Иван Стоянов: Габровският оркестър е лаборатория, в която се раждат интересни открития, които с нито един друг оркестър не бих могъл да направя

- Г-н Стоянов, от диригента на оркестъра ли зависи какъв репертоар ще бъде подбран?

- Разбира се! Но съм човек, който не е вманиачен и имам съвременното разбиране, че всеки има своя вкус. Това, че понякога моят вкус се разминава с този на оркестъра или на публиката, не е страшно. Трябва да има баланс и е важно на всяко нещо да бъде даден шанс. Затова почти десет години практикувам анкетиране на публиката. 

Всеки сезон започва с много сериозни анкети, които лично аз обработвам. След като сортирам всички данни, правя преценка от потребностите, като давам предимство на тази част от публиката, която изисква да се свирят нови произведения, които вдигат нивото на общността. Защото габровската публика представлява една компактна общност с различни вкусове. Съобразявайки се с това, когато хората искат да слушат музика от Бах, Вивалди или Моцарт, но не са посочили конкретно произведение – разбира се, някои от анкетираните посочват и конкретни творби, които изпълнявам – винаги се старая да дам нова информация за тези автори. Ако е Вивалди, нека да бъде неизпълняван досега концерт. Ако говорим за Моцарт, който има 650 произведения, нека да бъде творба, която хората не са чували досега. Това е моето верую. Така правя своеобразен баланс в цялото програмиране на сезона, отчитайки интересите на хората. Естествено, за да е налице балансът, влагам около 30-40 процента нова информация, която по моя преценка ще бъде полезна да я поднеса на публиката. Защото като хареса на хората, следващия път ще поискат тези автори.

- Вие често предлагате на габровската публика произведения, които не са изпълнявани у нас. Защо го правите?

- Това е и лична потребност - да се срещам непрекъснато с нова музика и с нови впечатления. Убеден съм, че когато поднасяш нова информация на публиката, тя израства и достига до висоти, в които може да възприеме и много сложна материя. Защото нашето изкуство изисква освен човек да бъде чувствителен, да има антени към всичко, което свирим, да има култура и образование. 

Камерната музика е най-висшата форма на изкуство. Тя съчетава в себе си емоционалното и интелектуално начало. Хората, които могат да достигнат до нея, могат да се похвалят, че са изкачили най- високото - своя Еверест в изкуството. И съм много щастлив, че Габрово има точно камерен оркестър. Защото гостувам на други оркестри в България и виждам, че особено там, където има опери, публиката свиква с популярни неща, после тя се отегчава от тях и няма рефлекс да слуша нова музика и това, което предлагат творците и техните търсения. И започва голям дисбаланс, един отлив на публика, защото хората винаги са искали да имат пресни впечатления. Никой не обича като отиде в магазина да си купува консервирана храна, всеки предпочита прясната. Ако тя не му хареса, има две причини - едната е, че вкусът му е различен, а другата - че самата храна не е вкусна. 

- Кой възпита този стремеж у Вас към откриване на непознати или малко познати музикални произведения?

- Най-много ми е дал Асен Йосифов в Габрово. Когато бях дете, ние свирехме в малко ансамбълче, от което в момента в Камерния оркестър свирят шестима колеги. И Христофор Михайлов. Асен Йосифов възпита в нас интерес към съвременната музика. Спомням си как сме свирили Стравински, Тъпков, спомням си провокативните звуци, които по някакъв начин събудиха моето въображение и започнах да имам вкус към всичко това. 

Освен това още от детските ми години оркестърът имаше голям късмет по времето на Христо Питев, макар да не го помня оттогава, на Милко Коларов. Тук се изпълняваше страшно много съвременна музика. Милко Коларов и Христо Питев са композитори с вкус към съвременните произведения и те също са възпитали в мен тези потребности.

- Национални премиери на непознати досега произведения на композитори от всички епохи се реализират в Габрово. Това означава ли, че извършвате и изследователска работа кои творби са изпълнявани досега и кои са напълно непознати не само за габровската, но и за българската публика? Какво Ви коства това?

- Това ми коства около 18 часа работен ден, тъй като се занимавам и с администрация. Благодарение на това, че имам вкус към новите неща, не бих могъл да се оплача от липса на хубави ангажименти в цялата страна. Канят ме престижни оркестри точно затова, за да мога да разръчкам нещо ново. Така че първо следя всичко, което става в България и в световните центрове на музиката – в днешно време не е проблем да го правя с наличието на Интернет. След като видя, че се е появило някакво произведение, аз започвам да го търся, преценявам дали то би могло да представлява определен интерес. Така ежедневно сортирам невероятно много информация. 

Освен това част от много архиви на световни нототеки от старинната музика са публикувани в някои сайтове. Моите колеги често ми се сърдят, че понякога използвам факсимилета, особено на старинна, барокова музика. Това са фотокопирани страници от оригинала, писан преди 200 години примерно. А сега нотописът е много по-съвършен и различен и хората се измъчват, докато разчитат написаното. Това е много голямо неудобство - да се свири по ноти, които са били стандартни преди 300 години, но в същото време това дава хубави усещание, че ти едва ли не си намерил някакво съкровище. Защото никой примерно не проявява никакъв интерес към него. 

- По този начин Вие и целият оркестър попадате в друга епоха, с различни преживявания и усещания, какво Ви носят те – друго самочувствие или...

- О, да. Лично аз съм човек, който няма комплекси нито за пълноценност, нито за малоценност. Ампутиран съм откъм високомерие, но се чувствам много щастлив, че съм в Габрово. Защото в момента в България стана голяма катастрофа по отношение на музикалното изкуство. Съкратиха всички симфонични оркестри и ги натикаха в оперите. Така публиката слиза все по-ниско и по-ниско. Остана само един симфоничен оркестър извън София – това е Плевенската филхармония, която също се насочва към комерсиализма. Затова когато отида някъде да гостувам, виждам на какво високо ниво всъщност е габровската публика. И съм много щастлив за това, което има в Габрово.

- Канят Ви да дирижирате и други оркестри в страната?

- Габровският оркестър е лаборатория, в която се раждат и откриват много интересни неща, които с нито един друг оркестър не бих могъл да направя. Всяка година съм канен от „Софийски солисти“, именно за да правя нови произведения там. Но този оркестър не е лаборатория. Аз пренасям онова, което съм научил тук. Това е моята лаборатория, това чувствам. В оркестъра има прекрасни взаимоотношения и колегиална атмосфера. Нещо, за което винаги съм мечтал. Ходенето встрани не ми доставя творческо удовлетворение, защото ми се налага да правя неизбежните компромиси, които един гост- диригент е принуден да прави поради ограниченото време, манталитет, особености. 

- Освен в Габрово, срещате ли жадни погледи и в другите градове на страната?

- Да, срещам ги, но в публиката на другите големи градове наблюдавам и голяма апатия. Апатия в този смисъл, че хората са претоварени откъм концертна дейност. Оркестрите, които свирят, предлагат свръхпродукция, която често е с ниско качество. А е така, защото Министерството на културата субсидира по критерий брой на продадени билети. Всъщност най-страшното е, когато един концерт се превърне в литургия. Така всеки четвъртък има по една литургия и хората започват да си изграждат стереотип на уморяемост. В Габрово съм щастлив, че имам възможност да разчупвам сезона така, че да предизвиквам интерес през определен период от време и да предизвиквам изкуствен глад. Понякога не правим концерт две или три седмици, след което организираме всяка седмица. Отново се отдръпваме, за да видят хората, че нещо ще се случи. Освен това нашите концерти са издържани от информационна гледна точка. В другите градове ги няма тези брошурки, като изключим София, където в това отношение са на ниво. Обикновено се предлагат листовки с програмата – какво точно ще се свири и колко са велики диригентите и солистът. За композиторите – нито дума. За тяхната биография, за творчеството им, за тънкостите на някои произведения, което също прави хората много апатични. Те нямат информация, трябва допълнително да се самообразоват като ровят в Интернет, в библиотеки и по този начин си губят и времето. А тук им предлагаме цялата информация, за да могат като се приберат вкъщи, да си припомнят с наслада музикалните моменти. По този начин, според обществените стандарти по цял свят, се активира определен интерес към сериозната музика.

- Този подход ли е причината в Габрово да има и млади хора като публика?

- Сигурно. Лично аз винаги мисля за човека, който за първи път ще дойде на концерт. Ако той присъства на програма, която е изключително сложна, каквато беше в сряда – само от XX век, която изисква интелектуално напрежение, надали ще дойде отново на концерт. Но ако е тук, случайно загуби нишката и не може да се ориентира в тази материя, той може да прочете написаното в брошурата. Четейки, може да слуша и да хване нишката на музикалното внушение. Това е дълбоко осъзнат подход, който практикувам, откакто съм дошъл тук. Още от първия си концерт през септември 1992 г. досега, когато косата ми вече е бяла. Това го правя ежедневно, както един свещеник, който служи в църквата и трябва да прочете определени текстове.

- Изграждането на любов към симфоничната музика ли сте приел като своя мисия, макар за това да е нужна и подходяща почва?

- Естествено. Не само аз, но и всички се сблъскваме с така наречената глобална комерсиализация на изкуството. Да се прави с леко изкуство пари, което дойде от Америка и превзе цяла Европа. Мога смело да кажа, че Европа като култура вече си отива, залязва. Лошото е, че покрай нея ние също полека, полека започваме да залязваме и да насочваме вниманието си към политиката на културната индустрия, чиято цел не е да изгради личности, да направи човека осъзнат индивид, който има мисия в живота, а го прави добитък, чрез който да се изкарват пари. Той е като едно животно в кравеферма – сено, храна, затворено и това е. То трябва да даде определени килограми, за да може от него да се изкарват пари. В момента това е политиката не само на Щатите, а и на ЕС. Слава Богу, има и алтернативи. Все пак се счита, че бъдещето е на Азия – на такива народи като в Китай, Южна Корея, Япония, Русия, Виетнам, Индия. Това ще бъде бъдещето на културата.

- Оттам ли да очакваме културна инвазия?

- Да, защото отказа от висока култура в Европа, за сметка на културната индустрия, доведе до опростяване на огромната маса на средната класа. Алчността намали пазара на свободното време. Защото ние, които работим в нашата сфера, сме на пазара на свободното време. А хората нямат свободно време, защото трябва да изкарат пари, за да оцеляват. Те нямат социална защита, и то не само в България. Аз разбрах едно – че образователните концерти са смислени само там, когато децата са предварително селектирани. Защото към тази музика обикновено се насочват хора около 35-годишна възраст, утвърдени в професията, които вече са намерили своето място, не се страхуват толкова за бъдещето си и могат да отделят от свободното си време, за да израснат. Те имат такава вътрешно заложена генетична потребност. В така наречения шоу бизнес всичко много бързо остарява. Ето, ние сега свирим музика от XX век, но можем да свирим и произведения отпреди 300-400 години, защото стойностите и посланията са насочени към вечността. Няма значение дали си млад, дали си на 10 или на 90 години. Посланията са към човека, към истинския човек, който е без възраст. Докато шоу бизнесът разчита на една контингентна маса, която издоява, оглупява и модата й минава. След това тези хора нямат своя почва и започват да се изолират и капсулират. Така че процесите са много сложни. Затова насочвам вниманието си към 35-40-годишните, които са достатъчно зрели и знаят вече какъв е смисълът на живота. За които, както казва Солженицин, смисълът на живота е, когато се родиш, да започнеш от нещо и когато умреш, да си достигнал до своето възходящо развитие. Говоря за духовно, а не материално развитие. 

- Вие считате, че музиката служи за събуждане на мозъка, така ли?

- Музиката, сериозното изкуство, високата култура имат смисъл така да осмислят живота на човека, че той да се усъвършенства духовно. Какво означава материалното? Днес примерно можем да имаме много добър стандарт на живот – можем да си купим храна и да се наяждаме като прасета. Какво следва след това? Днес преяждаме, утре преяждаме, то ни втръсва, но нямаме нищо друго, което да направи живота ни интересен. И започват едни проблеми с апатия, с депресия, със здравето от нездравословното хранене и т. н. Изобщо човек не си дава сметка, че смисълът на живота е наистина да се върви във възходяща посока, която да бъде до последния ти миг, докато си жив на този свят. Иначе какво те отличава от животното – абсолютно нищо.

- Самият Вие кога изпитвате най-голямо удоволствие?

- В изкуството изпитвам удоволствие, когато се занимавам непрекъснато с нови произведения, докато ги разучавам, докато ги изуча. Признавам си, че след като изпълня едно произведение, веднага губя интерес към него.

- А когато виждате повече млади хора в залата, за които знаете, че имате принос, че заедно с оркестъра сте ги запалили да уважават класиката, сериозната музика?

- В България в момента изпитваме всички последници не на българската, на глобалната европейска простотия, на алчността, която направи новите европейски страни бедни. В момента всички ние сме склонни да се самобичуваме, да казваме, че при нас има корупция, мафия. Да, при нас е така, но и навсякъде по света е така. Макар да си даваме сметка, че тези европейци, към които се присъединихме, в момента нямат алтернатива, от която те да се страхуват и да гледат така да изградят социалните си програми, че хората да имат добър живот. Липсата на тази алтернативи отвори огромната алчност на всички в Западна Европа, включително и на нашите български олигарси. Мисията на тези хора е единствено стремежът към лично обогатяване за сметка на работещите. Да им дават все по-малки заплати, за да успеят да наваксат по-бързо и по- бързо. Това смачква хората, прави ги да се чувстват роби, принуждава ги да емигрират от страната си, да оскотяват. В момента всички млади хора, които преди 6-7 години пълнеха залата, вече не са в Габрово. Те са в София, във Варна, в Пловдив, в чужбина. Въпреки това ние пак имаме публика. Но вече няма онази оценка за Габрово отпреди 7-8 години, когато за нашия град се говореше, че е феномен. Защото на фона на празните концертни зали в страната, нашата се пукаше по шевовете. Да, тя пак се пълни, но ги няма правостоящите ценители на класиката. Няма ги онези млади хора - около 50-60 на брой, които вече не живеят тук. А всяка година по шест или седем човека от възрастните си отиват, или стават неподвижни и не могат да дойдат на концерт. Това е много тъжно, защото дори да инвестирам в младите с образователните концерти, ние нямаме шанс те да са бъдещата ни публика, тъй като няма да останат в Габрово и аз започвам винаги отначало. Това е като Сизифов труд, като Данаида, която пълни продънената делва. 

- Нима имате малко радостни моменти в своя живот?

- Вече съм на 50 години и се научих да ценя живота. Имам много радостни моменти.