Една книга за гръцко момче, което партизаните предават на българските граничари в нощта на 15 февруари 1948 г.

Дори повече - Костас Катурудис има всички възможни отличия по времето на социализма в България - на Комсомола, на Профсъюзите, на държавата, на партията БКП... Да, книгата е в голямата си част за това - кой обществено-икономически строй е по-прогресивен - социализмът или капитализмът? И в каква демокрация живеем сега? Но не това е отличителната черта на повествованието от 300 страници. Запомнящото се е Костас или Константинос, както е записан на 10 май 1935 година в архивите на родното си село Врисика - на 17 км западно от Димотика. Тогава село с двеста къщи, от които само 20 заможни. Останалите семейства пекат хляб в чужди фурни, учат децата си до първи клас и ги къпят само късна пролет, лято и наесен. Основното занимание на децата е да орат, сеят, жънат, пасат воловете, а зиме - пощят въшки. Пълна неграмотност. Костас знае, че баба му има двама мъже. От първия 15 деца и всичките заклани от турците. От втория - 4 синове, между които таткото на Костас - Василис. Знае също, че във Врисика няма къща с един убит - двама или повече.
Ако внимателно четете книгата, не може да не забележите, че всичко започва от бащата Василис.
Това е първата причина на 12 години Костас да излезе при партизаните - да намери баща си: „...Аз и сега искам дебело да подчертая, че напуснах селото не от нетърпимите условия на живот, а затова, че обичах много татко. Мислех. Щом отида при партизаните ще, намеря татко. Бях просто едно малко, просто момче, пълен с въшки. Не знаех нищо за Гърция, не разбирах почти нищо от политика и идеология...“ (стр. 20).
Втората причина малкото момче да излезе от къщи и да тръгне към Неизвестното, което се превръща в 34 години емиграция, е Гражданската война в Гърция. На нея Костас посвещава доста болка и откровения, но от разговора с него запомних едно изречение: „Слизат партизаните, убиват трима от селото, оставят телата на площада и не дават на семействата да ги приберат няколко дни. После идват правителствените части и изнасилват жените на партизаните... Това се повтаряше непрекъснато...“
Костас не намира баща си при партизаните, остава в гората 15 дни и на 15 февруари 1948 г. загубва родината си за десетилетия, превръща се в „нежелана личност“ за гръцкото правителство, в номер от досие за посланика в България, в чужденец без паспорт... На 15 февруари партизаните събират децата от селото, които са при тях - 25 на брой, правят им списъци и заедно с 3 жени ги повеждат към северната граница. Пресичат река Луда Яна и от другата страна ги посрещат български офицери, дават им по една кутия мармалад, качват ги на камиони и тръгват към българската си съдба. Без да знаят нито една българска дума, без връзка със семейството. Следват влакове, общежития, училища, помощи от Червен кръст, обикаляне от град на град - Хасково, Враца, Оряхово, Бяла Слатина, Карлово... В някои градове учат, в други скитат по улиците, някъде ги хранят, другаде - гладуват... На път за казармата в Карлово вижда група деца на шосето и сърцето му се обръща - сред тях е брат му. Невероятна среща! После намира майка си в Павел баня. Още не знае, че баща му е загинал. В казармите в Карлово са настанени 900 гръцки деца, минали нелегално границата.
В официалната гръцка история пише, че партизаните са извършвали „детесъбиране“, Костас не е съгласен. Според него това е бягство от Гражданската война и търсене на нормален живот. Костас го намира в България и го описва в книгата си.
Костас изкарва 34 години в емиграция и възпира сина си да не го прави. Но съдбата е безпощадна. И Василис избира емиграцията в търсене на по-нормален живот в Германия. На 24 май 2006 г. е убит при неизяснени обстоятелства.
Затова тази книга е посветена от баща на син, на войната, на болката, на емиграцията, топлината и човешките взаимоотношения.
Защо я написах ли, пита риторично Костас. „Дълго време размишлявах, заслужава ли си да се захвана да опиша какъв е моят живот. Ще ли е нужно на някого това? Накрая реших, че ще има смисъл, ако не за друго, поне да оставя на моите наследници - синове, снахи и внучки, нещо, което разкрива техните корени, и дано преживяното от мен да им помогне за някои размисли и виждания в живота. Ако пък написаното от мен създаде интерес към други хора, тогава ще напусна този свят удовлетворен от преживяното - добро или лошо.“
Следващата среща с Костас на страниците на Арт изданието ще бъде за втората му книга. Тя също е писана цял живот и е посветена само на Гърция - един прекрасен туристически пътеводител.