Откъс от книгата на Костас Василис Катурудис „Моят живот и виждания“, посветена на сина му Василис - убит при неизяснени обстоятелства в Германия

Те докарват до беднотия, мизерия, болести и глад, носят ужас и безсмислие. Не на последно място носят хиляди и милиони жертви, макар че всяка война е жестока, все пак в тях един излиза победител и една страна се радва и печели, независимо от страданията на хората. Но като Гражданската война, която аз и моите сънародници преживяхме и почувствахме, друга няма по-жестока, по-нечовешка и коварна. В нея няма фронт. Тя е братоубийствена война, защото брат брата убива. Тя разделя и унищожава нацията във всички направления - жертви, страдания, мъки, глад, насилие, морал, икономика. Тя изпепелява всичко.
Аз споменах, че запомних тримата братя на татко. Най-големият - чичо Панайотис, беше зет на кмета и симпатизант на десницата. Баща ми и чичовците ми Христос и Димитрис са вземали участие в борбата против хитлеристите, а след това и тримата излязоха при партизаните, в ДСЕ (Демократична армия на Гърция), т. е. братята застанаха един срещу друг.
Нека се опитам да се аргументирам. Докато съм жив, никога няма да се заличат от паметта ми постъпките и действията на двете страни - десни и леви. Помня особено ясно два случая, извършени от партизаните в селото. Единият случай, убитите трима души от партизаните като предатели и изложени на площада на селото, да се гледат от жителите на селото като назидание... другият случай - по-жесток и нечовечен. Влизат в къщата на дясно симпатизиращо семейство, за да арестуват главата на семейството, също за предателство. Жената на семейството застава в средата между партизаните и мъжа си и протестира. Тогава партизаните убиват не само мъжа и жената, но и тяхното малко дете. Това е варварско и нечовешко... такова действие няма да оправдае никой нормален човек... Подобни бяха и действията на правителствените органи. След акциите на партизаните, за които дадох двата примера, сутринта от града идваха полицаите. Събираха хората на селото и пред тях започваха да бият жените на партизаните, палиха техните къщи и изнасилваха жените...
Никога няма да забравя есента на 1946 година. Вечерта, след като се върнахме от нивата, седяхме семейството да вечеряме отвън, пред къщата. По едно време се чу едно голямо раздвижване. Полицаите и местните велможи започнаха да обкръжават къщата ни. Татко скокна и преди да се скрие в къщата, каза: „Казвайте, че ме няма...“. След като обкръжиха къщата, съобщиха, че татко го викат при кмета. Майка ми каза, че го няма и те започнаха да ругаят и псуват. Казаха, че са го видели и че ако не излезе, ще запалят къщата ни. По това време излезе чичо Панайотис - най-големият брат на баща ми, и се противопостави на техните действия (казват, че кръвта вода не става). Чичо извика: „Брате, излез и аз ще дойда с теб при кмета“. Тате излезе и тръгна към кметството. Само след половин час татко го докараха със счупена дясна ръка, нацепена глава и много други контузни рани. Как вие бихте реагирали на случая?
С тревога и плачове, с определена паника съобщихме на дядо - бащата на майка ми. Той дойде, закла две агнета и завиха татко с агнешките кожи. Впрегнаха волската кола и взеха двама души негови хора, въоръжени за охрана, и потеглиха за град Димотика... В болницата татко лежа два месеца. След като мина известно време, пред нас с брат ми татко каза на майка: „Жено, аз трябва да ви оставя и да отида при партизаните. Ако остана тук, те ще ме убият“.
През месец февруари 1947 година татко напусна семейството си и се присъедини към ДСЕ - Демократичната армия на Гърция, т. е. при партизаните.
Ето и някои автобиографични данни, предоставени на 31 март 1949 година в гр. Карлово от името на партизанското ръководство, където се казва следното:
„Др. Катурудис Василис от Гърция, с. Врисика, кметство Дидимотика, окр. Евру, обл. Тракия, е роден през м. декември 1906 година. Порасна в бедно семейство. В училище отиде на 7-годишна възраст. Завърши само второ отделение. Баща му го спря от учене поради това, че не може да плаща необходимите такси...
Др. Катурудис не пиеше, не беше гамен, обичаше работата си - семейството си и децата си; рода си и всичките хора, както и те го обичаха. Работата започна от малък и работата му беше земеделие. Обичаше много и техниката... не е наказван и не е лежал по затворите.
Войник е служил в буржоазната армия през 1932 година. Член на гръцката комунистическа партия стана през 1944 година, до 1949 година - 29 юли, докато падна убит.
В ДСЕ излезе м. февруари 1947 година, в командването на гр. Ксанти - м. Януари 1948 година, където е прекарал много глад и страдания. Тук бе пленен от правителствените войски - м. юни, при провеждане на акции, но успя да избяга и да се върне отново в частите си.
През м. юли 1948 година бе изпратен от командването заедно с други техници да строят мостове по р. Места, за да преминават партизанските части към различните райони и села. Тук е построил три моста.
През месец март 1949 година го изпратиха на разположение на командването на гр. Серес, в батальона на инженерни части, където строили картечни бункери в планината Каратаси, където престоял 6 месеца. Оттук преминаваха в планината Белес - Беласица. Тук взема участие в поредица битки до неговата кончина.
В Източен Белес е ранен тежко (откъснат крак), вследствие на което почина.
В Демократическата армия на Гърция получи военно звание - старшина.
Катурудис е семеен, има две деца - едното се намира в Чехословакия, а другото - в България.
31.03.1949
132 бригада
1-ва рота
Свидетели:
1. Карамудис Костас - в България;
2. Гиргенудис Власакис - в България;
3. Цолакидис Гергиос - СССР.
И тримата са от родното му село“.
Впоследствие се намира още един свидетел, с когото живяхме в гр. Габрово - България. Той е Димитрис Андруцудис от с. Азвестадис - Дидимотика, който е участвал с татко в битката, когато са го ранили от самолетите.
Димитрис Андруцудис ми е разказвал многократно за битката...
Тъй като са ги стреляли непрекъснато от самолетите, партизаните са отстъпили и след като самолетите са се изтеглили към базите си, партизаните се върнали да помогнат на ранените... Тогава са намерили татко, починал от раните си, с отрязан крак.
Ето още един неприятел спомен за мен от годините на гражданската война. През лятото на 1947 година в селото са пристигнали правителствени войски на 10-ти батальон, известен в Гърция като главорези. Няколко души дошли у дома. Почнаха да разпитват майка ми къде е баща ми. Тя каза, че от половин година е изчезнал и не знаем нищо за него. Те почнаха да псуват и да бият майка ми, че ги лъже, че баща ми е партизанин. С това не приключват страданията и страхът. Може би най-жестокото за мен, а предполагам и за всички жители на селото, е обстрелването на селото с оръдия всяка нощ от войсковите укрепления на с. Метаксадис. Това беше ужасът, който и сега, на 72 години, сънувам.
Ето всичките тези ужаси и терори, а и обичта към баща ми ме накараха да напусна селото. Аз и сега искам дебело да подчертая, че напуснах селото не от нетърпимите условия на живот, а затова, че обичах много татко. Мислех. Щом отида при партизаните, ще намеря татко. Бях просто едно малко, просто момче, пълен с въшки. Не знаех нищо за Гърция, не разбирах почти нищо от политика и идеология. Заедно с това искам да опровергая едно официално твърдение в източниците от историята на Гърция, че през гражданската война партизаните насилствено са събирали децата, за да накарат родителите им да се присъединят към тях. Това явление е известно под името „Педомазома“ (дете - събиране). Може да има и такива случаи, но това ще е изключение. Аз познавах и познавам хиляди от ония деца, не само от моето село и околността, но и от цяла Гърция. Нито едно от децата не е споделяло, че насилствено са го взели партизаните. Смятам, че горното е пълна лъжа, това е инсинуация.
Ето аз с група деца, около 25 от нашето село, на 14 февруари 1948 година напуснахме селото и тръгнахме с партизаните и то всички доброволно. Партизаните бяха провели една акция в едно съседно село, където имаше полицаи и на връщане късно през нощта са правели митинг в селото и приканиха хората, които искаха, да тръгнат с тях. Тогава аз и споменатите 25 деца тръгнахме с партизаните. Не мога да кажа на другите деца какви са били мотивите им, но аз, макар че майка ми ме молеше да остана и плачеше, непрекъснато повтарях, че отивам при татко, макар че нямах щастието нито да го срещна, нито да го видя.
Не зная в колко часа през нощта тръгнахме от селото по посока към южната страна - малката река Казанджи и планината Сарлик. Помня, когато преминавахме реката, аз се плъзнах и паднах в реката. Намокриха ми се само краката. Тогава се замислих закъде съм тръгнал, но нямаше връщане.