Роберта Минкова: „Мечтая да направя концерт в Габрово”

- Г-це Минкова, как се насочихте към оперното пеене?

- За пеенето ме откри диригентът Димитър Цонев, още когато бях в основно училище „Ран Босилек“. Не съм свирила на никакъв инструмент и не мога да се похваля, че съм от музикантите, които са започнали от най-ранна детска възраст да се занимават с материята, към която се насочват. Не съм пяла в хор, просто при прослушванията в училище Димитър Цонев откри, че имам талант. Той ме насочи към Музикалното училище в Русе, препоръча ми да уча пиано и започнах уроци при Петя Нанова. Г-н Цонев се срещна с родителите ми, обясни им, че имам данни за оперно пеене и препоръча да продължа образованието си в тази посока. И ето ме сега, продължавам с образованието си, ходя на уроци по пеене, предстои ми защита на дипломната работа за магистратурата ми в Музикалната академия в София.
- Съвсем малка сте излязла от Габрово, не се ли притеснявахте как ще се справите съвсем сама в непознатия град, сред чужди хора?
- Бях на 14 години, когато отидох в Русе. Попаднах в класа на Софка Инджова. Когато бях малка, бях от категорията на така наречените отворени деца. Не се притеснявах особено. Отидох, кандидатствах и ме приеха. Сама си намерих квартира. Разбира се, родителите ми бяха „за“ да се занимавам с оперно пеене. Подкрепиха ме и продължават да го правят, каквото и да им коства това. Моето семейство винаги ме е подкрепяло в избора ми и в осъществяването на моите мечти.
- Само благодарение на тяхната опора ли се чувствахте окрилена?
- Абсолютно. Никога не съм се чувствала самотна, където и да съм била. Дори и през четирите години, когато живеех сама в Русе. Постоянно си идвах в Габрово и родителите ми непрекъснато следяха моето развитие. Винаги са били до мен духом. Докато бях Музикалното училище в Русе, всяка година участвах в училищните продукции, като всички останали.
- Учениците от „Класическо пеене“ имахте ли възможност за участия в международни конкурси, както Вашите колеги инструменталисти?
- Имало е такава възможност, но съм считала, че не съм готова за високите подиуми. Да, сега го оценявам като грешка, защото ако бях по-смела по отношение на подобни начинания, те щяха да ми помогнат в трупането на сценичен опит. Още оттогава щях да успея да изградя своята база, стъпвайки върху която, днес да притежавам значителна увереност. Въпреки че не смятам това за фатално.
И така, дойде 2009 година, когато завърших средното си образование с отличие. Държах изпит за професионална квалификация за оперно пеене и още същата година ме приеха в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ в София в класа на проф. Жасмина Костова. Там бях 4 години. Участвах в много продукции на Академията като солистка, изиграла съм „Вива ла Мама“ на Гаетано Доницети, в две камерни опери от проф. Георги Костов в ролите на госпожица Елена и Попадията. Участвала съм в концерти с оркестър. Изпяла съм „Лястовичката“ на Пучини, арията на Зорница от „Луд гидия“ на Парашкев Хаджиев и др.
- Била сте и в Германия?
- Бях одобрена по програма „Еразъм“ един семестър да уча магистратура по класическо пеене в Германия с пълна стипендия. Там са големи почитатели на камерната музика, а аз съм представител на белкантовата школа, каквато е българската, свързана с голямата опера. Но ми се наложи да пея и камерна музика и считам, че се справих. С камерното пеене е свързана музиката на Шуберт, Хендел, Моцарт, Волф, Регер, Пенчо Стоянов, Георги Арнаудов и др. На мен ми избраха сопраното в „Стабат Матер“ на Росини, което беше много трудно, но успях. По камерно пеене ми преподаваше Доминик Вортек, невероятен тенор. Той е пял в „Ла Скала“, дебютът му е бил Вагнер.Както и Лиат Химерхебер, от която научих много. Те ми предложиха да направя рецитал, но за съжаление не успяха да ми осигурят пианист и така тяхната идея се провали. В Германия съм участвала в „Детето и чудесата“ на Морис Равел.
- Разбирам, че не спирате да работите, кои са българските Ви преподаватели?
- Наистина не спирам да работя, усилено се подготвям за прослушвания в чужбина. Имам намерение през следващата година да направя концерт в Габрово, за който се подготвям отсега. Наскоро се запознах с Петър Данаилов, който е определен от немската музикална критика като „типичен белкантов певец, притежаващ дълбок и необикновен, изпълнен с нюанси баритонов тембър“ (б. а. Петър Данаилов завършва Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” в класа на доц. Сабин Марков през 1995 година, още същата година дебютира на сцената на Бургаската опера в ролята на Жорж Жермон от „Травиата” на Верди. Специализира в Майсторския вокален курс на Гена Димитрова, проведен в София през 1998 г. Многократно е бил в Англия, Австрия, Германия, Холандия, Швейцария, Испания, Италия, Гърция и др. Бил е гост-солист в Клагенфурт, Австрия, за постановките на „Дон Карлос” (Родриго), „Бохеми” (Марсел), „Италианката в Алжир” (Тадео), „Лучия ди Ламермур” (лорд Аштън), солист в Оперния театър в Бон, Германия, където дебютът му е в ролята на Макбет по едноименната опера на Верди. Носител е на Първа награда, златен медал и Наградата на публиката на Международния конкурс за млади оперни певци „Борис Христов” в София през 2000 година). Така че отскоро се подготвям при него, работим върху вокала ми и моя репертоар.
- Високи ли са изискванията към подготовката на оперните певци, кои са препъникамъчетата, как трябва да се пази гласа?
- Изискванията към оперните певци са невероятно високи, конкуренцията в целия свят е огромна. За съжаление, в България нямаме много конкурси и честни решения. Оперното пеене е творчество, което съчетава в себе си музика, театър, движения. Съвкупност, в която трябва едновременно да си подвижен, интелигентен, да си паметлив, да си пластичен и много дисциплиниран. Необходими са непрекъснати упражнения за дишане преди уроците, загряване на цялото тяло.
- Разгрявате гласа и физиката си като спортистите? Ако не го направите, следват ли контузии?
- Певецът може жестоко да контузи гласните си струни, ако не е разпят правилно, и оттам, когато започнеш да пееш грешно и постановката ти не е както трябва да бъде според правилата, можеш да катастрофираш на сцената.
- От едно некачествено разпяване възможно ли е певецът да провали кариерата си?
- Само от едно – не, но ако дълго време не ходи на музикален педагог, може наистина да направи катастрофалната беля. Гласа не можеш да унищожиш, той винаги се възстановява. Добрият музикален педагог знае какви вокални упражнения да се правят и как да бъдат приложени за възстановяването му. Когато човек има глас, той не може да изчезне ей така, но трябва да работи непрекъснато върху него.
- В интервю с акад. Христо Недялков той каза, че децата не бива да крещят, за да не унищожават гласовете си, така ли е наистина?
- Така е. Казвали са ми дори, че когато един сопран пее височините, трябва да извиси гласа си като децата, неусетно, съвсем естествено и тогава звученето е невероятно. Затова загрявката трябва да бъде голяма, не само гласово, но и пластични упражнения трябва да се правят непрекъснато. Пеенето е цяла система и е важно тя да заработи както трябва, а ако не разградя правилно всяко мускулче на тялото си не мога пълноценно да изявя гласа си.
- Някога укорявала ли сте се за избора си?
- Изборът ми е много труден и в моменти, в които не съм била наясно накъде да тръгна, съм се отчайвала след някои прослушвания или конкурси, имало е подобни случаи. Но сега, днес си казвам, че никога не бих се върнала към такива пораженчески мисли, които дърпат човека надолу.
- Кое е сладкото в пеенето?
- Попадаш в друга атмосфера. Когато си на сцената, приемаш ролята на героя от операта, която изпълняваш. Всичко преминава през теб емоционално и духовно, през всяка фибра от тялото ти.
- Ако не Ви беше открил Димитър Цонев, гласът Ви щеше да бъде похабен, пеенето ли беше детската Ви мечта?
- От малка обичах да пея. Бях едно щастливо дете, обичах да играя, да танцувам, да пея, да се смея. Така че вероятно щях да достигна рано или късно до своя си път. Още оттогава съм си мислила, че като излезе човек на сцената, той забравя за всичко наоколо. Моите преподаватели са ми казвали, че когато започна да пея, трябва да съм единствено и само оперна певица.
„Ти не си нищо друго – казваха те. – Ти си оперна певица и не можеш да мислиш кого си срещнала на пътя, какво ти е казал или къде смяташ да отидеш на следващия ден.“ Мисля си, че ако животът не ме беше срещнал с Димитър Цонев, вероятно нямаше да се насоча към оперното пеене.
- Излиза, че за развитието на младия човек е от изключително значение кой е неговият учител?
- Имала съм късмета да попадна в правилните ръце на преподавател и правя сега всичко с любов. В Музикалната академия съм учена много правилно, гласът ми е поставен много добре. Отсега нататък мога само да доизграждам, да ошлайфам, да уча партии и да ги изпълнявам. Самото ми обучение е минало правилно.
Сработването между учител и ученик е много важно, а при мен винаги имаше химията на хармоничния контакт. В Музикалната академия бях при проф. Жасмина Костова, която винаги ме е подкрепяла, вярвала е в мен и много ми помогна при оформянето постановката на гласа ми.
В Русе имахме училищен хор, в който певците бяхме длъжни да ходим. Диригентът там - Свилен Димитров, ми казваше: „Роберта, застани най-отзад, за Бога, защото само твоят глас се чува“.
Имала съм много силен глас, отличаващ се от останалите. Затова и той непрекъснато повтаряше, че никога няма да стана хористка, защото съм солистка. Имахме случай нашият ученически хор да участва във второ действие на постановката на Русенската опера „Бохеми“. Действието се развива пред площада, имаше единствена солова реплика, която Свилен Димитров я даде на мен. След като я изпях, видях какво става зад сцената – притеснението на солистите, размотаването на другите артисти, облечени наполовина с костюми, това ме грабна и категорично реших, че на всяка цена ще продължа. Атмосферата зад сцената и на сцената е изпълнена със страхотно настроение – очакването на музиката и момента, в който трябва да излезеш на сцената, суетнята са изпълнени с очарование.
Сега, когато отида някъде на прослушване, навсякъде ми казват, че съм много млада. Класическото пеене изисква голяма издръжливост и всеотдайност, на което са ме научили моите родители. Те са творчески личности и винаги у нас е имало нови начинания, които правим със страст и отношение. И въпреки трудния живот, който са имали, винаги са ме подкрепяли и у нас е винаги весело.
- Вярвате ли в себе си?
- Има моменти, когато вярвам, че съм много силна като човек, не само за пеенето и за изкуството. Но всеки в себе си крие колебанието, което понякога се опитва да вземе предимство. Ако човек не изпитва никога колебание, не би бил човек, а машина.
- Кой Ви влива нови сили в моменти на обезсилване?
- Гласът ми. Когато запея или започна да уча нова ария и се чуя отстрани, усещането е невероятно. Тогава се учудвам на себе си дори откъде са се появили тези мисли, които издигат бариери.
- Андрей Кончаловски беше казал, че за да постигне това, за което мечтае, човек трябва да ограничава себе си, да се лишава от волности, които биха го разсеяли и обезсилили, които го тласкат в друга посока, така ли е наистина?
- Така е. Когато човек се занимава сериозно с нещо като оперното изкуство, той трябва да е дисциплиниран и отговорен в намеренията си и към това, което ще покаже пред публиката. Когато излезеш на сцената, ти пееш за хората, не за себе си, винаги за публиката. Те идват да те гледат и те гледат в очите, докато пееш, за да се потопят и те изцяло в атмосферата на творбата. А и гласът изисква специално отношение – да го пазиш, да не пиеш студена вода, алкохол, да не пушиш, нужно е шалче на врата. Така е. В музикално-сценичното изкуство е много специфично, човек трябва винаги да е нащрек, да е всеотдаен и всичко да подчиниш на пеенето.
- А къде остава любовта, какво става като се влюби артистът?
- Бих казала, че любовта може да му помогне. Имах дългогодишна връзка, в която получавах голяма подкрепа. Много съм пътувала и постоянно съм с куфарите по гари и автогари. Но въпреки това той ме подкрепяше. След заминаването ми за Германия се отдалечихме. Там научих нещо важно, че дори когато репетираш, трябва да изпитваш наслада, да галиш с песента себе си. И че няма ли го онзи гъдел в стомаха, няма как да те хареса и публиката.
- Когато излезете на сцената, притеснявате ли се и как го преодолявате?
- Притеснението отминава с присъствието на сцената. Но преди да излезеш пред публиката, винаги го има. А и изпълнителят никога не е доволен от себе си, изпита ли пълно задоволство, означава, че нещо не е наред.

- Как преодолявате сериозната сценична треска, избирате ли си човек, за когото да пеете, да установите контакт с него и по реакциите му да усещате влиянието си върху публиката?
- В оперното пеене всеки мисли за ролята си и какво трябва да изрази героя не само с думите и гласа си, но и с движенията, с погледа, с миманса. Всяко либрето има своята история, затова артистът трябва да я носи в себе си и при всяко концертно изпълнение си длъжен да изразиш с гласа си замисъла на композитора. Все пак, арията е главното в оперния герой. Арията е неговата история, показва защо той се намира там и какво иска.
- С изпълненията си Вие се потапяте в различни светове, те променят ли Ви?
- Разбира се. Всяка роля е различна. Има роли, за които все още не съм достатъчно подготвена не само като изпълнител, а и като личност. Ако сега минат през мен, не бих могла да разкрия цялата палитра от чувства, от усещания и преживявания, които те носят в себе си. Макар все още да не съм изпълнявала кой знае колко роли и не знам какво е да изпееш една огромна, богата, пълна със страсти и болка, възходи и падения партия.
- Но въпреки това?
- Всяка следваща ария, всяка изпята песен те изкачва с едно стъпало нагоре по стълбицата, която човек е поел. А сценична треска ме обхваща винаги. Случвало ми се е да забравя нотите, да избият бели петна в главата ми, питам моята професорка Жасмина Костова в академията как беше текста, тя се смее и запява, казва ми: „Роберта, какво те прихвана, та ти знаеш перфектно тази ария!“ и така ме вади от стреса. Трябва да си много силен и съсредоточен, за да го изгониш от себе си. Не бива да обръщаш внимание на разни дреболии – че копчето се е разкопчало, че обувката убива, че косата не е съвсем наред. В такива моменти е важно да изключиш целия свят, да останеш само ти и арията.
- От всичко, което сте изпълнявала досега, кое Ви е било най-присърце?
- „Лястовичката“ на Пучини. Тя е пълна с прекрасни емоции, свързани с първата любовни трепети, с първата целувка. Музиката на Пучини е много красива и романтична. Всъщност, той е най-големият романтик сред оперните композитори.
- Накъде смятате да се ориентирате – към оперното пеене или камерното пеене?
- Считам, че белкантовото пеене повече приляга на моя глас. Когато отидох в Германия ми казаха, че не съм учена по тяхната школа, че съм белкантова певица и гласът ми е такъв. Те нямат такива гласове, техните са със значително по-малък диапазон. В немската школа се пее с много по-малко сила, спецификата е съвсем различна.
- Вие сте лирико-колоратурен сопран, какво означава това?
- Че имам голям диапазон на гласа си. С него мога да пея Белини, Пучини, Доницети, Верди – все сериозни и сложни партии.
- За коя от тях мечтаете?
- Много бих искала да изпея Джилда, дъщерята на Гърбушкото от „Риголето“, която е огромна и тежка партия. Мечтая си за Виолета от „Травиата“, за оперите на Моцарт. Всички концерти, в които съм участвала досега са били с оркестър и са продукции на Академията. „Лястовичката“ на Пучини и „Зорница“ на Парашкев Хаджиев са самостоятелни изпълнения с оркестър, а „Вива ла Мамма“ и двете камерни опери от проф. Костов са главните ми роли също с оркестър.
- Труден ли е пътя към мечтата?
- Много е трудно, особено в страна като България. В Германия видях как се подкрепят много малки постановки, как хората правят буквално от нищо нещо. За съжаление тук има много малко оперни театри, докато в Германия във всеки малък град има опера със своя трупа. Когато се наложи наемат допълнително хора за трупата на хонорар.
- Продължавате да работите върху своя глас и неперкъснато пътувате до София и обратно, това не е ли своеобразно натоварване на Вашия глас?
- Не бих казала. Но в момента родителите ми имат нужда от моята подкрепа. Както те са ме подкрепяли цял живот и никой никога не ми е казал

„Пари за уроци или за следването ти нямаме“, винаги са били всеотдайни към мен и така така съм научена. Считам, че сега е мой ред да им помогна. Работя още от 14 години с тях и нищо не ми е чуждо. Много деца, които са страшно музикални и талантливи, страдат от това, че няма кой да им подаде ръка, защото има жестоки родителите - не обръщат внимание на желанието им, карат ги да учат информационни технологии или мениджмънт, примерни. Или заявяват, че нямат пари и така осакатяват децата си за цял живот.
- За оперните певци важни ли са езиците за изпълнението на различните партии?
- Важни са, да. Аз говоря немски, руски и английски говоримо, и малко италиански. Считам, че в нашата Музикална академия образованието е на много добро. В Германия бях на разменни начала, което означаваше, че там трябваше да имам диригент, учител по актьорско майсторство, корепетитор, вокален педагог, камерно пеене. Когато отидох в Аугсбург се оказа, че няма час с диригент. Имаше само 30 минути на седмица корепетитор, докато магистратурата в София е час и половина. Затова оценявам, че нивото тук наистина е на високо. За сметка на това там имаше невероятни инструменти, пиана, рояли, зали с прекрасна акустика. За съжаление в Аугсбург, курсовете по различните дисциплини бяха много малко часове. Казвали са ми, че в Мюнхен било обратното – многочасово натоварване. А би трябвало в цялата страна образованието да бъде еднакво. Но, дисциплината беше невероятна – там, докато не изпееш нещо както трябва нямаш право да си тръгваш. Непрекъснато следяха от колко до колко часа се упражняваш. Всичко се прави на всяка цена. Затова казвам, че техните гласове не са толкова талантливи, колкото българските. Там са много упорити, но българският талант те го нямат. Този факт ми изигра там лоша шега – за моя белкантов глас ми даваха да изпълнявам само немска музика, която е различна за пеене. Това ме научи на много неща – на различно дишане, на нови нюанси в сценичното поведение.
- На коя сцена бихте искала да пеете?
- Мечтая да изляза на голяма сцена. Да изпея много партии, да бъда певица изминала дългия път, докато стигне до своя връх. Вече съм намерила своя път и остава да го извървя.
- Гледам, носите със себе си „Книга за операта“?
- Това е моят талисман. Книгата е от прабаба ми, изданието е на Иван Камбуров от 1943 г. Винаги, където ходя, я нося със себе си. Много ми е скъпа и мила. В днешно време операта се промени, търсят се модерни постановки. Докато аз обичам старите, отрупаните с декори и кринолини постановки. Затова си мечтая да участвам в класическа постановка.
- Споменахте, че мечтаете за концерт в Габрово?
- Наистина мечтая да, да направя един рецитал заради семейството си, заради приятелите тук. За този концерт ми трябва само един пианист и зала, където да пея. Но ми е нужно време, за да подготвя своя репертоар и сега го правя.