Пешко Николов, защитник: „Габровският отбор по футбол от 70-те години може да бие сегашния национален”

- Г-н Николов, Вие сте единственият чужденец в историята на габровския футбол. Имате ли детски спомени от Словакия?

- Аз съм израснал в Русенско, село Долна Студена. Но съм роден в Чехословакия, град Римавска Собота. Разположен е на река Римава, на 18 км от Унгария. По време на войната е унгарски, после в Чехословакия, сега е Словакия. Минахме преди няколко години през Римавска Собота.

Някои неща помня. Роден съм през август 1948 година. Помня зеленчуковата градина, в която работеше семейството ми. Ние си дойдохме през януари 1952 година. Бил съм на 4 години и имам спомени.

- Всъщност родителите Ви отиват след войната...

- Не, баща ми е бил там по време на войната, 5-6 години сам. С градината се занимава близо 10-11 години. После майка ми заминава. Но не е участвал във войната. Разказвал ми е как са минали германците, после руснаците...

- Братя и сестри имате ли?

- Имам сестра, беше на 6 месеца, когато се прибрахме. Помня и този момент - началото на 1952 година. Голям сняг имаше. Беше ми купил татко една въздушна пушка и в Букурещ митничарите не ни даваха да я пренесем. Аз се разплаках силно и пушката мина границата.

- И вместо потомствен градинар станахте футболист. Има ли други спортисти в рода Ви?

- Не, няма, само аз и от много малък тичам след топката. Като свършех училище, хвърлях чантата и на поляната... Ценово имаше отбор и беше включен в окръжната група, в зоните (б. р. Ценово e било тогава център на община с две съставни села – Долна Студена и Белцов). И бях в 6-7 клас, когато играех в отбора на името на един полицай на сина му. Играехме един мач с Бяла, юношите, и „Дунав” - Русе идват в Бяла да играят за някаква купа, младша възраст. Явно съм направил впечатление на треньора на „Дунав”, защото като изкарах осми клас, ми се обади да отида в „Дунав”, в юношите. Но училището, където бях записан да уча осми клас, не беше в района на „Дунав”. Там бяха на два района - едни училища са към „Локомотив” - Русе, други – към „Дунав”. Моето училище попадна в „Локомотив” - Русе. Бяха ме взели от „Дунав”, но трябваше да отида в „Локото”. И станах юноша на „Локомотив” - Русе старша възраст. Тогава имаха отбор в „Б” група. Спомням си, че за един мач през първото полувреме играх срещу юношите, второто играх към големите – все десен защитник.

После треньорът на „Локомотив” ме попита искам ли да изкарам военната си служба в „Горубсо” - Мадан, като той ми осигурява бележка за пред Военното окръжие, че работя в мините. Така беше - ако те водят две години като миньор, все едно, че си служил. И така направих, но още нямах 18 години, когато ги навърших, веднага ме назначиха в мината. Само ме водят на работа в мината, а съм футболист.

- От мините ли дойдохте в Габрово?

- Интерес към мен имаше от „Берое” – Стара Загора, от „Локо” - Пловдив, от „Дунав” - Русе, Габрово – впоследствие стана. Виновник, първопричина да дойда тук е Бочко - Богомил Владов, и Панаретов, вратарят - той ми е кръстник. Тук се ожених. Първата ми жена почина на 29 години, имам втори брак.

Та Бочко беше казал на тукашното ръководство: „Има едно момче, което ще ви свърши работа”. Дойдох на 6 юли 1973 година. Треньорът Манол Николов – Мъната имаше вече сведения за мен.

С идването ми направихме първата контрола - с „Локомотив” – Дряново. Харесаха ме публиката, треньорът и започнах да играя титуляр. Първият ми мач беше с „Пирин” - Благоевград тук, Габрово, и първият мач в отбора беше отбелязан с две звезди, тоест добре съм се представил.

- Срещу „Левски” играли ли сте?

- Да, на втория месец, след като дойдох. Пазех Войнов тогава, 0:1 ни биха последните минути. Много силно играхме целият отбор, но една центровка с глава и се получи 0:1. После ми казаха, че дори Иван Вуцов тогава се заинтересувал от мен, питал помощник-треньора Станчо Рашков откъде са ме взели.

След това имах една повиквателна за Младежкия национален отбор, но я скриха и не ми я дадоха. Иван Добрев беше тогава председател на дружеството.

- Тежка ли беше подготовката за отбор в елитната група?

- Не, нормални тренировки, но аз имах проблем с „Купър”, не можех да го бягам. Това е един тест, който беше моден навремето и който се опъваше на доста футболисти. Аз съм бърз, но не на толкова дълги разстояния. Все пак това са 3200 метра, мисля за 12 минути, трябва да си лекоатлет. Аз, Михал Михалев - Матето, Васил Тачев, Руси Пенчев бягаме една година на стадион „Васил Левски”, не мога и не мога. Аз и Руси и колко още бяха отиваме на поправка на „Купър”, бягаме пак заедно. Руси по едно време ме настига и ми вика: „Дръпни се!”, гледа да не отива по виража, да спести малко. Сега „Купър” не се бяга.

- Казвате, че сте били бърз - в това ли Ви беше силата на терена?

- Бърз бях, след Тачев бях аз. С малко, но Тачев беше по-бърз, биеше ме. В Търново пак „Купър” бягаме. Аз бях нещо болен и лекарят на тима Райчо Проданов ми даде глюкоза и като хукнах... Тачо след мен напъва, та напъва - последните 7-8 метра ме би с едни гърди. Тачев е здрав много, много як мъж, той няма нито една контузия.

- Задружно ли живеехте?

- Да, много добре.

- Вие от кои бяхте – от режимлиите или си позволявахте по цигара?

- Пушех, но по 5-6 цигари, сега пуша по три. Ами като седнем вечер с момчетата - по заведения, почерпка, момичета... пушех, Венци Аспарухов много ни следеше, той беше кондиционен треньор. С още двама-трима живеех в хотел „Балкан” и като стане 22.00 часа, Аспарухов минава да ни провери. Като мине, ние след него изскачаме. Идва и ни се кара, че ходим в кафето на „Балкан”, а аз все му казвах: „Добре бе, Венци, но аз да се прибера в хотела, трябва да мина през кафето”, което си е истина. Тогава „третият етаж” на „Балкан” беше култово заведение.

- Хареса Ви Габрово и останахте?

- Хареса ми климата най-вече, после тук създадох семейство.

- Срещу кой нападател Ви е било най-трудно?

- Най-трудно съм се справял срещу Стоян Коцев от Велико Търново. Какво съм се справял, той ме побърка. Той почина преди 7 години... ляво крило играеше. Него не можеш да го разбереш – рита с левия крак, едни криви крака, а пък бърз, не мога да го разбера. Ама един път дойдоха тук да играем и като се залепих за него, няма мърдане, сега пък аз го побърках. Има някой, който ти е крив, трудно играеш срещу него. Така и за мен беше Коцев. Едни казват: „Срещу Пешко Николов много зор съм играл”, други - пък по-лесно. Всеки си намира майстора.

- След детските години повече никога не сте играли в нападение.

- Не. В Мадан като отидох ме пробваха за дясно крило, но аз нарочно, когато ме изпробваха, не играх добре, за да не ме накарат да съм крило. Харесва си ми в защита. Но аз често си и нападах, включвах се и в нападение.

- С кого най-добре се сработвахте на терена?

- Не мога да кажа. Всички бяха добре. И в „Горубсо” играех с много добри футболисти – Никола Шаламанов от „Дунав” - Русе, Евден Каменов от ЦСКА, Юри Лечев от „Славия”, Асен Милушев от „Спартак” - София.

Пешко Николов с треньора Лазар Панчев

Това са поколенията от 1946 до 1955/6-та, най-много до 1960 година – тогава беше футболът.

- Какво излиза от историята на габровския футбол - че много от играчите сте тичали на поляната след топката и тази любов ви владее и като мъже...

- Ами Тачев на село, аз на село, много сме на село, които сме тичали след топката, защото сме харесвали футбола, обичали сме го. Помня краката ми боси, платненките скъсани и все пълни с едни бели тръни... много ритахме. Както ви казах, хвърлям чантата и на поляната. Сега като ги гледам, просто ми е безинтересно. Ама никакъв футбол няма, никакъв.

- Не ходите ли на мачове сега?

- Не, не ходя. Никой не ходи. Матето ходи заради децата. Нито едно име на футболист не знам в Габрово. Ако ми кажете, да се сетя за някой, но нищо не мога да кажа, защото не ходя.

- Кой Ви е любимият български отбор?

- Малко си падам левскарче. От чуждите... по едно време „Манчестър юнайтед”, но когато Бербатов беше там.

- А от българите Христо Стоичков ли е най-добрият?

- Тук се спори и никой не може да каже. Те са различни постове – Гунди, Стоичков, Бонев, различни игри. Ами един Якимов. Кой да кажеш, че е най-добър. Всички са добри.

- От чуждите?

- Тези двамата – Роналдо и Меси, са ненадминати. Гледах скоро Роналдо на загрявката как сериозно се отнася и напъва. Много трудолюбив и тяло страхотно има за футболист, перфектен е.

- Бяхте щастлив човек с футбола?

- Ами, да, мога да кажа щастлив. Освен това имах уважението на хората. И сега, и сега, като ме срещнат, много хора ме познават.

- На една от снимките се вижда как се преборвате за висока топка със значително по-мощни противници? Ако учите някого да скача за топката, какво ще му кажете?

- Аз казвам така – търсиш топката в най-високата й част, докато другият не е подготвен още. Когато аз я ударя с глава, той тогава се вдига - една десета от секундата трябва да изпревариш противника. Да скочиш, когато топката вече пада, е късно. Но и много скачах аз, имах 70-80 см отскок. В цялата група бях с най-висок отскок. В Плевен покривахме едни нормативи и тогава официално измериха над 70 см. И то беше на баскетболно игрище. Мъната например, като тренирахме, ни подаваше топки един по един да ги посрещаме с глава. Аз като отида, треньорът умираше от кеф да скоча горе и я забода. „Ей, вика, браво!” Много се кефеше.

Най-важното е да нямаш контузия. С „Дунав” - Русе скочих за една топка висока и при приземяването стъпих накриво. Стъпиш ли накриво и си готов. Единият ми минискус е скъсан, другият е скъсан и опериран. Но не може само с приказки да стане. Трябва да го имаш отвътре. Битката за топката не е само във въздуха, тя е навсякъде – шпагати, вълчи капани...

- Какво е това вълчи капан?

- Единият крак върви тъй, другият тъй - да го пресечеш противника. Няма да го оставя да минава. Имаше един Георги Василев от „Локо” - Пловдив - само като ме види и не може да играе. Добър футболист, ама не му върви играта срещу мен. Бонев му вика: „Какво става бе, Гочее, тоз малкият (и ме напсува нещо)”. Христо Бонев го подиграваше, че съм по-малък на ръст и Георги не може да се справи с мен. Иначе той е бърз, разчита на бързина. Ама и аз съм бърз и битката става голяма. Аз срещу технични крила по не можех да играя, защото те започват един такива движения, финтове-минтове. А аз обичам да се надбягваме и да му метна шпагата. Преди операцията крилата ги правех така: пускам го и той като вече ме минава, хоп, минавам пред него и си вземам топката чисто. Надбягвам ги - много бърз бях тогава. След операцията вече не можех така. Нямах късмет - можеше да играя още 2-3 години, ако нямах контузия.

- Кои треньори си спомняте, направили много за Вас като футболист?

- Много треньори са минали. В „Горубсо” ме взе Димитър Байкушев - Мими. Играч беше на „Славия”, под негово ръководство „Славия“ и „Спартак“ спечелват шампионски титли. Нашият Манол Николов - Мъната, Атанас Цанов – Тасо на „Дунав”, Нотко Велев – Орела, Пешо Димитров – Пешо мастиката ми беше треньор в Южната „Б” група, Конов, софиянец...

Когато ми свърши двегодишната казарма, „миньорството”, „Дунав” дойдоха в Пазарджик да ме искат. Обаче дойдоха от Търново и ме наблюдаваше централният им защитник Данчо Ценов - капитан на „Етър”, и ме взеха. Но на осмия ден ми блокира минискуса и аз се чудя какво да правя. Търновци ми казват: „Остани, ще се оперираш”. Не ги послушах, върнах се в Мадан, защото си направих сметка, че ще се лекувам, но ще вземам и заплата добра. И така че имаше едно прекъсване от 3 месеца. Тогава правеха такива операции, че да можеш да вървиш, не да играеш футбол. Такива бяха докторите едно време. Сега минискуса го нямат за нищо.

- Да Ви попитам направо - участвали ли сте в уреждане на мачове?

- Целият отбор сме участвали, не само аз. За един мач Севлиево – Габрово. Никос Тасос играеше в Севлиево, „Б” група и ние сме „Б” група. Мачът беше уреден за хикс. Колю Пангела пази нашата врата. Тасос играе срещу мен ляво крило. И аз му викам: „Айде бе, Таска, давай!”. Ама те нещо не дават, не вкарват. Съдията като усети, че мачът е продаден и свири за нас. То не е трудно да се усети, вижда се.

- Какви пари бяхте договорили?

- По 80-100 лева – премиите, да ги дадат севлиевци на нас. Но то се знаеше и от ръководството, в дружеството. Севлиевци изпаднаха тогава. Ако бяха ни били, щяха да останат. Ние ги пускаме, пускаме, пускаме, ама те не могат да вкарат гол. Имаше и нещо друго. Кольо Пангела като се размята, не пуска топка да влезе във вратата, Какви положения спаси! Той пък понеже е от Трявна, няма интерес Севлиево да бие (б. а. вратарят Кольо Колев обикновено е наричан Кольо Пангела, защото е зет на Трифон Пангелов, тогава председател на ИК на Окръжния народен съвет – Габрово). Нашият вратар е против договорения мач, Севлиево не може да ни вкара и се развали работата. Наложи се да връщаме парите. И друг мач съм играл уреден – „Горубсо” - Мадан и „Родопа” - Смолян. Но се знаеше от ръководството, така че можем „уговорен” да го наречем.

- Какво е Вашето обяснение за тези силни години на габровския футбол?

- Любов! Няма друго обяснение. Сега казват: „Те им плащат да играят”, плащат... Ако сега се върне онзи, силният отбор на Габрово, в който и аз съм играл, и дойде националният на България, ще ги бием. Да, много силен! Стадионът пълен. Смятайте другите отбори какви са били - софийските, пловдивските... Футболът беше на страхотно ниво!