Тодор Цветков: „Високата класа изисква много труд"

Препоръчана!
-Yantra--ot-vremeto-na-Dimit-r-aleksiev,-Toshko-TSvetkov-e-na-vtorata-reditsa-nai-vdyasno
"Янтра" от времето на Димитър Алексиев, Тошко Цветков е на втората редица най-вдясно

На 21 септември Габрово ще отбележи 100 години организиран футбол. „100 вести“ се присъединява към юбилея със специална рубрика, в която всеки понеделник представя легендите на габровския футбол. Досега гости на страниците „100 години футбол в Габрово“ бяха Веско Ганчев, Венци Петров, Михал Михалев - Матето, Йовко Топалов - Оката, Иван Камарашев, инж. Петьо Василев, Георги Димитров и Пешко Николов. Днес събеседник в рубриката е Тодор Цветков, който от 1977 до 1988 г. е футболист в „Янтра“ - Габрово, след което е треньор на отбора.

Тодор Цветков е роден на 16 септември 1957 г. в Горна Оряховица. Завършва с пълно отличие специалността „Автоматизация на производството“ в Техникума по електротехника „М. Ломоносов“ в града, след което и специалността „Механично уредостроене“ в габровския Технически университет, където е носител на Златна значка за отличен успех и на най-престижната за времето си Димитровска стипендия, която се отпуска за изключителни заслуги на студенти, които са „най-добри в учението, спорта и обществената дейност“. Работил е в ДМЗ „Янтра“ в Габрово, а от 1977 до 1988 г. е футболист в „Янтра“ - Габрово, след което е треньор на отбора.
В момента Тодор Цветков се занимава с частен бизнес.


- Г-н Цветков, Вашият живот е свързан с футбола, как попаднахте в спортните среди?

- Тази година се навършват 100 години от началото на футбола в Габрово. Може да се каже, че аз съм връзката между отборите на Горна Оряховица и Габрово, тъй като и в моя роден град началото на футболната игра е поставено също преди 100 години. Така че тази година самият аз ще отбележа двоен юбилей - 100 години от създаването на футболния отбор на „Локомотив“ - Горна Оряховица и 100 години от основаването на „Янтра“ - Габрово.

Израснал съм в един квартал на Горна Оряховица – Калтинец, който е близо до гарата (сега е известен повече с телефонните измами). В нашия квартал е и стадион „Железничар“, изграден от жп управлението. Тази спортна база е нещо красиво и към нея има и плувен басейн. А повечето деца от квартала се занимаваха с футбол. Имаше футболен отбор от по-големите момчета и по-малките наблюдаваха тяхната игра. Аз също играех там.

В Горна Оряховица имаше специалисти в „Локомотив“, които обикаляха училищата и събираха данни за деца, напреднали във футболната игра, които имаха по-добро отношение към футбола и по-голямо желание да играят. Така и аз попаднах в някои от техните списъци. Бях на 12 години, в пети клас, когато ме поканиха да играя в градския футболен отбор. Всеки ден започнах да ходя на тренировки в отбора на „Локомотив“ - Горна Оряховица, но разстоянията, които трябваше да изминавам заради това, бяха много големи. Ние живеехме на квартира в Калтинец и трябваше ежедневно да минавам може би два километра пеша, а с автобус – 3 километра. Училището за мен не беше проблем, тъй като добре се справях с всички уроци.

- По онова време допускал ли сте, че животът Ви ще бъде посветен на футбола?

- Не. Винаги съм държал преди всичко на образованието си. Основно образование завърших с пълно отличие. В този период семейството ми вече се пренесе да живее в центъра на града и избрах да кандидатствам в единия от двата много добри техникума, които функционираха в Горна Оряховица – Техникума по електротехника „М. В. Ломоносов“. Започнах да уча там, а живеехме буквално на 500 метра от стадиона.

- Тази близост на спортното съоръжение ли изигра решаваща роля за участието Ви във футболния отбор?

- Не. Защото бях станал основен футболист в юношеската група, бях капитан на отбора. Според специалистите се отличавах от останалите, поради което и вървях напред. Винаги играех в група, по-горна от моята.

- Кой пост Ви поверяваха през годините?

- Обикновено играех в средата на терена, където се гради играта, нещо като неин организатор. Всички топки по време на мача преминаваха през мен. Този факт ми даваше надеждата, че бих могъл да вложа усилия и да вляза в мъжкия отбор. А и бях спечелил уважението на специалистите в клуба. Така когато станах на 17 години, ме поканиха в мъжкия отбор. Тогава започнах да играя и с тях.

- Играехте и в мъжкия, и в юношеския отбор, така ли?

- Да. До 19 години се играеше в юношеските формации. Тогава нашият отбор спечели право на участие в „А“ юношеската група, което е равностойно на „А“ групата при мъжете. Или на Първа лига. В този отбор бяхме 4-5 човека, привлечени към мъжкия отбор.

- Предизвикателство ли беше за Вас да се справите и с учебния материал, и с участието в юношеския и в мъжкия футболни отбори?

- За мен това беше лесно, тъй като съм научен, когато се захване човек с нещо, или трябва да го прави добре, или въобще да не го прави. Така че щом ходя на училище, трябва да си върша работата там добре. И като краен резултат завърших своето средно образование в Техникума по електротехника „Ломоносов“ с пълно отличие. Това ми даде възможност по-късно да избирам къде да продължа образованието си.

Междувременно във футбола вече ме бяха включвали в спортните класации, свързани с десетте най-добри спортисти. Уважаваха ни много хора и самият аз имах много познати. На 17 години играх своя първи мач при мъжете. Тогава отбелязах своя първи гол, който ме направи много популярен. Играхме със сборен отбор на „Б“ групите. Стадионът в Горна Оряховица беше препълнен. След като вкарах гола, се почувствах буквално като че ли излитам. Целият стадион гръмна от аплодисменти, публиката стана на крака, всички скандираха. По това време станах любимец на публиката. И тъй като живеех в центъра на града, все по-често футболни фенове, а и обикновени граждани ме поздравяваха със „Здравей!“. Бях станал вече много популярен. Така завърших средното си образование.
По наше време трябваше да се кандидатства за продължаване на образованието преди да се влезе в казармата. Бях избрал да уча в най-близкия институт, който беше в Габрово. Моите родители нямаха големи възможности и това беше една от причините да кандидатствам в Габрово. В Горна Оряховица бях завършил „Автоматизация на производството“ и тук влязох в специалността „Механично уредостроене“.

Приеха ме в института и веднага трябваше да отслужа две години в казармата и едва тогава можех да продължа образованието си. Този факт наруши до известна степен спортната ми кариера, тъй като спортните ми ръководители в Горна Оряховица заявиха, че при това положение биха могли да ме използват само когато имат нужда от мен. А и не им се искаше добре подготвен футболист като мен да отиде в Габрово. Въпреки всичко дойде един треньор от Търново – Петър Шатров, който каза, че много ще му трябвам, че ме харесва и ще ме използва пълноценно. Така направих 50 хубави мача в професионалния футбол като войник.

- А къде служехте?

- В Горна Оряховица – към ЖП-то имаше поделение. След завършването на службата футболният клуб ми направи страхотно изпращане.

През това време от Габрово са ме наблюдавали как се развивам като футболист. Знаеха, че ще идвам тук. А един футболист, който е извън щата (войници, ученици, студенти не бяха в щата), има повече възможности. Дойдох в Габрово и ме приеха страхотно. Администратор на отбора беше Георги Димитров, а по отношение на учебната част в института ме запознаха с един футболен деятел – Стефан Генчев, който много ми е помагал за развитието на играта.

Но през първата година аз се отдадох на ученето, за да разбера каква е ситуацията с обучението ми. По тази причина тренирах в „Янтра“ по-малко и не намерих място като титуляр в отбора. Но ме пускаха да играя от време на време. А и тогава живеех в общежитието на Сирмани и ми беше доста надалеч от мястото за тренировки. Нямаше превоз до стадиона от Сирмани-те, но все пак успявах.

Благодарение на това, че от клуба ми дадоха възможност по-често да се занимавам със своята учебна работа, постигнах отново висок успех. По този начин се издържах. Във втората година от следването ми ме наградиха за Студентския празник - 8 декември, със Златна значка за отличен успех. Получих и Димитровска стипендия за висок успех (б. а. най-престижната стипендия по времето на соца беше Димитровската стипендия и се даваше за изключителни заслуги на студенти, които са „най-добри в учението, спорта и обществената дейност“. Тогава имаше и Ленинска стипендия, както и обикновените държавни стипендии, които се получаваха при изпълнението на определени критерии). Така финансово станах независим. А във футболния клуб се утвърдих през втората година.

Тогава в габровския отбор като футболисти се канеха известни спортисти от по-силните отбори в страната, чийто залез наближава, докато в Горна Оряховица се залагаше на собствените, местните кадри. И тук на моя пост като полузащитник играеха утвърдени имена - Краси Маринов, Симо Янков бяха тези, които заварих. Иначе в отбора бяха и Коце Николов от „Пирин“ - Благоевград от „А“ група, Стефан Първанова, Димитър Алексиев. Така когато дойдох в средата на терена, където трябваше да играя, не виждах, че бих могъл да намеря място. Тогава треньор беше Георги Шомов, Бог да го прости. Той ми каза, че може да ми предложи да бъда ляв защитник. А аз можех да играя на всички постове, с изключение на вратарското място. Да си титуляр на дадено място, означава, че участваш в разпределението на премиите, когато се побеждава. Но се утвърждаваш и в отбора.

- Бяхте ли горд от факта, че сте станал титуляр в отбора на „Янтра“?

- Моите амбиции бяха други - да бъда в средата на терена, където е градивното начало. А поста ляв защитник приех някак си с лекота, защото там задълженията са по-малки – да обезвредиш нападателя и евентуално (тогава футболът беше такъв) да подадеш на халфовата линия.

Нямаше толкова агресивни защитници, които да правят силните атаки. Просто футболът не позволяваше подобни действия. Но пък бях доволен от поста си, тъй като тренирах и по-малко. А в института имаше текущ контрол, пишеха се оценки и имаше предмети, от които можеше да се освободиш от изпит, благодарение на получените високи оценки от него. Разбира се, не и по математика. Но аз съм се освобождавал от изпити по физика, по химия, които са тежки. А текущият контрол изискваше присъствие по време на лекциите и на упражненията – нямаше как да се избяга от тях.

Така че времето за тренировки беше малко, а в същото време си бях титуляр. Което, разбира се, изисква допълнителен труд и повече напрежение. А хората ми дадоха и жилище тук, в „Рачо Ковача“, вече бях по-близо до стадиона, скъсявах времето – Ректоратът ми беше наблизо, сградата на института в Техникума, в която се водеха част от нашите занятия.

В този период „Янтра“ - Габрово изгради добър отбор. Постепенно изчезнаха пришълците. Бяхме създали едно ядро от почти местни хора – Тошко Тодоров, Веско Ганчев, от Севлиево Кольо Ковачев, Михаил Кюрдов, Георги Камарашев, Кольо Галибата.

- За кой период от развитието на „Янтра“ говорим?

- Става въпрос за 1982-1984 година. Тогава, когато свършеше сезонът на първенството, семейно с децата и със съпругите си отивахме всички заедно на почивка. Самият аз създадох семейство през 1982 година. В тези летни лагери успяхме да изградим добър колектив и оттам взаимоотношенията се пренесоха и във футболната игра. Всеки знаеше другият какво може да направи.

Имаше един момент, в който ръководството ни предложи да отидем на седемдневна екскурзия в Северна Корея.

Попитаха ни къде искаме да отидем - на море или в Корея. Ние избрахме нашето Черноморие.

- Отказахте се от Корея!?

- Отказахме се, защото пътят дотам е дълъг и отнема доста време, а е по-хубаво да отидем със семействата си на море. Бяхме в олимпийската база в Созопол заедно с жените и децата си.

ФК „Янтра“ ми даде възможност да играя с такива футболисти, които дотогава бях гледал само по телевизията - Йордан Йорданов, Краси Борисов, който беше помощник на Димитър Пенев по време на Световното първенство по футбол, Веско Бояджиев. Това бяха футболисти от софийски отбори, преминали зенита на своето спортно майсторство, но всеки от тях имаше какво да ни покаже.

- Какво научихте от тях?

- По отношение на спортното майсторство от тях вече нямаше какво да науча. Но по отношение на интелекта - тяхното присъствие беше от значение за „Янтра“. Те бяха играли по големите международни стадиони. Например Николай Илиев-Галибата ни разказа интересни моменти от футболната среща между отбора на „Левски“ и „Барселона“ на техния стадион в Испания. Акустиката там била много интересна. Когато се придвижвали в тунела към стадиона, първите от българските футболисти се стъписали и започнали да се връщат заради странното страшно бучене там. Но успели да ги избутат от тунела и нашите момчета излезли на игрището. До 20-та минута резултатът бил 3 на нула за „Барселона“, пет пъти Галибата възпирал топката с тялото си, имало и поне две-три греди – толкова силно е било психологическото въздействие на бученето в тунела върху нашите състезатели.

Но независимо от факта, че при нас се събраха известни футболисти, ние играехме квалификации, за да останем в групата, тъй като от две групи правеха една. Тогава беше интересно - в полузащитата играеха големи имена като Краси Маринов, Гошо Павлов - Джаза, Йордан Йорданов, Краси Борисов. И когато топката пристигнеше при мен, всеки един от тях ми викаше: „Подавай на мен, да ми се види играта!“. А най-добре се вижда играта на този, който най-често е на халфовата линия. По това време, а и сега, бяхме добри приятели с Кольо Ковачев от Севлиево, който е много добър футболист, но пред него не е имало големи възможности за изява, въпреки че игра и в „Спартак“ - Плевен.

Но една година така залитнахме, че щяхме да изпаднем. И през 1985 година наистина изпаднахме от „Б“ група.

- Как го преживяхте?

- Станаха големи размествания. Ръководството обвини някои от футболистите, че са участвали в нечисти сделки, а това не беше така. Тогава улицата надделя и ги освободиха от отбора. По това време се намесиха от Партията и от Комсомола, дойдоха при нас, организираха комсомолско събрание и заявиха, че трябва да бъде заздравен колективът. И направиха трима от отбора членове на партията. Един от тях бях аз, в резултат на което през 1985-1986 г. ми възложиха да стана капитан на вече изпадналия от „Б“ групата отбор. Треньор тогава беше Петър Гердемски. Оставиха още двама - трима по-опитни футболисти. Но нямахме подкрепата на габровската общественост и първата година не успяхме да се върнем в „Б“ групата. Следващата година успяхме, което повиши ентусиазма на публиката. Бяха докарали тук един треньор от Русе, той пък доведе сина си, зет си, снахата, внучето, цялата фамилия. Та по това време самият аз вече се бях замислил да се откажа от футбола и да се посветя изцяло на професията си. Но Иван Василев, който по онова време беше директор на Хлебозавода, мисля, ми съдейства да започна работа в Машинния завод, чийто директор беше Петър Вълчев. На работа ме прие именно той – постъпих в Технологичния отдел, предстоеше ми да се запозная с хората, с производството. Трябваше да тръгна от „а“, „б“. Бях решил изцяло да скъсам с футбола, но въпреки това започнах да поигравам в отбора на завода.

Минаха 7-8 месеца и за треньор на „Янтра“ назначиха Митко Алексиев, който настоял да се върна в отбора. Тогава партията изигра своята роля - за моето връщане във футбола се намеси Николай Колев, не си спомням от градския или от окръжния комитет на БКП беше. Казах си, че ще е хубаво да работя това, което ми доставя по-голямо удоволствие, и приех да се върна във футболния клуб. Все пак футболът си беше моя страст. Тогава образувахме добър екип – Димитър Алексиев, аз и Николай Илиев - Галибата.

Така с Димитър Алексиев беше образуван фактически нов отбор и още първата година успяхме от „Б“ групата да преминем в „А“ група, което беше голям успех за нас.

- Докога играхте в отбора на „Янтра“?

- До 1988 година. Бях няколко месеца в завода и се върнах в „Янтра“ като помощник-треньор, а по-късно станах и треньор на отбора.

- Има ли сериозна разлика от коя страна на игрището сте – от тази на треньорската скамейка или на терена?

- Човек разбира повече за футбола, след като стане треньор. Докато футболистът, който има амбиция и желание за показване, не може да се погледне отстрани. Когато погледнеш отстрани своя отбор, можеш да видиш къде са недостатъците и кои са силните страни на даден футболист.

- Самият Вие усетихте ли какви грешки сте допускал, докато сте бил футболист?

- Абсолютно, да. Променяш и мирогледа си за самия футбол. Можеш да направиш съпоставка с това, което си считал за правилно, и онова, което е добро за колектива. Все пак футболът е колективен спорт. Та, тогава не пуснаха Митко да напусне отбора и останахме да играем в „А“ група, класирахме се, мисля, на 12-то място, което ни осигуряваше присъствието в нея. След това той тръгна да развива треньорското си амплоа, взеха го за треньор на „Славия“, после беше треньор на Младежкия национален отбор. Кариерата му беше градивна, макар впоследствие да се отказа.

В Габрово като старши треньор дойде Радия Дойчев, а ние с Николай Илиев бяхме негови помощници. За кратко време го смениха с Пеци Кирилов. През следващите две години се укрепихме в „А“ група. В тези времена силна подкрепа ни оказваше фирмата на Николай Минчев и Чернокожев „Таурус“. Нашето ръководство обяви, че можем да вървим нагоре, поради което поканиха в отбора известни футболисти като Ради Здравков, Коци Янчев, Баджев, Славчо Илиев и др.

- От Ваша гледна точка кога габровският футболен отбор „Янтра“ е бил в своя апогей?

- Надали бих могъл да посоча точната година, но 1982-1983 г. се утвърждавахме и на третата година, когато екипът стана най-добър, тръгнахме да влизаме в „А“ група. Тогава видях какво представлява подкрепата на габровската публика. В късната есен играхме мач в Русе и водехме 1:0. В 95-та минута футболната среща беше прекъсната заради мъгла. На другия ден на стадиона в Русе се изсипаха много привърженици на нашия отбор, дошли от Габрово да ни аплодират. И въпреки „подкрепата“ на съдиите мачът завърши 1:1. На финала не успяхме да влезем в „А“ група, но това беше нашето най-силно представяне. Останахме трети или четвърти в „Б“ групата. Но след такива възходи следва малко главозамайване и следващата година се представихме малко по-зле.

- Спомням си, габровският отбор преживя мрачен момент, свързан с „Берое“ - Стара Загора, и с някои недотам почтени „игри“, които се отразиха пагубно върху развитието на габровския футбол, това беше своеобразно унищожение на труда на състезатели, на треньори?

- Това беше унищожение не само на нашия труд, но и на мечтите на следващите поколения, на някои деца. Ние бяхме в „А“ група, край нас имаше юноши, деца, а в следващите няколко години футболна България зачеркна Габрово като град с футбол.

- Оттогава и досега габровският футбол не може да стъпи на крака?

- Той се опита, но неуспешно. Това е черната страница за габровския футбол, която също преживях. Но пък имах възможност през 1993 г., благодарение на доброто ни класиране и на факта, че другите отбори се отказаха, ние участвахме в международния турнир „Интер тото“. Тогава аз и Кольо Илиев водехме отбора. Бяхме в една група с „Брьомби“ - Дания, „Халфщадт“ – Швеция, един полски отбор, „Рапид“ – Виена и ние. Благодарение на спонсори пътувахме до Виена. От всички срещи успяхме да вземем една точка от поляците, с които играхме тук, на собствен терен.

- Има ли момент от Вашата кариера на футболист и треньор, който ще помните винаги?

- Ще спомена само един от тях. През 1986 г. бяхме на лагер в Слънчев бряг, където беше и отборът на „Динамо“, Киев – един от най-силните в Европа. Треньор беше Лобановски – име-легенда. През 1986 г. имаше Световно първенство и в Националния отбор на СССР тогава 12 или 14 състезатели бяха от „Динамо“.

Не знам колко габровци знаят за това, но си уговорихме един мач с тях. По това време бях ляв защитник и срещу мен игра един футболист, който получи „Златната топка“ - Игор Беланов. Той е вторият руснак, след Лев Яшин, получавал голямото отличие. Тогава за първи път видях човек, който да тича толкова бързо. По време на срещата Гердемски ми подвиква отвън: „Виж, стой там, по-близо до него, да го „хванеш“. Но този човек няма хващане. Давам си дистанция пет метра пред мен, обръщам се, той пет метра зад мен, толкова бърз беше. Всички състезатели на „Динамо“ бяха невероятни.

- Срещал сте се с големи имена в спорта, какво е усещането да се докосне човек до тях?

- Страхотно е. И възбудата по време на играта е друга. Приятелският мач с „Динамо“ беше във ветровито време. Първото полувреме ние избрахме да се движим срещу вятъра, докато имаме повече сили. Решихме, че второто някак си ще го изкараме по вятъра. А морският вятър е силен. Но тези хора ни наложиха невероятна преса, сякаш играеха някакъв друг футбол. Страхотно движение имаха. Имах чувството, че ние едва ли не им пречим на игрището. Бог да го прости Светослав Якимов, той беше вратар – хваща топката по някакъв начин, изритва я напред и имитирайки техния треньор Лобановски, вика: „Вперьод!“, но силният вятър я връща обратно при него. А треньорът на „Динамо“ още в началото наложи невероятно бързо темпо. Не сме стигнали средата на първото полувреме и те водеха вече с три гола. А Лобановски им казва, че резултатът за тях все още не е добър.

Мачът свърши, но те продължиха да тренират още час и половина. Защото не се били натоварили достатъчно. Тогава за пореден път разбрах, че високата класа изисква много труд.

 

 

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

Към началото
  1. Още от 100 години футбол

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня