Рачо Бараков: „В Габрово растат много талантливи момчета"

- Г-н Бараков, кога се насочихте към футбола?

- Първата ми покана да играя професионален футбол беше от Трявна. Още бях войник и един път в годината ни пускаха в отпуска, когато ми предложиха да играя в тамошния отбор при треньора Стефан Датков, който вече е покойник. След шест месеца преминах при Коста Велчев, в следващата възрастова група, отново в Трявна. Четири години той ми беше треньор, поради което мога спокойно да кажа, че основите на футбола ми е дал той и че той ме е научил на много неща.

Самият аз съм един от малкото хора, който се е занимавал с футбол през два века – XX и XXI. През XX век започнах да играя, а своята дейност, свързана с футбола, завърших през XXI век.

Играл съм в елитната юношеска група. В момента днешният габровски юношески футболен отбор успя да влезе в „А“ юношеска футболна група. В Габрово растат много талантливи момчета.

- Казахте, че сте служил в Елхово, в Гранични войски, там не се ли изкушихте да играете футбол?

- Още в самото начало на службата ми в Елхово, след като ни строиха на плаца, попитаха има ли сред нас, новобранците, някой спортист. Моят баща обаче ме беше предупредил дори да питат дали съм футболист, в никакъв случай да не казвам какво съм спортувал. „Защото ще те пратят да миеш тоалетните!“, ми каза той. И аз си мълча. Едно момче от Шумен се обади и излезе пет крачки напред. След него още десетина обясниха, че са спортували, и се наредиха до него. Аз обаче продължавам да си мълча и си мисля, че тези момчета сега ще ги накарат да работят най-тежкото. Но ги строиха и те напуснаха плаца. Оказа се, че веднага ги завели на тренировка. От тях на другия ден на тренировките бяха само четирима – вероятно за останалите са преценили, че или не им трябват повече хора, или че не са толкова добри спортисти. Все пак за футбола е необходима селекция за всеки един от постовете. Но момчето от нашата рота го оставиха да тренира. По-късно то ме попита защо съм скрил, че съм футболист. Обясних му. Въпреки отказа ми, от време на време излизахме да ритаме топка на поляната в поделението. Колегата ме видя какво мога и започна да ме убеждава да се присъединя към тях. „Ако се притесняваш – вика, - ще кажа на треньорите, че си премълчал, защото ти е било неудобно.“ Още на другия ден ме извикаха и започнах да тренирам с останалите момчета. Сега си мисля, че може би именно това е бил моят късмет, защото ако бях отишъл в самото начало, не се знае какво щеше да се случи. В навалицата е можело и да не оценят положително моята игра.
И ме взеха в отбора. През цялата си служба играх централен защитник. Но след първата година ме изпратиха в Школа за младши сержанти в Любимец.

- На какъв пост играхте, когато бяхте в елитната група?

- Десен защитник, ляв защитник и опорен полузащитник. Когато бях в елитната група, играех опорен халф, а в по-малките си години бях бек. В Елхово играех централен защитник. Треньор в поделението, който ни оглеждаше, беше Стоичко Пешев – елитен футболист на „Левски“. Той заяви, че трябва да остана да играя при него. До клетвата бяхме в поделението и всеки ден ни водеха на тренировки, след като приключехме с играта – ни връщаха отново в поделението, но едва след като ни нахранят. Останалите състезатели вземаха и премии, но на нас, войниците, не ни даваха нищо. Ние не се и сърдехме, защото все пак бяхме на войнишка служба.
По това време началник на футбола в Габрово беше Гердемски, който по време на една от отпуските ми ме извика да говори с мен. И ми предложи да отида да играя в Трявна. Обясних му, че не съм се уволнил още и ще трябва да говорим, когато се върна от казармата през есента. Той ми обясни, че тъкмо тогава ще е започнала подготовката и че ще се върна навреме.

„Няма да те сбърка да дойдеш в Трявна да те види известният треньор Петър Харалампиев от Велико Търново, който е учил в Габрово“ - ми вика. Обясни, че ще играят контролна среща с „Локомотив“ - Русе и ме попита дали мога да играя десен защитник. „Мога!“ - отговорих. Пуснаха ме и този мач бихме с четири на нула. И директно ми казаха, докато съм в отпуска, да остана и да тренирам – ще бъда зачислен и на храна. А ако не искам, ще ме чакат да играя, когато се уволня. Обещах им – дадох мъжката си дума. Докато бях в отпуска, ходих и на тренировки, дадоха ми карта за пътуване до Трявна. Така тръгна футболната ми кариера, ако може така да се каже.

- Излиза, че и по време на отпуската сте поддържал спортната си форма?

- Така стана. От казармата трябваше да се уволня на 19 септември, но точно тогава имаше някакви международни кризи и продължиха с още два месеца военната ни служба. Още малко и щеше да ми се провали мястото в Трявна, но там ми го пазеха. А отборът на Трявна беше много силен, бяха на четвърто място в „Б“ групата. Добри футболисти играеха по това време там. И на мен се налагаше да се съревновавам с утвърдени в отбора играчи. Имаше и габровски футболисти, като например Иван Христов - Червения, той е по-голям от мен с три години.

Задачата ми в Трявна беше много трудна, тъй като наистина в отбора имаше добре обиграни състезатели. Единият от тях беше вратарят Борислав Борисов Кудрявцев – Бочо, който беше вратар и на габровския отбор, когато бяхме в „Б“ група. Оттам отиде в „Етър“, след това в Благоевград, оформи се като един от най-добрите вратари в държавата. Той беше с руски произход.

Другият млад човек, когото взеха в Трявна, беше Васко Даскалов - на Влади Даскалов брат му. Играеше в Севлиево като състезател. И двамата братя преминаха през „Етър“ във Велико Търново, бяха години наред основни футболисти там. А другият, малкият брат, се установи в Плевен и направи добра кариера в „Спартак“, игра с Пламен Гетов, след това стана и началник на плевенския футбол. Сега е жив и здрав, но не знам какво прави.

- Излиза, че още от началото на живота, още от младите години човек като бъде залюлян от една люлка – във Вашия случай с тази на футбола, та до края на живота, така ли е?

- Така е наистина. Самият аз преживях едно голямо премеждие. Тъкмо започвах да играя и счупих крак. Бях на ски, бил съм някъде на около 13-14 години. И татко каза: „Никакви спортове“. Тогава крака ми оправи д-р Гайшек. Петдесет дни бях в гипс. Явно тя ми е оправила много добре крака, защото оттогава досега не съм имал проблеми с контузения тогава крак.

Та тук можеше да се върви още напред, но не се получи. Самият аз винаги съм казвал, че с футбола си не се гордея. Защото попаднах в един отбор с много можещи играчи. С футболистите ветерани, с които се събираме по един път всеки месец, сме играли в „А“ футболна група – Васил Тачев, Красен Маринов, Петьо Василев, Руси Пенчев. И когато се съберем на нашите ежемесечни сбирки, им казвам именно това, че с футбола не се гордея, тъй като по онова време нямах тяхното майсторство. Самият аз си го чувствах така. Не че някой друг го е казвал, но самият аз си направих тази оценка.

- Стремяхте ли се да достигнете тяхното майсторство?

- Стремях се, но някои от тях бяха толкова добри, че колкото и да ги гониш, няма как да ги достигнеш. Стигна се дотам, че когато на втората година ме взеха в Севлиево, не можех да „пробия“. Бях до края на сезона и Милчо Митов ми вика: „Ти си добър футболист и точно сега трябва да играеш!“, което означава, че той е чувствал нещата. Бях централен нападател на Трявна тогава. По същото това време той ме пита дали ще имам нещо против да говори със Севлиево, които играеха в „Б“ група и вече се бяха утвърдили. Отидох там. Беше през лятото и се оказа, че в 18 часа ще играят с „Чавдар“, Троян – един силен отбор, само от софиянци. Треньорът ме накара да облека екипа и да влизам в играта. Имаше един - Баката му викаха, топката все при него. В един момент играта ме озори, но не ме смениха, извадиха от терена Баката, а аз изкарах мача. След това питах треньора дали ще оставам, а той категорично отсече: „Оставаш, разбира се! Добре, че те видяхме! Имахме нужда от защитник, защото нашият отбор се нуждае точно от такъв. Състезателят, който бил на този пост, заминал за Павликени и „оголил“ мястото. Така стана, че, както се казва на спортен език, „се закачих“ там. През първата година имах притеснение дали ще се справя, тъй като там имаше силни футболисти. И още тогава „Раковски“ - Севлиево станахме трети в „Б“ групата.

По-голямата част от отбора бяха млади състезатели. Имаше само двама души над 27-28 години. Единият беше Найден Цонков – Джоната му викаха, искали са го и от Габрово, и от „Славия“ - София, но той е играл единствено в „Раковски“. Другият - Диан, Бирата му казваха, който беше на около 30 години. Всички останали бяха млади момчета. Отборът беше страхотен. Стигна се дотам, че хамен- хамен със „Спартак“ - Варна ще спорим за първото място. Но уви, не успяхме да заемем тази позиция - завършихме през 1975 година четвърти.

След две години Гердемски беше станал вече началник на отбора на Габрово и ме покани да дойда тук. А на мен мерака ми беше Габрово, макар да трябваше да се преборвам с Руси Пенчев, Пешко Николов, Михаил Михалев - Мачето, все качествени защитници. Хора, които играят качествен футбол. По онова време успях да изиграя около 20 мача в Габрово – бях или ляв, или десен бек. Макар да се конкурирах с Пешко Николов и останалите, си паснах с тях. Тогава имах няколко силни мача.

Отиваме в Берковица да играем с тамошния „Ком“. Навремето трябваше да носим по два екипа, но така се случи, че бяхме само с един. Обикновено играехме с червено, бяло и зелено. Отиваме и що да видим - червените фланелки ги няма. Решихме, че ще излезем с резервния екип. Оказа се, че и „Ком“ излиза със същото като нашето облекло и не иска да го смени. Нарочно! Макар да имаха тази възможност. Наложи се да съблечем потниците си и да ги облечем върху червените тениски. Тогава на Руси Пенчев жена му написа номерата върху фланелките ни с молива, с който си слагаше сенките на очите.

В резултат на перипетиите ни ние се стегнахме и ги бихме с два на нула. Тогава заради нас „Ком“ - Берковица изпадна от групата.

Тук е мястото да кажа, че навремето, ако на „Левски“ или на ЦСКА сменят някога екипа и на него не пише, че са „Левски“ или ЦСКА, може да ги победят другите отбори. Само името и спортната отборна фланелка носят със себе си авторитета на тима.

Когато се влезе в съблекалнята на тези отбори, има по четири вида минерални или газирани води, а ние като приемаме тези отбори, поставяме на масата не само вода, но и друго безалкохолно, и бонбони, да си подсладят, на всяка цена кафе, всичко – както се посреща човек, дошъл на гости. И тук не говоря за някакви далавери, а за нормалните неща. А ЦСКА стряскаше съдиите с генералите, „Левски“ - с полицейските генерали. И сега се вижда какви поражения са нанесени на футбола по този начин. А институцията „рефер“ трябва да се уважава, тъй като реферите са поставени да следят за допуснати грешки, да не се опорочава по никакъв начин футболната игра, да има почтеност, да се гарантира именно онова важно и основно начало, заложено в спорта, че ще победи по-добрият. Този, който е положил повече труд, за да усъвършенства своите умения, който е съумял да постигне онова спортно майсторство, с което да се гордее.

- Разкажете и

други спомени от Вашата футболна кариера.

- Характерното за футболната игра е това, че във времето, което ти дават за почивка, няма какво да правиш. Няма как да ходиш по заведения или барове – и ние имаме нужда от почивка, да отпуснем мускулите си от напрежението.

Затова играехме карти и табла – бяхме станали факири на тези игри. Тогава нямаше компютри да щъкаме на тях разни игри. Може би така е било по-добре за нас.

Бяхме във Варна да играем с „Черно море“. Една сутрин гледам Тачев чука на нашата врата и ми подава две тестета карти. „Подреди ги! - ми вика. - Ама така, че на мен да се падне каре попове, на Петьо Василев – каре валета, на Матето му сложи четири седмака.“ Подредих ги и ги поставих на масата да са готови за играта. И напуснах стаята, но слушам от другата. В един момент чувам страхотен рев. Отивам и разбирам, Петьо рекъл, че дава попа, след него е Матето – пет минути пуши цигара и мисли, хваща се за главата, следващият вика: „По три!“, след което Петьо се обажда и обявява: „Плащам!“. В този момент Тачо сваля четирите попа и мълчи. Когато всички започват да се гледат със съмнителни очи, Тачо се обажда и казва: „Вземайте си парите! Рачо подреди картите!“, голям смях падна тогава.

Разбира се, имахме и много други емоции, като тези в съблекалните например. Пейките бяха светлосини. И когато се полее вода върху тях, не се вижда. Затова когато някой закъснееше за тренировките, а никак не е приятно останалите да го чакат, поливахме пейката пред шкафчето му. Като седне, става мокър. Всички останали се заливаме от смях, а потърпевшият сипе срещу нас гневни реплики.

Другият майтап, който обичахме често да правим, беше да вържем единия крачол на нечий панталон. А след мача всеки бърза да се прибере вкъщи или за среща. Пъха крака в панталона, ама не може да го обуе. Такива майтапи сме си правили. Но хубавото беше, че никой не се обиждаше, дори и в първия момент да се разгневи.

- Обичате ли да разказвате за Вашите футболни години?

- Нали знаете приказката, че за футбола се говори като за умряло – или хубаво, или нищо. Защото всички във футбола сме като едно голямо семейство.

Три неща ще Ви кажа, знаете ли с много пари какво се прави? Първото нещо е политика. Второто е война А третото е футболът. Вярно е, има и симулативни игри.

- Дълги години сте бил във футбола, често се коментира, че напоследък все повече се „продават“ мачове, така ли е?

- Напоследък значително по-рядко се срещат подобни явления. Стремежът е отборът да защити своето спортно майсторство с добра, със силна, с майсторска игра. Вярно е, че се срещат и изключения. Наблюдавам някои отбори например, които се стремят да напреднат в съответната група, в която се състезават с недотам почтени средства. Има един тим например, който много често напоследък постига така наречените от мен симулативни резултати. Като например шест на нула или нещо от този сорт.

- Какво е нужно, за да се развива добре един футболен отбор?

- Нужни са много средства. В Габрово например има пет футболни школи, които подготвят деца. В същото време за спорта футбол от общинския бюджет са предвидени 50 хил. лева, които трябва да се разделят на пет. А само за едно гостуване в друг град са нужни много средства – за транспорт, за храна, за нощувка. Та само 2000-2500 лева струва автобуса, с който ще се пътува, да не говорим с какви суми са свързани останалите разходи.

- Заради недостига на финансов ресурс ли футболът на Габрово почти е достигнал своята „мъртва“ точка?

- Сигурен съм на 1000 процента, че е така. Защото съм бил и футболист, бил съм и в клубното ръководство и знам проблемите от А до Я. Навремето спортистите получаваха премии при победа, получаваха храна по време на мачовете.

- Считате ли, че Общината трябва да участва във финансирането на футбола?

- Разбира се. Макар Общината да не може дори да направи стадиона, според изискванията за „Б“ група, за да се играят тук футболните срещи. Затова казвам „Евала“ на Николай Мънчев и на Пламен Георгиев, че са се хванали в тази немотия да дават от личните си пари за футбола.

Навремето Емилия Масларова осигури възможността ДДС-то на фирмите, които отделят средства, за да спонсорират, да бъде насочвано към футбола или към друг вид спорт. Така че когато искаме да се постигат високи резултати, трябва да се създадат възможности и съответните условия за тях.