Райна Ботева: „В Дома на културата обичах да окрилявам хората, да им давам самочувствие с това, което се прави”

Строителството на Дома на културата започва през месец юли 1959 г. и е открит през 1964 г.  Характерен със своята монументалност, той привлича погледа в югозападната част на културния център на Габрово, издигнат на Беглишки харман. Изграден в стил неокласицизъм, той е проект на арх. Карл Кандулков, председател на Градския народен съвет. Домът на културата е развит на площ 2600 кв. м върху хълмист терен с голямо външно стълбище, на което се извисява фигурата на патрона, първият български композитор Емануил Манолов, роден в Габрово. Главната източна фасада е богато украсена с колони от бял врачански камък, завършващи с изящно орнаментирани капители. Скулптурното оформление е на проф. Илия Илиев. Бележити моменти от историята на града са художествено интерпретирани в барелефи, монументални стенописи в интериора, дело на проф. Гочо Богданов.

Домът на културата „Емануил Манолов“ (името на патрона е дадено през 1976 г.) е от културните забележителности на града. Разполага с първата в страната въртяща сцена, зрителна зала с 850 места,  63 помещения за различни видове дейност - обучение, репетиции и концертна дейност, семинари, конференции, изложби, творчески срещи, читални, книгохранилище и др.  В него се помещават: Камерната сцена на ДТ „Рачо Стоянов“, Габровският камерен оркестър, Музикално сдружение „Емануил Манолов“, Фолклорен ансамбъл „Габровче“, Народно читалище „Габрово 2002“, сдружения ИМКА и „Равен старт“, школи за чужди езици и танци, клубове по шах, източни бойни изкуства и др.

„Баща ми арх. Никола Кротев, който е бил кмет на Дряново и зам.-кмет на Габрово (21 декември 1938 - 18 септември 1942 г.; 21 септември 1944 - декември 1945 г.), бе голям приятел с арх. Карл Кандулков. Двамата често се консултираха. Татко много се радваше на проекта и казваше: „Райничке, това е европейска къща. Това е  истински дом. Дом, а не дворец“, както по-късно го оприличаваха по съветски образец. 

През 1963 г. Иван Хрянов, председател на ОК на Профсъюзите, ме извика  и ми каза: „Райна, Боян Николов е директор на Профсъюзния дом на културата, чиито стени са още мокри, ще те назначим завеждащ „Културно-масовата работа“ и ... „момче за всичко“. 

Първа тематична вечер

През есента започнахме с тематична вечер „Първите“, посветена на героите на социалистическия труд. След нея последваха други с участие на артисти от театъра и нещо, което дотогава не беше правено - стремеж  да се включва за участие и публиката - хора от предприятията. Нали бяхме Профсъюзен дом на културата.

В следващата година и половина съм замествала първите директори  - Боян Николов и Кирил Поромански. На фасадната част на покрива бяха поставени „стожерите на Дома“ - конете, скулптор Илия Илиев. Художникът също се консултираше с баща ми, завършил архитектура в Брюксел. За арх. Карл Кандулков, немски възпитаник,  Домът на културата бе всичко онова, което е минало през ума и сърцето му. В него той е излял душата си, знанията, таланта.“ 

Активна културно-

масова дейност

Само една година след откриването, през 1965 г., в Профсъюзния дом на културата действат различни факултети с лектори по: Литература (руска класика, лириката на Добри Чинтулов и Христо Ботев и др.); Музика - теми „Вокална, инструментална музика“ (лектор Люба Матанова), „Поява и развитие на операта“ (лектор Дора Аленакова); Изобразително изкуство - „Творчески портрет на Захари Зограф“, „Римско изкуство“ (лектор Гаврил Вичев),  Промишлена естетика, Икономика и организация на вътрешната търговия.  Кръжоци: изобразително изкуство, художествено слово, шах. Курсове: по езици - немски, френски, английски; есперанто, модерни танци (1971 г.).  

Към художествената самодейност се развиват: Представителен танцов състав с художествен ръководител Цвятко Василев; Оркестър за народна музика с ръководител Радко Цвятков; Битова вокална група с художествен ръководител Радко Цвятков. През периода 1978-1982 г. вече е Държавен ансамбъл за народни песни и танци „Габрово“; Младежки театрален състав с ръководител Василен Василев. Клубове на: жената, средношколеца, художника. Киноклубът се  ръководи от Марин Маринов, а Фотоклубът - от Илко Анадолов.

Във Висшата профсъюзна школа (ВПШ) в Ленинград 

През 1966 г. ме изпратиха да уча в Ленинград. Още от опълченеца дядо Ненчо Кротев в семейството се хранят топли чувства към Русия. Дядо притежаваше сребърна чашка, подарена му от руския войник Альоша, участник в Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., който е спасил живота на дядо. Тази сребърна чашка се пази като скъпа семейна реликва.

В Ленинград имах щастливия късмет третата година да бъда на практика при Елена Николаева във Выбровския дворец.  Тя разработи чувството ми за импровизация. Следващата година бях на практика в Двореца на културата при големия Николай Василевич Чмутин, възпитаник на Сергей Миронович Киров. Двата месеца там бяха много важни за моето развитие. Научих какъв трябва да бъде ръководителят - преди всичко добър човек, с чувство за хумор, знаещ, можещ, учещ се непрекъснато да работи в екип, да е умел дипломат. 

В нашия курс бяхме 22 души - хора от републиките на Съветски съюз и ние, двама българи и двама монголци. 

Директор 

на Дома на културата

Завърнах се в Габрово и в края на август 1970 г. поех кормилото на културния институт. Преди да вляза в сградата, се спрях развълнувана пред паметника на Емануил Манолов за кураж и тогава продължих по стълбите.  

Заредена след Ленинград, исках час по-скоро да раздам това, което бях научила. 

Първата ми работа бе да събера колектива на двора и да изгорим тетрадката, в която са се разписвали при идване на работа в 7.30 часа. „Ако видя, че някой тича нагоре по стълбите в 7.29 ч., да знае, че ще остане без надница. Елате в 8 ч., елате в 9 ч., но недейде идва, ако имате нещо зор. Но се обадете. Дойдете ли на работа, да знаете, че влизате в храм и че носите в едната ръка правото, а в другата отговорността. Влизането от всички ще е през главния вход.“ Бяха изхвърлени трите големи куфара, които висяха на вратите. В града се пусна слух, че отворили широко вратите на Дома, защото имало наводнение, да съхне... Дотогава само по нареждане от ОК на БКП и ОК на Профсюзите те са били отваряни при посещение на делегация или градски концерт. Чистачките, те бяха не друго, а 13 домакинки. „Какви са тези шарени престилки?“ - питам. Не мина време и всички получиха костюми. Турско сини, бели блузи с жабо и обувки с високо токче за жените. Мъжете - бежови костюми от хубав габардинен плат, ризи, обувки. Костюми се носеха, когато се посрещаха гости или бяха контроли на концерт, театър и пр. Извадени бяха прахосмукачките, които дотогава били на склад и ползвали само метли... Стълбите бяха застлани с хубави тъмночервени пътеки. Беше много чисто. И нещо, което ме изуми. Мине не мине време през деня, някой почука на вратата и пита: „Другарко Ботева, може ли?“. С влизането започва едно „клю-клю-клю...“. „Охо..., значи и това го има?“ Това трябваше да престане...

 Специалистите по направления в Дома бяха номер едно. Чудесни, вдъхновени, отдадени на работата си. Маргарита Досева отговаряше за детския сектор, Иванка Пискова - за културно-масовата работа, след години стана  директор, Цвятко Василев и Радко Цветков от състава и оркестъра за народна музика, Петър Александров, Даниела и Емил Пантелееви, Димитър Мудев - душата на художествената самодейност, Илко Анадолов от Фотоклуба. Манол Цоков с оркестъра свиреха джаз.Отначало бяха при нас,  после се изнесоха в клуб „Поколение“. С тях беше и Илко Илиев.

Няма да забравя как спечелих 20 000 лева за нуждите на културния институт. Един ден виждам  мъж да се разхожда по коридорите. Спирам, поздравявам и питам: „Как е при нас?“. Той отговаря: „Страхотно!“. Представих се. „Страхотно - казвам аз, - но пердетата нещо не ми харесват.“ „Да ги сменим“ - отговаря той. Засмях се и казвам: „Да ги сменим“, и показвам с жест на дясната ръка, че няма финикийски знаци. На въпроса му колко трябват, наслука казах - 20 000 лв. „Готово!“ - отговори той. „Кога?“ - питам. „Утре“ - потвърди той. „Не може ли вчера?“ - шегувам се. Разсмяхме се. Попита ме как се казвам. Пожелах първо да чуя неговото име и името ме стъписа - Сава Дълбоков, големият държавен мъж, член на ЦК на БКП, отговаряше за финансите. След един месец Пенка Додунекова, секретар на Профсъюзите, ме пита: „Райно, какво си направила? Получени са лично за директора на Дома на културата 20 000 лв. за пердета“. 

При завръщането ми от Ленинград заварих сцената готова, най-модерно  технически оборудвана. Привлякохме артисти от Драматичния театър - Емил Греков, Кирил Златков, нашият състав за модерни танци. Организирахме Дни на културен  отдих. В тях се включваше и публиката.

Наред с радостта от многобройните изяви, преживях и неприятен момент. Нина Каменова от Профсъюзите донесе заповед за изпълнение. Трябваше  да уволня Божидар - студент, задочник, и Христо, двама от най-добрите техници. Отказах да го направя. Казаха ми, че ще се намери кой да подпише... Отговорът ми: „Това може само директорът“, предизвика ответна реакция с думите: „Именно“. На другия ден бе началото на творческата учебна година. Подадох молба за напускане и към нея приложих стихотворението „Богатство“: „Аз искам щедростта си да ви дам и да съм бедна, // но да не протегна към равнодушните ръка за щедрост. // Топлина аз искам да ви дам // дъх на обич и звезди // и да остана бездиханна. // Последната частица от сърцето да ви дам// и да не падна“. От Профсъюзите изказа учудване защо ще напускам и какво е това стихотворение. Освободиха ме.

Равносметката

Работата ми в Дома на културата като директор ми даде възможност „да се разшетам“, да поемам отговорност, да имам инициатива преди всичко - освен за културна дейност и за възпитание в чувство за красота. Всичко това бяха неща - „синджир марка“... Моралът тогава бе по-висок. Това, което донесох от Ленинград, ме бе заредило - да създам колектив, екип на който да вдигам  самочувствието  с това, което прави. По-точно да окрилявам хората. 

„Майчице Земя, ни ябълка ни орех в теб съм посадила// жадно пия изворна вода и по-богата ставам // и летя със сините крила на щедростта// Много живи истини узнах - пътища и праведни и грешни //. Любих и разлюбвах пролетта, но никога не съм била предрешена// в чужда вяра в празнична лъжа.// Научих се победа да прощавам // и да не срещам на колене подлостта. //  И ти прости ми, майчице земя, сега е късно вече да засявам// ти ме научи да летя, не ми отнемай чудните крила//.Аз още мога щедрост да дарявам и да сънувам песни в утринта“//. 

Домът на културата си остава и досега за мен люлка, пожарище на духа, което продължи да се разгаря. Вълнувам се, защото продължаваме да бъдем на „триците скъпи, на брашното евтини“. В Дома на културата трябва да работят повече хора. Този храм на радостта и изкуството трябва да блести от чистота. Да се отстрани ненужното и запази нужното. Да се стъпи отново на яко. 

Напред и нагоре с балкански хъс, ведър оптимизъм и триж по-силна вяра, отнетата. За да светим и ни има.