Записки на монахиня Рахила

   На 31 юли 1959 г., 1 часа след обяд, както се хранехме на общата трапеза, дойде с. Олимпиади и ни каза, че отец Стефан - майстор в тамянджийницата, й казал, че в 2 часа ще дойде бригада да руши оградата на манастира. Казали му от съвета. Ние се почудихме може ли това да става като нямаме никакво съобщение, а само слухове!
    Аз, монахиня Рахила, поисках разрешение от тогавашната ни игуменка мон. Зиновия да запитаме архиерейския наместник отец Иван Поптодоров, който го заместваше отец Никола Дримсизов.
    Отивам при Дримсизов, той се почуди (как ще) да събарят като не сме предупредени. Връщам се и що да видя, един камион с кирки и бригадири, почват да рушат голямата порта. Аз ги запитах с кое разрешение вършат това, а те ми казаха: „С позволението на кмета на града Българенски". Аз се разсърдих и казах: „Това ли е Републиканската България, където се коват законите и ги прилагате да се изпълняват?”
    Отивам при игуменката и другите сестри да им кажа, по-скоро по телефона о. Дремсизов да съобщи на Владиката. Оградата почва (да събаря) една бригада. Ние мислим, че само оградата (ще събарят), а те почнаха и килиите и то не наред, едни в единия край, други пък в средата. (Ние) сестрите се изплашихме, едни перат дрехите си, други шият и пр. и се чудят какво става, що се чупят плочите и събарят.
    Молим да спрат, но сме заглушени, не можем да си приберем дрехите под развалините, ще ни изпотрепят, няма милост и помощ. Към 5 часа идва митрополит Софроний, търси Българенски, казали, че бил в Севлиево, (а не в) Габрово и той си замина за Търново като каза: „Никъде няма да ходите докато не ни съобщи". Замина и в София при Кючуков, като се надяваше, че ще помогне, но то става всичко на местна почва.
    Две нощи багажът ни беше на двора, дъжд вали и ние не знаем къде да се приберем. Най-после получаваме съобщение да отиваме на Соколския манастир.  Старите сестри заминаха с багажа, аз останах с младите в артиката (предверието) на черквата. Гледахме как се руши историческият ни манастир от 1836 година. Гледахме как разрушиха хубавата ни камбанария, където за радости и скърби е събирала християните, гледахме и с глас плакахме. Хубавите градини с цветя, лози, хасми, плодни дръвчета и др., всичко се изкореняваше и то с голяма бързина. Имаше и лоши хора, които само ограбваха. Страшно, много лошо беше, като че ли бяхме най-големите престъпници. 
    Изпратиха ни на Соколския манастир. Там колония курортисти, багажа ни седи на двора и поляната дълго време.
    На 2 август – Илинден, имахме литургия, за последно се служи в хубавата ни масивна черквица, препълнена с богомолци, като че ли знаеха, че за последен път ще се служи. 
    Всички плачеха и се прощаваха с нея. В понеделник на 3 август дойде двойна бригада. Почнаха пак на ново да рушат килиите до чешмата, където е било скривалището на Левски и военната болница на руските войници в 1872 г., също и музея с черепа на Цанко Дюстабанов, сабята и пръстена му, ножчено на Васил Левски и мн. др., едва можахме да ги приберем.
    На 7 август сестрите научили, че и църквата ще разрушат. Идват в артиката, плачат с глас, как и църквата ще разрушат. Идва Димитър Байкушев и пита що плачат, аз излязох и казах: „Научили, че и църквата ще бъде разрушена. Верно ли е?” Каза, че още утре ще (трябва) да (я) изпразните и почваме тогава. В ужас бяхме (за) тази наша светиня.
    Казах му: „Що да не плачем? Плачем, че сме се кълнали за нея, както и ви за партията”. 
    Сутринта сестрите почват да изнасят икони, полюлеи и пр. Аз заминах на Соколския манастир с багажа, чаках за камион доста време. 
    Димитър Байкушев ме извика да извадя от гробницата костите на въстаниците и др. Аз му отказах. Той каза: „Страхуваш ли се?” – „Не - казах, - от умрели не се страхувам, но от живи, като вас.”  И (той отиде) с Олимпиади да ги вади.
    На храмовия празник успение на пр. Богородица на 15 август (става дума за Соколския манастир), след отпуста на св. Литургия, излизам, виждам на двора много хора събрани. Питам какво е това. Казаха, че Райко Дамянов (е тук). Отивам при него и казвам: „Вие ли сте Райко Дамянов, който идвахте в манастира, без да ни се обадите, и ви приехме като официални гости, но сега разбрахме какво е било намерението ви. Защо съборихте историческия ни манастир?”
    Снощи за първи път чухме да бият камбаните, донесени от Габровския девически манастир „Свето Благовещение” тук (в Соколския манастир). Плакахме и те изгнаници като нас, където са събирали хора за радости и скърби. Разговаряхме много, но ще си заминем с мъка. Хунско време изживяхме и пр.
Мон. Рахила
1959 год. 30 август

    
    * * *
    Т Е Л Е Г Р А М А
НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ КИРИЛ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД, СОФИЯ
    Днес 31 юли 1959 година по нареждане на Окръжния народен съвет започна разрушаването на нашия манастир „Св. Благовещение“. Негово Високопреосвещенство В. Търновския Митрополит Софроний дойде и видя в какво състояние се намира манастирът. Всички сестри молим ВАШЕ СВЕТЕЙШЕСТВО да направите необходимото да се застъпи за нашия манастир.
ИГУМЕНИЯ (подпис) мон. Зиновия
МАНАСТИРСКИ СЪБОР
    * * *
    Т Е Л Е Г Р А М А
НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ КИРИЛ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ СИНОД, СОФИЯ
    Днес, 31 юли 1959 година, по заповед на Изпълкома на Габровския Окръжен народен съвет една бригада от чиновници започна разрушаването на манастирската ограда и историческия Девически манастир „Св. Благовещение“, също и на манастирските килии. Нито манастирското управление, нито аз не сме получили никакво писмено предупреждение по кой закон и право вършат това нечувано посегателство на историческия Габровски манастир, поделение на Българската Църква. Аз веднага пристигнах тук, видях разрушенията и моля от името на пострадалите монахини и от мое име като Епархийски Архиерей спешното застъпничество на ВАШЕ СВЕТЕЙШЕСТВО пред Народното Правителство да бъде спряно това разрушение.
В. ТЪРНОВСКИ МИТРОПОЛИТ 
(подпис) Софроний

Леля Рахила успя да подреди в една килия музеен кът, в който бяха поставени интересни експонати. Между тях, добре помня, пръстена на Дюстабанов и ножчето на Левски

Автор: Пенко Пенков

Баща ми Николай Пенков Пенков (1908-1983) имаше леля, сестра на баба ми. Едва 13-годишна тя постъпила като послушница в Девическия манастир в града. Уж за кратко време, уж временно, докато родителите й се замогнат, но останала до края на живота си вярна на своя обет. Светското й име е Стефана Йонкова Сарафова. Родена е в Габрово на 25 януари 1891 г. Постъпва в манастира на 14 септември 1904 г. Изкарала десетина години като послушница и едва тогава се замонашила, приемайки духовното име Рахила. 
За времето си била доста образована, завършила втори прогимназиален клас. Аз я наричах леля Рахила и всъщност тя ми се падаше „баба леля”. Обичах да ходя като малък в манастира, най-често ме водеше там нейната сестра баба Минка. Особено ми беше приятно леля Рахила да ме гости с нещо. 
Леля не се примиряваше само със скучния наглед и еднообразен живот в манастира. С течение на времето тя успя да подреди в една килия музеен кът, в който бяха поставени интересни експонати. Между тях добре помня пръстена на войводата Цанко Дюстабанов и ножчето на Дякона Левски, забравено от него при едно от гостуванията му в манастира, където имал скривалище, излизащо към реката.
Но отделни хора в града не били съгласни в самия му център да съществува манастир. И след поредица спорове и борби, един ден през лятото на 1959 г. започва разрушаването на манастира. Въпреки че е обявен за исторически, тогавашната власт начело с Никола Българенски, наречен от някои габровци „Съборенски”, църквата и килиите на монахините са изравнени със земята. Използван е и взрив. По това време аз бях войник и нямам спомен за тези събития, но са ми разправяли, че разрушаването било много трудно и отнело доста време.
Габровският Соколски манастир, който дотогава бил мъжки, приютил калугерките и станал Девически. Повечето монахини се преместили там. В Соколския манастир леля Рахила също подреди музейна сбирка и се превърна в екскурзовод. Посрещаше групите екскурзианти, разказваше им историята на манастира, показваше им чешмата с осемте чучура, построена от Колю Фичето, говореше им за четата на Дюстабанов.
След години в манастира бе открита работилница за пакетиране на тамян, за нуждите на черквите и манастирите в цялата страна. След време игуменка на Соколския манастир стана монахиня Киприяна. Някои от калугерките обаче не можаха да я възприемат. Първа напусна монахиня Олимпиада и отиде в Капиновския манастир. След нея замина и монахиня Никифора, бивша послушница на леля Рахила. Тя е родена в село Илийно, околия Омуртаг. Постъпила в Девическия манастир на 18 март 1942 г., 31-годишна.
Не след дълго и леля Рахила отиде в Капиновския манастир. И остана там до края на живота си. Почина през 1975 г. Погребана е в двора на манастира. През следващата година аз и баща ми закарахме с нашата кола изработения в Габрово надгробен паметник на леля ни. На паметника пише:
Монахиня Рахила Йонкова от Габрово си отива от този свят на 26.Х.1975 г. на  85 г..
Петнадесетина години след нейната кончина моя братовчедка ходила в Капиновския манастир и видяла, че паметникът на леля Рахила е паднал. Аз и съпругата ми ходихме и го изправихме. В манастира имаше монахини, които не бяха заварили жива леля Рахила, но като разбраха, че сме нейни роднини, ни предадоха албум със снимки, повечето от които предадох в Държавния архив в Габрово.
    
    Б. р. Споменът е публикуван в бр. 93 от 2009 г. на "100 вести"
    Пенко Пенков вече е покойник.