, хора, не искам да съм организационен работник, искам да съм учител“ - казвам. Къде ли не ходих, откъде ли не исках съдействие – от Христо Даков, от Пенчо Карапенев в Партията, но и те бяха категорични, че партийното решение трябва да се изпълнява. Бях член на ДКМС, но не и на Партията. Накрая се амбицирах и отидох в София в Министерския съвет при Антон Югов. „Толкова ли няма хора за организационни работници? - попита той. - Навсякъде дерат земята за учители, а теб те задържат.“ Веднага се обади в Габрово и така през септември 1959 г. ме назначиха за учител по физика в „Неофит Рилски“. И като такъв се пенсионирах.

- Как Ви прие учителският екип?

- Много радушно. Всички учители бяхме приблизително на една и съща възраст, екипът беше много сплотен, но според мен най-голям принос за това имаше директорът на училището. Той се отнасяше към всички еднакво, беше невероятно справедлив. Такъв беше и директорът на училището на Смирненски Цвятко Пройнов. Помня, в междучасията отивах в учителската стая да си приказваме с колегите. Един ден Цвятко Пройнов дойде в учителската стая и ми каза тихо: „Стефане, ти си млад учител и затова ще ти дам един съвет - през междучасията недей да стоиш в учителската стая, ами виж дядо си Рашко какво прави при децата, а той беше най-възрастният учител – кара ги да подскачат, да играят, ангажира им вниманието да не излизат от двора на улицата, че рейсовете, като преминават, могат да прегазят някое от тях. Ще стане голяма беля“. 

Ама така внимателно, бащински ми го каза, че оттогава не влизах през междучасията в учителската стая, а винаги бях покрай учениците. Такъв беше и Стефан Колев. Като постъпих, той ме повика и ми заръча да купя всичко необходимо за създаването на кабинет по физика. Успоредно с това ми възложи да отговарям заедно с него и за току-що започналия ремонт и надстройка на училището. Така започнах. Направих кабинета такъв, какъвто го исках – обзаведен, както пише по книгите, с всичко необходимо за пълноценни занятия по физика. Да, ама след няколко години ме извика Денчо Денчев - началник на Просветата, и заяви, че са взели решение да ме правят зам.-директор. Аз се дърпам, не искам да ставам администратор, питам не са ли доволни от работата ми, че ми възлагат такава длъжност. Той обаче заяви, че именно защото са доволни от направеното от мен, ме назначават за зам.-директор. Така освен учител изпълнявах 15 години и длъжността заместник-директор.

- Не Ви ли тежеше отговорността, която носехте за всички ученици?

- Вижте, винаги съм имал голямо доверие на своите ученици и ги обичах. Водехме децата по екскурзии в цялата страна, в Румъния. И ги съветвах да не се отделят от групата, за да не се случи нещо, все пак, в непозната обстановка са. И децата слушаха. Имахме интересен случай в Пловдив. Настаниха ни за спане в едно училище. По едно време едно от децата тича цялото мокро към нас и вика: „Помагайте, че се удави!“, а ние не сме видели кога няколко от тях отишли до езерото, намерили лодка и решили да влязат навътре, но като не могат да гребат, я обърнали във водата. Подкосиха ми се краката, душа не остана в нас. Тичаме ние с Братанов, а те насреща ни, връщат се живи и здрави. Че като ги строи той в двора на училището и им отвъртя по един шамар, накара ги да съблекат мокрите дрехи и да ги прострат да съхнат и за наказание ги оставихме в училището, а ние с останалите деца отидохме на разходка в града. 

- Можете да напишете своите мемоари за педагогическата Ви практика - та Вие и колегите Ви сте събуждали интереса, любовта на децата към знанието, предизвиквали сте ги да търсят повече информация, да знаят повече.

- Винаги в началото на учебната година обяснявах на своите ученици какви са моите изисквания по отношение на учебния процес. И досега като ме видят някъде ми припомнят петте неща, които съм искал задължително от тях. Да имат тетрадка, учебник, молив, химикал, линия. Няма ли ученикът някое от необходимите за работа пособия - дисциплината в час се разваля. Винаги съм казвал на децата, че не искам моите ученици да се държат като баби. „Искам ви наперени, добре облечени, с изгладени дрехи, вчесани, чисти, със самочувствие – им казвах. – Ако получите двойка, не ща да ми плачете, а за следващия час да научите материала, да знаете и ще получите по-висока оценка.“ Понякога учениците имат нужда да се отпуснат от напрежението. Никога не изпитвах онези, за които усещах, че не са подготвени, стремях се да не ги злепоставям. Познавах кой е учил и кой не е. Имах случай, в който изпитвам едно момченце, а то не знае. „Защо бе, Иванчо, не си научи урока?“ - го питам. „Ами - започна да чупи ръце то - аз ходя на кръжок. Свиря на гайда.“ Похвалих го за това и реших, че няма смисъл да му пиша двойка. Накарах го да донесе гайдата веднага от къщи и той засвири. Децата се смеят и се радват, а аз си гледам скришом часовника и си правя сметката колко още време имам, за да мога да предам и следващия урок. Като свърши със свиренето, му поисках бележника и му писах петица. Другите веднага реагираха: „А-а-а ние като не знаем, ни пишете слаби оценки, а на Иван писахте 5“. „Научете се да свирите на гайда и на вас ще пиша петици“ – им отговорих, а в същото време знам, че на следващото изпитване ще си взема даденото от оценката, но съм и сигурен, че Иван на другия ден и след това ще знае и то много повече, отколкото досега. 

- В класовете, на които сте бил класен ръководител, са изпращали изключените заради лоша дисциплина от други училища, защото сте успявал да мотивирате тези деца да спазват училищните правила, как го постигахте?

- И досега за мен лош човек няма. 30 години съм бил съдебен заседател и какви ли не хора съм виждал в Съда, но винаги търся доброто в човека. Считам, че той не се е родил престъпник, а животът му се е стекъл неблагоприятно, мисленето му се е променило. Така че и към слабите, и към силните ученици съм имал винаги еднакво отношение. За мен нямаше разлика между по-бедните и по-заможните деца, между тези, чиито родители бяха членове на Партията, и останалите. На улица „Кирил и Методий“ има блок на МВР и всички родители оттам предпочитаха да прехвърлят децата си от училище „Ран Босилек“, което се считаше за най-престижно, да учат при нас. И всички ги записваха в моя клас, казваха: „Ако не ги вземе Андреев, ще си останат в старото училище!“, и какво да правя – приемах да са в моя клас. 

Колегите малко се притесняваха, че ще си имат работа с хора от милицията, и затова се дърпаха. Само Любен не дойде в нашето училище. Баща му се беше смаял как да го накара да учи, само двойки и тройки носел вкъщи. Извика ме да видя и аз какво мога да направя, та да се справи детето с учебния материал. 

Седнахме двамата с него и го питам защо не му върви физиката. „Нищо подобно – отговори той, - физиката ми върви.“ Започнах да го препитвам – знае си момчето, отговаря на всички въпроси, готов отличник. От дума на дума разбрах, че не се погаждал с учителката си по физика. Тя иска ред и дисциплина, а той - свобода. Поговорихме доста за правилата в училище и в живота, за спазването на законите. След няколко дни учителката го изпитала и му писала шестица. Баща му ми се обажда и вика: „Голяма работа си, за един ден научи моя калпазанин!“ „Не го научих аз – отговорих, - момчето си знаеше.“

- Какво най-много Ви тежеше в училище?

- Най-много ми тежеше несправедливостта. Че не винаги учителите се оценяваха по достойнство, по способност, по качества, а по партийна линия. Имахме една учителка, която не беше добър професионалист, децата я недолюбваха. Но тя беше активен борец и получи орден „Кирил и Методий“, въпреки че имаше много по-добри математици от нея в града. 

Но ще кажа, че и самият аз съм научил много от децата. Те са много изобретателни. Затова в днешно време е трудно да си учител. Защото трябва да имаш много, ама много солидна подготовка не само по предмета си, но и широка обща подготовка. Днешните деца имат достъп до много информация, те работят с компютри непрекъснато и се интересуват от различни неща. Често се получава така, че учителят не може да им създаде интерес към дисциплината, която преподава. 

Много години съм наблюдавал децата и техните реакции в различни ситуации. Та те са ми поставяли различни капанчета със своите въпроси. Споделяли са, че не могат да решат задача по математика - веднага реагирам и им предлагам решение. Понякога са се оправдавали, че не са подготвени по физика, защото учили по история. „А, така ли, тогава ще изпитвам по история“ – пък самият аз знам, че нямам кой знае какви знания по този предмет, а по анатомия, биология, химия, но ги карах да разкажат наученото. Така създавах баланса. И те ме уважаваха, защото и аз проявявах уважение към това, което те са направили. Важно е децата да се чувстват спокойни и уверени, за да се формират като хора със самочувствие и силен дух.