Дюстабанов заслужава по-голяма почит

     Още в началото се налага да направим уговорка, че в условията на развихрилата се политическа психоза в страната за демонтиране и унищожаване на исторически паметници тук няма да стане дума нито за едното, нито за другото. Доста отдавна възнамерявах да лансирам тази моя идея, но досега все се въздържах да я споделя публично- не толкова заради нейната „еретичност”, колкото от съображението да не предизвикам някаква отрицателна реакция сред габровската общественост - сред консервативно настроеното гражданство, за което ненакърнимото статукво е по-важно от всичко останало. В края на краищата – след като архитектурният облик на един град като Габрово е историческа даденост, защо трябва да местим паметници от едно място на друго за няма нищо. Познавам доста добре националната ни инертност (да не употребя някоя по-силна дума!), поради което предпочетох доста време да замълча, преди да поставя тази тема „на кантар”, както го е казал публицистът възрожденец.
    Но да си дойдем на думата. На 26 май 1966 г. на оформеното малко площадче от западната страна на ул. „Цанко Дюстабанов” в Габрово е издигнат паметникът на войводата. Той е дело на скулптора Петър Златарев и тогавашния кмет на Габрово – арх. Карл Кандулков. Бронзовата скулптура на Дюстабанов, сътворена от Петър Златарев, е запечатала мъжеството и твърдостта на характера, решимостта на габровския войвода да отстоява до сетен дъх волята си за свобода на отечеството. Петър Златарев има сравнително скромно творческо наследство. Негово дело е паметникът на Кръстьо Пишурка, издигнат през 1936 г. от гражданите на Лом в града. Забележителна е прецизността и автентичността на образа, с които се отличава тази скулптура на П. Златарев. Нему именно принадлежат думите, изречени при предаването й на „поръчителите”, че един паметник се прави не за някаква юбилейна дата, а „за вечни времена”. 
    Колкото до архитектурната част на паметника- тя принадлежи на емблематичния кмет на Габрово арх. Карл Кандулков – автор на забележителни градоустройствени и архитектурно-художествени решения в планинския град през периода от 1959-а до 1966 – а година и от 1971 до 1976 г., когато той е градоначалник. Важна подробност от биографията на арх. Карл Кандулков е, че като студент в Германия през 1944 г. е затворен от нацистите в лагера Бухенвалд, от където е освободен през 1945 г. от Червената армия.
    Сега отново за паметника на Цанко Дюстабанов в Габрово, чиито идейно-естетически и монументални достойнства (поне засега) не подлежат на някакъв „порив” за политически демонтаж и идеологическо оспорване. Факт е, че през далечната 1965- 1966 г., когато Карл Кандулков и общинската управа на Габрово са вземали решение за неговото „ситуаиране” в ландшафта на града, те не са имали предвид днешното архитектурно оформление, включително сегашния окончателно завършен площад „Възраждане”, с неговите основни сгради: „административната” архитектура на Габровската община ( бившия Окръжен народен съвет); зданието с номенклатурен облик - на ГК и ОК на БКП (днес Съдебна палата); сградата на бившата Проектантска организация, в която днес се помещава Областната управа. 
    Несъмнено в Габрово няма друга градска част, която да внушава подобна визия за пространствена широта и отвореност. Погледнато обективно именно на това място е локализиран административно-културният център на областния град, за разлика от търговско-стопанския- с ул. „Радецка” и пл. „1 май” (назован така заради датата, на която в Габрово избухва Априлското въстание през 1876 г.) 
    И се получава така, че паметникът на Цанко Дюстабанов е „оставен” в търговската част на града – сврян между едно заведение за бързо хранене; на гърба срещу сградата, в която се помещава застрахователният клон на Банка „Алианц”, а от югоизток – неособено угледното от архитектурна гледна точка здание на БЧК. На запад - пред „погледа на войводата” е коритото на река Янтра. В западна перспектива, опреният на своята сабя войвода, най-много „да съзерцава” в далечината хребетите на Габровския Предбалкан и мержелеещите се очертания на селцето Бойновци, където е бил предаден. По-нататък може „да съзре” билото на Стара планина, водещо към мястото, където е било последното сражение на неговата чета – на 11 май 1876 г. в местността Ранибунар под връх Марагидик. 
    Убеден съм, че най-подходящото място за паметника на Цанко Дюстабанов в Габрово е на площад „Възраждане”, където той ще стои най-естествено не само от гледна точка на цялостния архитектурен ансамбъл, а и на „историческата триада”, която ще се оформи. На югоизток- с внушителния паметник на великия просветител Васил Априлов, а на югозапад – с извисяващия се пред Дома на културата – монумент на Емануил Манолов. Едно подходящо разполагане и архитектурно оформление на паметника на Дюстабанов пред трите сгради ще „затвори” емблематичната триада. 
    Това е естественото ансамблово оформление на пл. „Възраждане”, който досега пустее и се „запълва” единствено от две кичозни фигури на изкуствения интелект (или на извънземни жители!?), а в празнични дни - от силуетите на новогодишните елхи, импровизирани изложби и различни масови мероприятия. Съображението, че с появата на паметника между трите внушителни сгради ще бъде отнето това публично пространство на града не е убедително. При адекватно архитектурно и художествено оформление той „ще стои” естествено на площада и няма „да пречи” с нищо на масовите прояви. Тъкмо обратно ще допълва с внушителното си излъчване пустеещото днес пространство.
    Когато поставям този въпрос, ми се ще да припомня няколко съществени подробности от житие-битието на габровския войвода. Преди да хвърли „езитура” и да поеме пътя на револционната голгота Цанко Дюстабанов живее с надеждата, че Османската империя може да бъде цивилизована по някакъв еволюционен начин. Като син на богатия габровски чорбаджия Христо Дюстабанов и племенник на Васил Априлов, сродник на Николай Палаузов, известно време той наистина лелее илюзията, че е възможно да се отвоюва свободата на отечеството от азиатската деспотия по пътя на реформите и дуалистичната монархия. Неговото „просветление” настъпва, когато получава отказ на своята петиция до Високата порта за въпросните реформи, а окончателното си решение взима, след като съзаклятниците от габровския революционен комитет го правят съпричастен с каузата на въстанието. 
    Вече революционната одисея на Дюстабанов в очите на самите летописци и хроникьори на Априлската епопея като че ли и до ден днешен остава някак си в сянка. Той понася кръста на революционната саможертва без колебание. Паметни са думите, с които се обръща към въстаниците, когато ги повежда към трагичното обречение на бунта: „Назад въже ни чака, а напред- куршум и нож”. Не приема идеята на някои от четниците да нападнат конака в Габрово и там да се устрои „кървавата сватба” на въстанието. Затова повежда бунтовната чета на запад по билото на Балкана, където тя води сражения с настръхналите заптии и черкези, до трагичната развръзка под Марагидик. Не пада духом и по-сетне, когато със строшена от турски куршум ръка, е предаден от своите. Силно мъжество показва и пред извънредната комисия в Търново, където е изправен на съд. Тогава го гнети не толкова физическото страдание, колкото душевната болка, че е бил подведен за „добрата” подготовка на въстанието. 
    И нещо много важно в поведението на войводата- когато застава очи в очи срещу съда, той произнася своята безпощадна реч, с която заклеймява зверствата на османските „варвари и тирани” с думите: „Вашата се свърши вече, Европа ще ви изпъди оттука! ...Бъдете следователно известени, че ние победихме.” За да разберем какво се крие зад дързостта на войводата, може би трябва да споменем и тази подробност, че когато в Търново се изпълнява присъдата и Дюстабанов увисва на бесилото, сред тълпата от зяпачи, предрешен като „въшлив циганин въглищар”, е бил и апостолът Ст. Стамболов.
    Като отбелязва този факт в своята книга „Участта българин” , проф. Симеон Янев съвсем основателно поставя въпроса „защо и историците на българските революционни движения, и изследвачите на националния ни характер в протежение на повече от век не оценяват и не забелязват фигурата на водача на Априлското въстание в Габровско и Севлиевско”, без да даде конкретен отговор на този въпрос.
    И така – Дюстабанов заслужава по-голяма почит не само затова, че незаслужено е „останал някак си в сянка” поради недостатъчната прозорливост на историческите ни хронисти и оценители на Априлската епопея. Неговият подвиг придобива още по-голяма значимост заради факта, че той е сред малцината комити от въстанието, застанали лице с лице срещу османската империя, включително до жертвения си час, когато произнася своето предсмъртно откровение : „Бесилката не е позорна за мене”.
    На Дюстабанов Габрово дължи спасението си от османлийски погром, който щеше да го сполети, ако войводата се беше повел по „лудите глави” на въстанието и се бе втурнал да превзема конака и града. Бидейки от родословието на Априлов, той неслучайно е сред най-достолепните училищни настоятели на Габровското училище; член е и на казалийския (околийския) турски съд в града. Важни „подробности”, които не бива да се подминават, когато се ликализира мястото на неговия монумент. 
    Ако историческите личности в Габрово трябва да се сравняват по тяхната значимост, несъмнено личността на Дюстабанов ще „излезе напред” и ще се нареди до тази на Априлов, преди Тодор Бурмов, Никола Войновски, поп Харитон и Чардафон... Колкото да е относителна подобна „класация”, тя все пак трудно може да бъде оспорена.
    Убеден съм, че ако концлагеристът от Бухенвалд и кмет на Габрово арх. Карл Кандулков беше жив, щеше да преосмисли и промени своето решение, като отреди за паметника на войводата Цанко Дюстабанов най-достойното, и най-„салтанатлия” място, каквото той самият някога си е пожелал, когато от османския съд го питат къде би предпочел да бъде обесен  в Габрово или в Търново. Мястото за безсмъртието на Дюстабанов е именно на площад „Възраждане”. А иначе от ръководителите на габровската община зависи дали ще проявят историческа далновидност и необходимата почит към личността на големия българин, за да се запишат достойно в летописа на града пред бъдните поколения . Време е за мъдро решение. 

За автора на предложението
Борис Данков е поет, журналист и преводач.            

Роден е в Габрово. Завършва Априловската гимназия, след това СУ – българска филология и журналистика.
    Работил е във в. „Балканско знаме“, в. „Народна младеж“, в. „Работническо дело“, кореспондент във Варшава. 
    След демократичната промяна през 1989 г. е сред екипа на новосъздадения от Стефан Продев в. „Дума“.
    През 1995 – 1998 г. е директор на Българския културен институт във Варшава и главен редактор на излизащото на полски език издание „Bułgarska kronika“. След завръщането си в България отново е член на редколегията на в. „Дума“. От 2000 г. до 2008 г. е коментатор във вестника и редактор на литературното приложение „Пегас“. 
    Носител е на годишната награда на фондация „Христо Ботйов“ (2004), на Априловската награда за цялостно творчество (2007), на наградата „Золотая муза“ (2009), на годишната награда в категория „Печат“ на Съюза на българските журналисти (2009), на литературната премия с медал „Сергей Есенин“ на музея-резерват „Сергей Есенин“ в Константиново (2012), годишна награда на Съюза на българските писатели за публицистика (2012) и годишната награда за документалистика и краезнание (2018).