Орлин Димитров: Но най-голямата ни гордост е роботът, който може да играе дама

Орлин Димитров: Но най-голямат

Стефка Бурмова

Оцени тази иформация:

(0 вота)

Орлин,

Когато видиш млади хора да искат да се доразгъват и да стават още по-добри, това те изстрелва в небесата, казва инженерът

Роден е във Велико Търново на 12 март 1991 г. В момента завършва бакалавърска степен инженер по автоматика, информационна и управляваща техника в габровския ТУ. Успоредно с обучението си в Габрово от 1-ви до 3-ти курс е работил към Института по системно инженерство и роботика на БАН в София. Като ученик в 12-ти клас участва с доклад в научна конференция по време на дните на Джон Атанасов в София. Орлин Димитров е председател на студентски Клуб по роботика към ТУ. В момента той е един от ръководителите на летния лагер за ученици „Млад техник, изследовател и изобретател“ в ЗПО в „Мехатроника“ АД в Габрово.

- Г-н Димитров, откога се насочихте към техниката и по-специално към роботиката?

- Родих се с фазомера в ръцете, както се казва. Мама е учител по музика и по английски, а татко е инструктор по парашутизъм, фотограф. Той е енциклопедична личност, всестранно е развит. Най-вероятно съм се метнал на неговия баща, който имаше свръхголяма любов към техниката. Той имаше работилница, а аз – малък куфар с инструменти, направен специално за мен, подарък от него.

Научих се да запоявам в детската градина, буквално се движех всеки ден с кабелите в раницата си. Мама непрекъснато ме питаше няма ли да спирам с тези си глупости. И така с кабелите бях до седми клас. Непрекъснато ми се смееха, че лексиконът ми е пълен единствено с техника, с електричество.

Имах много добър другар - Димитър. Един ден с него се качихме на колелата и отидохме буквално на сметището за метални отпадъци, на скрападжийницата. Там имаше купчина перални, печки и всякакви други неща. По едно време гледам – бак с оранжеви работи и на всяко нещо има по шест стъпкови двигатели, по това време знаех вече какво е стъпков двигател. Пипам, пипам и по едно време гледам, на него пише „Робко 1“. „А какво е това?!“ - викам. Седнахме на върха на купчината, изядохме си сандвичите, изпихме си водата, скрихме боклуците, напъхахме Робкото в раницата и с колелетата – дим да ни няма. Митака заяви, че не иска Робкото, отстъпи ми го цялото, постъпи алтруистично и това промени живота ми.

- Това ли беше първият робот, до който се докоснахте?

- Да. Тогава бях в периода, в който всяко нещо, с което се заемех с отвертка в ръка, обикновено ставаше на парчета и реших: ще скрия робота и докато не стана умен, да разбирам от нещата, няма да го пипам. До девети клас стоеше в един шкаф. Полека-лека започнах да трупам знания. Влязох в Професионална гимназия по електроника „Александър Попов“ във Велико Търново, попаднах на страхотен екип учители, направиха ме човек. Започнах да разбирам от електроника, от схемотехника, от съвсем основното в тази област.

Един ден приятелят ми Ивайло, който е много умно момче, сподели, че е започнал с програмиране, покрай него и аз се запалих. Иначе няма откъде да започнеш, ако не се захванеш с някой приятел. Важно е да има общество наоколо! Така благодарение на него се научих да програмирам. Хванах платката, обърнах я (реверсирах я) и я превърнах в електрическа схема, описах я, документирах я, направих си уеб страница, качих я в интернет и започнаха да валят имейл адреси. Валят, валят, валят, пишат ми разни хора с робковци или без робковци, оформи се микрообщество по роботика. Направихме микрофорум. По това време вече моят Робко беше започнал да се движи. Отидох на първата си научна конференция в 12-ти клас по време на дните на Джон Атанасов. Това е може би най-престижната научна конференция в България. И там разказах за моя Робко. Накрая на презентацията един господин – Стоян Марков от техническата гимназия в Сопот, ми подари пет малки Робковци. Фактически това беше моят първи start up. Така пуснах повече роботи да се движат заедно.

Една вечер на компа ми писа Християн Митев от Габрово, който завършва бакалавърска степен автоматика. Поиска да му изпратя схемите за достъп, в замяна му предложих той да ми пусне дипломната си работа, когато стане готова. След около три седмици той го направи. Тогава много се изкефих – трудът ми имаше смисъл, направеното от мен беше помогнало на някого наистина. Защото да станеш инженер, да имаш висше образование, според мен е много сериозна работа. Считам, че всеки човек трябва да се отнася към образованието си с уважение. Споделих с родителите си за това, те много се зарадваха и спряха да ми спират бушоните вечер – стоях нощем, за да програмирам и татко много ми се караше. Настояваше да си лягам, накрая започваха шамарите.

- Бягахте ли от училище?

- Какво говорите? Та аз съм учителско дете, не можех да направя подобно нещо, но не бях отличник. Постепенно започнаха да се подреждат нещата и тате ми каза, че трябва да помисля вече за университета. Исках да уча в София. Напънах се да се подготвям, започнах уроци по математика, ходих на няколко кандидатстудентски изпита, денонощно решавах задачи. Резултатите бяха плачевни – два пъти ме скъсаха на матура по математика, два пъти на кандидатстудентски изпити в София и се хванах за главата.

- Тогава ли решихте да се ориентирате към Габрово?

- Изтървах една година. Макар че сега, като се връщам назад, не мисля, че времето беше изгубено. Завърших професионална квалификация 13-ти клас мобилни и сателитни комуникации. Наша семейна приятелка - Кина Котларска, беше директор на техникума в Горна Оряховица, един ден ни каза, че в Габрово организират кандидатстудентски изпити. Заявих, че това е моят шанс. Тогава мама ми припомни, че първото ми желание е било да уча именно тук, но поривът ми за образование бил толкова силен, че ме насочили да кандидатствам в София. Това стана седмица преди изпита, през която непрекъснато решавах задачи, разписвах схеми, програми, за да съм напълно подготвен за изпита. И се явих. Взех го, разбира се, но важното беше, че квестор ми беше Анка Жеглова. Попитах я за Християн Митев, а тя веднаха реагира: „Вие сте Орлин?!“, и ми даде телефонния номер на проф. Тошко Ненов. Обадих се, разговаряхме и два дни по-късно бях на среща с него. Баща ми ме докара до Габрово, но заяви, че сам трябва да се оправям, че това е моята битка и трябва да се науча да се справям. Много му се разсърдих, но сега съм му благодарен.

Преподавателят ме посрещна, запозна ме с хората от катедрата, с доц. Станимир Йорданов, с който съм работил най-активно. И с всички останали преподаватели, разбира се. Ако не бяха те, въобще нямаше да мога да израсна, нито да си намеря работа.

- Те ли Ви дадоха самочувствие?

- Те ми дадоха самочувствие, платформа, знание, приятелство, подкрепа, денонощен сапорт. Тези хора не са ме изоставяли в нито една ситуация, те бяха моето семейство в Габрово. Те все още са, но след като завърших, не съм толкова често в университета. Благодарение на тях съм това, което съм днес.

- А сега къде сте?

- Сега работя в габровска фирма при Любомир Борисов, който е прекият ми началник, и е следващото ми ниво на развитие. След университета Любомир Борисов ме прие под своето крило и ме научи на страшно много неща – година и половина работя при него като софтуерен инженер. Занимавам се с компютърно зрение и изкуствен интелект. Там е страхотно място! Габрово е страхотно място! Не знам защо всички драпат към София, там наистина има много големи възможности, но истината е, че те навсякъде са в ръцете ти. Където и да си, ако си добър, ти просто си такъв.

- Важното е човек да има цел, която да преследва?

- Да. Докато бях студент, разбрах, че тук е имало отбор по роботика, но изведнъж всичко е умряло ей така, като в причудлив роман. И като направих Робкото, един приятел от София изведнъж се зариби, после Варна изведнъж се включи, след тях Пловдив, Русе.

- Като приливна вълна?

- Ей така, направо ву-у-у и в момента имаме доста сериозно роботско общество. Съвсем импулсивно се случи всичко. Някой от Варна се обади с предложение да направим състезание и започнахме. Нямахме купи, нямахме нищо и ето, вече надпреварите са традиция. И то е, защото нещата, за които говорим, са със сравнително голям мащаб, тъй като става дума за цялата страна. Не само за състезанията, които провеждаме. Те са забавната част от нашата работа. Останалото е разрешаване на проблеми, срещани от всеки.

- Тогава ли задълбавате в теоретичните си и практически намерения?

- Нека да разширя отговора си. Отиваш в университета и получаваш определени познания. Допускаме идеалния вариант, в който си научил всичко, взел си всички изпити и вече трябва да си инженер. Отиваш на работа, искат ти CV-то и питат: „А Вие какво можете?“ Какво ще отговориш? – Нищо! Но ако отговориш, че си бил в отбор по роботика, в клуб по програмиране, в отбора по информатика, че си правил хардуер, писал си софтуер – това вече е истински опит.

Издържаните изпити са моментни стойности на твоите познания, свързани с определена организация, наречена университет. А опитът е нещо друго, то е като карането на велосипед, което никога не се забравя. Не се забравя как се запоява, електрическите схеми, особено ако работиш с желание. Залагам на още нещо – когато дойдат при мен студенти и кажат, че нищо не разбират, но искат да се научат, за мен е идеално - те са като табула раза, както казваше баща ми, като бяла дъска, върху която нищо не е написано. Практически главата му е празна и ти можеш да я запълниш с необходимите за него познания. И ако той има хъс и ти започни – ето, това е инженерът.

- Този ли е Вашият подход при работата с децата в летния лагер на „Мехатроника“?

- Това, което им даваме там, е опит. Там децата мерят с многоцелеви уреди, учат се да запояват, да работят с машини, да сглобяват електронни схеми, да конструират, да програмират. Старая се да развия комплексни знания у тях. Не мога да ги науча на всичко, както никой не може да те научи на всичко. Човек, докато е жив, се учи. Но се стремя да им покажа какво могат и те самите да решат какво им харесва да вършат.

- Нещо като възможност за професионално ориентиране от ранна възраст?

- Ако едно време имах човек, който да ми показва, да ми се кара, да ме учи, със сигурност сега щях да съм много по-напред. Но разполагах единствено със своите всеотдайни родители и всичките електроуреди вкъщи.

Всъщност, идеята за това лятно училище е познанията, които имам, да ги прехвърля на още няколко души, да им дам моето ноу-хау на развитие. Те от своя страна да ги прехвърлят на други и като геометрична прогресия да достигнат до повече хора. Така знанията остават живи. Да допуснем, че става въпрос за мултиагентна система, всеки един от участниците в нея я разгъва и наслагва знания и опит върху нея.

- Кое е най-впечатляващото при децата?

- Много бързо се учат. В моята професия нещото, което най-много ми е харесвало, е изкуственият интелект, но още по-интересното е естественият! И когато видиш група млади хора да искат да се доразгъват и да стават още по-добри, това те изстрелва в небесата. Усещането е страхотно.

- Да не забравяме, че изкуствения интелект го има, благодарение на естествения?

- Най-ценният ресурс е човешкият. Само мислещият човек може да се развива. А когато е в група, резултатите могат да бъдат страхотни. Много български фирми могат да бъдат пример за това, че когато има много добре подготвени хора, продуктите са конкурентни на международните пазари. Ние живеем в индустриален град, в който изделията, произвеждани в габровски фирми, са уникални.

- Децата задават ли трудни за отговор въпроси?

- Ще разкажа за лекция, в която главен лектор беше друг. Бяхме се събрали софтуерни инженери в „Телерик“ (там се организират семинари за по три дни с лекции за изкуствения интелект) - сутрин са теориите, а следобед - практиките. И аз също съм там. Слушам едно детенце как задава въпрос на моя преподавател Светлин Петков: „Моля ти се да дойдеш да ми видиш кода, че едната система за оценката на грешката не ми се получава, стойностите излизат в границите, обаче развитието на грешката във времето не е такова, каквото е от видеостената и мисля, че съм допуснал някъде логическа грешка, но не мога да я открия“ - каза то и ме смая, а беше едва в 5 клас. Приятното е не сложността на изречението, а че го казва петокласник. Той разбира, че е сгрешил и търси помощ, не се отказва и точно това е важното. Много хора се отказват от напредък, познание и развитие, само защото ги мързи да продължат.

- Само мързелът ли е причината, според Вас, или усещането за безнадеждност?

- Мисля, че безнадеждността идва след мързела. Когато ти се струва, че нещото е невъзможно, в един момент всичко тръгва надолу. Като направиш първата катастрофа, казваш, че работата е много зле, песимизмът започва нелинейно да нараства и човекът се предава.

- С работа и стремеж ли може да се достигне това състояние?

- Вероятно такъв е идеалният вариант. Иначе моят баща в подобни случаи казваше: „Глад, бой, стригане!“ Не може винаги само с добрата. В противен случай влизаме в загуба на обществен ресурс заради това, че някой го е домързяло. Така че понякога е нужно да се подходи малко по-остро.

- Важно е възпитанието на ред и дисциплина?

- Факт. Смятам, че японските деца отрано са възпитани на ред и дисциплина и затова нацията им върви напред. Много хора биха казали, че това е тоталитаризъм, че се убива индивидуалността. Не е така, това е приучаване към определен порядък, който развива човека и когато той натрупа собствен потенциал, може да излезе от него и организира своя дневен ред. Така се дава основата. Когато прохожда, детето се държи за ръчичката. След това се пуска и поема самостоятелно, не разчита цял живот на чужди опори.

- Кои са най-трудните въпроси, задавани от децата на лятното училище?

- Дойде един седмокласник, за който впоследствие се оказа, че проф. Капралов го обучава и той участва в състезания по информатика. Но започнах да му обяснявам разни неща като за начинаещ. Той стоя, слуша, гледа ме и нищо не казва. На следващия ден пристига – а ние сглобяваме малки роботчета - показа какво има и се оказа, че има целия необходим набор от електронни схеми и своя ум, за да направи схемата. Той не само я направи, но я и разшири, свърза я с мобилен телефон и роботчето тръгна. Достави ми страхотно удоволствие, защото се убедих, че тези летни училища трябва да продължават дори през цялата година, тъй като има много интелигентни деца, които е важно да се развиват.

- Заявихте, че за развитието Ви е било важно обществото, в което сте попаднал, а ако я няма тази среда, какво би станало?

- Едно растение умира, когато е извадено от почвата и захвърлено. Лично аз не се спирам на едно място, постоянно комуникирам с някого.

водя активна кореспонденция с много хора и открих, че където и да се намирам, самосъздавам среда. Дойдох в Габрово като капчица, нямах нищо. Сега имам всичко, като си намисля да свърша общественополезна работа, винаги има вариант, по който да я направим с моите колеги. Имам среда, старая се да си създавам среда. Хората, с които работя - Калин, Вени и Деян, са моите приятели, моите братя, моят отбор, моят екип. Искам след мен да има самоподдържащи се структури, които работят с удоволствие, вземат пари, ако щете за това, че вършат определена работа и всичко е разплатено. И дори някой да се откъсне, след себе си да разшири структурата. Много от бизнесите днес работят по този начин и така се създават условия започнатото да бъде продължено.

- По-лесно ли е събуждането на човека, организирането на общества в по-малкия град?

- Навсякъде е еднакво трудно, струва ми се. Защото навсякъде се започва от нулата. Но когато си създал необходимите контакти, е лесно. От 2009 г. насам съществува отток на мозъци към чужбина, емигриращи добре подготвени българи, именно защото в България няма среда и това автоматично ни поставя в ситуацията на растението, останало без почва. Ако сега с помощта на моите колеги, приятели и други хора наоколо успеем да възстановим общества, чрез които във всеки град да има добре развит икономически сектор в нашата област, да има добра клиентела, макар и чуждестранна, която да плаща и парите да се харчат в България, да останат специалистите тук, тогава считам, че ще успеем да запазим поне част от страната си жива. Не обичам властта и ако имам шанс, бих преинсталирал целия парламент, както се преинсталира компютърът, само с млади хора. Защото там има приемственост, която унищожава младите мозъци. Точно заради конюнктурата, която те създават, хората отиват в Германия, Канада, САЩ, където дават хубави заплати, ежедневието е по-подредено. Искам този живот да стане възможен и тук.

- Вярвате ли, че е възможно?

- Когато е пусната първата железница със 60 км в час, обществото възроптало срещу нея, създавала опасности, скоростта била безумна. А сега космическите станции се движат с над 2000 км в час. Така че дали е възможно, времето ще покаже.

- Не Ви ли се струва, че в сравнение с останалия свят България се движи като костенурка?

- Не, защото за първи път успяхме да изпратим колеги на международно състезание във Виена по роботика. И нашите участници бяха от 11-ти и 12-ти клас. А ние, студентите, не успяхме. Малчуганите успяха, защото имаха страхотен огън в себе си. Тези хлапета са страхотни, направо са като ракети. Затова смятам, че за България има реални шансове да успее. Защото младото общество започва да се пробужда. Нашите родители и малко по-големите нямат силата да се изправят, но 25-годишните настъпват и те ще извършат промените.

- Имате ли усещането, че младите хора днес се чувстват самотни, като че ли няма към кого да се обърнат за съвет, за подкрепа?

- И то наистина няма към кого. Затова направихме тези летни училища, за да има с кого да си говорят децата за темите, които ги вълнуват. В България има много умни, будни хора, които са залинели, защото не са попаднали в подходящата за тях среда. Представете си едно хлапе, което влиза в час с пълна с кабели раница и го занимават с география. То мозъкът му в кабелите, а географските понятия са далеч от него, приемани като необходимата гадост. Но ако може да посещава кръжок, свързан с неговите интереси, и му се обясни добре, че учебните дисциплини дават необходимата за живота база, то ще има мотивацията да работи по цялата учебна програма. Защото ще успее да види цялата причинно-следствена връзка за всяко нещо, което учи. И в същото време ще има необходимата патерица, върху която да се подпре, за да трупа знания. Общата култура на човека трябва да е на високо ниво, ако той има намерение да се развива като специалист. Защото всичко, което знае и може, ще го превърне в един монгофасетен диамант.

- Какво Ви предстои?

- Да дам всичко от себе си за своето, за развитието на моите приятели и колеги и въобще за всички, които искат да вървят напред. Но най-важното е, че искам да съм добър човек. На път съм да стана добър инженер. Всичко ми е интересно, харесва ми да съм жив, искам всичко да ми е наред.

- Коя врата ще отваряте?

- Всичките.

- Няма ли да се разпилеете така?

- Ще имам голям екип, който ще помогне за отварянето на всяка една врата.

- Кое считате за свое най-голямо постижение към момента?

- Успях да създам стабилен отбор по роботика, който се развива непрекъснато. Запалих младежи, които да поемат след нас. Но най-голямата ни гордост е роботът, който може да играе дама. С него ходихме по изложения и печелихме първи места.