Девическият манастир се вписва в многообразието от духовни и обществено-политически събития в живота на габровци

„Истинско място на мир и покой“, „великолепна зеленина“, „приветливо подредени помещения“ – такова е впечатлението на унгарския учен и пътешественик Феликс Каниц, когато през 1871 г. посещава светата обител. И още едно възприятие, изразено от д-р р Павел Песяцки, началник на санитарния отряд към Руския Червен кръст, в книгата му „Два месеца в Габрово. Воспоминания за войната на 1877-1878“, в която описва пребиваването си по време на събитията от лятото на военната 1877 г.: „… градинка с малка бяла църква на лява страна и нисички дълги здания от двете други страни – килиите на калугерките. Навсякъде зеленина, цветя, лози на чардаци, чешма с най-чиста вода, каменна ограда [….] гъсто обрасла с трева и шумното течение на река Янтра – всичко това ни се показа тъй мило, тъй поетично...“.

Това са описания за Девическия манастир и неговата църква „Свето Благовещение“, заявени в първо лице от двама чужденци, изразили своето вътрешно усещане за неговата духовна и благоустройствена среда.  
Деветнадесетото столетие е време на стопанско стабилизиране, духовно израстване и културно-просветен просперитет на българските земи. Българската православна църква е един от двигателите за реализирането и утвърждаването на тези процеси. Габрово не прави изключение от общите закономерности на възрожденското ни общество. В  условията на доминиране на националната идея, през 1836 г. е основан Девическият манастир като самостоятелна духовна общност. Създаден е по идея на архимандрит Йосиф Соколски, инициатор за съграждането и на Габровския мъжки Соколски манастир, която той успява да осъществи със съдействието на габровския първенец Петър (Пецата) Хаджихристов.

Погрешно е словосъчетанието „Девически или женски метох“, което се използва както в разговорния език, среща се в журналистическите текстове, а понякога и в официалното говорене. Защото понятието „метох“ означава „клон на манастир“. Възникнал сравнително късно, Габровският девически манастир е ярък представител на възрожденското култово строителство, архитектурен ансамбъл и духовен център със самостойно, независимо от други по-големи манастирски средища, съществуване и развитие. Разположението на бъдещия манастир е определено от дарената около 920 кв. м  земя край Янтра в Грънчарската махала, предоставена от търговеца Пецата Хаджихристов  като „душевно воспоминание  на него и съпругата му Ивана“.  Постепенно чрез нови покупки и замени на съседни места се оформя достатъчен терен, върху който да започне строителство на килиите, църквата, камбанарията. При основополагането му тази част е извън очертанията на Габрово с територия, заета от поляни, градини и бостани. 
Изграденият манастирски комплекс се е намирал на мястото на днешната градинка между театралната сграда и библиотека „Априлов – Палаузов“. На изток външната му ограда е опирала до р. Янтра, а на запад – до дн. ул. „Скобелевска“, на юг стига до реда от къщи (впоследствие съборени и построени сегашните жилищни кооперации) по дн. ул. Априловска, както и сградата на пощата, на север до м. Григоревото и частни градини по поречието на р. Синкевица при вливането й в Янтра. 
Заради осезаемото си и достойно присъствие в обществения и културен живот на Габрово през сравнително дълъг период, Девическият манастир и неговият създател привличат изследователите и в различно историческо време те пресъздават динамиката на еволюцията му въз основа на съхранените документи и свидетелства (макар някои от тях да са погубени заради последвалата го съдба).  Особено активни са научните търсения  в началото и през 20-30-те години на ХХ век (Христо и Петър Гъбенски, 1903, 1931 г.; Йордан П. Георгиев, 1904, 1914 г.; Станимир Станимиров, 1922, 1924, 1926, 1930 г.; д-р Петър Цончев, 1936 г.). В по-ново време те се подновяват веднага след събарянето на манастира (Илия Габровски, 1959 г.), за да продължат през 80-90-те години (Христо Темелски, Вела Лазарова), а в новото хилядолетие изследователската картина се утвърждава с поредните  съвременни публикации за историята на Девическия манастир (Вела Лазарова – 2000 г., Христо Темелски – 2004, Веселин Димитров – 2018 г.).   
Манастирът е основан без разрешение от официалното османско управление, а П. Хаджихристов поема върху себе си всички рискове по построяването му. Султанският ферман, с който официално е узаконен, е датиран от м. август 1839 г. Неговият текст е преведен най-напред през 1926 г. от Г. Благоев и още същата година е публикуван от габровеца Станимир Станимиров (историограф на българската църква). Поради известна неточност е направен нов превод от Донка Димитрова (османист) по поръчка на проф. Христо Темелски, дългогодишен директор на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия, където се съхранява оригиналът на документа. Според съдържанието му се установява, че във фермана, издаден от султан Махмуд II, не става въпрос за строителство на нов манастир, нито за възстановяване на стар, а за неговата защита от произволите на местната турска администрация, т. е. да не пречи на богослужението в него.
Първите две монахини (едната родственица на създателя, а другата дъщеря на свещеник от с. Гъбене) идват в Габрово още през 1834 г. по покана на Йосиф Соколски и две години престояват в дома на Петър Хаджихристов, като през това време работят, за да съберат пари за закупуването на земя. През 1836 г. бъдещата игуменка на Девическия манастир Ефросиния Николова купува място на левия бряг на река Янтра, в тогавашната Грънчарска махала, и с помощта на П. Хаджихристов се изгражда първата жилищна сграда за монахините и послушничките. Той осигурява дървен материал за греди и подпори от корията си в с. Жълтеш, както и плочи от воденицата си. Като първи ктитор на манастира Хаджихристов му подарява доходите от воденични камъни от бащината си воденица.
За времето от 1836 до 1959 г. манастира се обслужва от общо 72 монахини и послушници. При създаването му те са 24 и постепенно броят им намалява, като при разрушаването му през лятото на 1959 г. за Соколската света обител заминават 18 монахини.    
Основен елемент в манастирския архитектурен ансамбъл е църквата, завършена през 1846 г. В началото на 60-те години на ХІХ век е изработен иконостасът и са направени стенописите на църквата. Две от иконите в манастира са дело на прочутия Захарий Зограф. Своеобразната и́ отлика от другите църкви в Габрово (с изключение на „Св. Йоан Предтеча) е изградената през 1870 г. отделно южно от храма 6-метрова каменна камбанария, чиято камбана е подарена от кожаря Тотю Антипов. Под купола и́ е изградена костница, която съхранява костите на починалите монахини. Нови архитектурни решения налагат през м. юли 1932 г. те да бъдат съборени (най-напред костницата, а след това и старата камбанария) и съградени на ново място.  През 1864 г. неизвестен каменоделец влага цялото си умение на народен майстор в голяма каменна чешма – единственият съхранен паметник от манастира след разрушаването му.

През 40-те години на ХІХ в. по идея на Йосиф Соколски се открива килийно училище към девическия манастир, където да се учат монахините и външни девойки. С нарастването на желаещите момичета за обучение, училищното настоятелство на Габровското училище решава да се открие самостоятелно девическо училище в една от килиите на църквата „Света Троица“ в Шести участък през 1856 г. За изграждането на негова собствена сграда с пансион, през 1875 г. Смесеният околийски съвет в Габрово решава като за подходящо място избира част от манастирския двор, дарена от самият благодетел Васил Априлов, т. нар. Мустаков бостан. Така 39 години след създаването му, за първи път целостта на манастирската собственост е заплашена, тъй като се изисква от монахините да отстъпят част от него. Поради избухването на Априлското въстание идеята пропада. С манастира е свързано и последното пребиваване на В. Априлов в Габрово. На 7 август 1847 г. той посещава манастира заедно с габровски първенци и духовни лица. Тогава по неговото настояване на Девическия манастир е подарен бостана на габровската търговска фамилия - братя Мустакови, намиращ се в съседство.
Манастирът утвърждава своето историческо развитие, като се вписва и в борбите на габровци за политическо освобождение. Като обикаля Българско, за да полага основите на Вътрешната революционна организация, Васил Левски намира подслон и в Габровския девически манастир. При третото си пребиваване в града през 1870 г. той се укрива в светата обител и според спомен на монахиня Христина неволно от него изпада джобното му ножче, съхранено и до днес като реликва в РИМ - Габрово. 

Манастирът е посещаван и от отец Матей Преображенски – Миткалото. Съществуват спомени, макар и непотвърдени от документи, че в манастира идва и поп Харитон Станчев – габровецът, свързал края на живота си с героичните деветдневни боеве в Дряновския манастир през май 1876 г. Според други спомени монахините помагат на въстаниците от четата на Цанко Дюстабанов, като им приготвят хляб и навуща (част от традиционното мъжко облекло - правоъгълни парчета дебел плат, с които мъжете са увивали краката от стъпалата до коленете). 
Превърнат във военна болница през месеците на Руско-турската война (1877 – 1878 г.), в манастира са лекувани висши и старши руски офицери като ген. Михаил Драгомиров и подполковник Алексей Н. Куропаткин, който по времето на юбилейните тържества на Шипка през 1902 г. посещава отново манастира вече като генерал и оставя дарение от 3 000 лв. В манастирския двор са погребани двама руски военни – прапорщик (кандидат офицер) Краховецки от 55-и пехотен Подолски полк и прапорщик Николаев от 56-и пехотен Житомирски полк. Техният паметен кръст е запазен и до днес в градската градинка срещу манастирската чешма. В светата обител са погребани и заслужили габровци като даскал Цвятко Недев Самарджиев, свещеник Васил Михов, стопанският и обществен деец Христо П. Манафов, благодетелят Миню Ив. Попов (дядо Миню)  и съпругите на двамата, търговецът Ангел Добрев Стоянов.    След Освобождението Габрово се разраства и по левия бряг на Янтра. Още в първите години на ХХ в. (1907-1908) се планират градоустройствени промени, които стават реалност през следващите десетилетия и постепенно отчуждават части от манастирския двор – за построяването на театрално-библиотечна сграда, пощенска палата и прокарване на ул. „Юрий Венелин“. През 1921 г. фабрика „Успех“ решава да построи водноелектрическа инсталация, с което застрашава манастирската чешма от пресъхване. През 30-те години за първи път се появява и идеята манастирът да се превърне в градска градина. По мнение на тогавашните монахини построяването на Девически пансион върху част от манастирската земя през първата половина на 1930-те спасява манастира от унищожаване.

Инициативата за изграждането му е от края на 1929 г., но строежът започва през 1930 г., като самият манастир влага всичките си налични средства – около 1 млн. лв.

В следващите години, поради липса на достатъчно финанси, като дарители за строежа са привлечени граждани, занаятчии, индустриалци, църковните енории в града, Габровското училищно настоятелство, Габровското архиерейско наместничество, Търновската митрополия, Фонда на общественото подпомагане. На 12 юни 1934 г. представители на габровското гражданство и общинското управление решават в сградата на все още строящия се пансион да бъде разположен и Дневен детски дом за работнически деца. На освещаването му на 13 декември 1936 г. присъстват Търновският митрополит Софроний, секретарят на Министерството на вътрешните работи – габровецът Илия Кожухаров, началникът на общественото подпомагане, много граждани. Домът се посещава от 60 деца, а ръководството му е поверено на Милка Рашеева. Почти година по-късно, на 1 ноември 1937 г., в Деня на народните будители, митрополит Софроний открива и девическия пансион – първи по рода си в България. Първите пансионерки са ученички предимно от Априловската гимназия, но има и от училище „Хаджи Радка Пенчо Семова“ и Първа прогимназия „Радион Умников“. Пансионът функционира по-малко от десетилетие.
Малко преди 9 септември 1944 г. в габровския Девически манастир се установява Софийската духовна семинария, а семинаристите учат в Априловската гимназия. Това решение е взето вследствие на бомбардировките над София по време на Втората световна война, при които са засегнати сградите на Семинарията. През лятото на 1944 г. се извършват сериозни приготовления за продължаване на занятията на семинаристите в Габрово, като за това съдействат тогавашният директор на Априловска гимназия и индустриалецът Пенчо Семов. Занятията на семинаристите в гимназиалната сграда започват на 5 септември 1944 г., но продължават само 4 дни – причината е в настъпилата политическа промяна на 9 септември. По време на вторият етап от световната война (1944-1945 г.) манастирът е отново използван за военна болница. След краят й до 1958 г. в него е устроена целодневна детска градина „Митко Палаузов“. С този период се свързва началото на самодейния състав на габровския Куклен театър и неговите първи представления в сградата. След напускането на детската градина в нея се настанява Градският народен съвет до събарянето й през 70-те години.
През 1954 г. по решение на Св. Синод в Девическия манастир е открита Синодална работилница за тамян, която пакетира тамян за всички църкви и манастири у нас. През 1955 г. към манастира е изградена музейна сбирка със стари икони и книги, църковна утвар, снимки. Сред най-ценните експонати са джобното ножче на Васил Левски, черепът, сабята (ятаган) и пръстенът на войводата Цанко Дюстабанов. Създаването на този музей е мотив Митрополията да издейства на Девическия манастир статут като паметник на културата, факт от м. юли 1954 г.
Но с обявление № 393 от 8 декември 1952 г. на Габровският градски съвет вече е решено  премахването на манастира и изграждането на квартална градинка – парк на трудещите се. Манастирът с неговата църква и всички  принадлежащи постройки са съборени от 31 юли до 7 август 1959 г., а монахините с цялата си покъщнина се оттеглят в Соколския манастир. Вписал се в многообразието не само от духовни, но и обществени събития от живота на габровци, летописът на манастира е прекъснат след 123-годишно битие. Събарянето му е постепенно подготвяно с редица промени в териториалния му обхват и изграждане на различни сгради, с покарването на пътища, с решения за благоустрояването на района.
Разрушаването на Девическия манастир е документирано в записките на 68-годишната тогава монахиня Рахила, писани в края на август 1959 г. и публикувани за първи път през 2015 г. във в. „100 вести“: „На 31 юли 1959 г., 1 часа, след обяд, както се хранехме на общата трапеза, дойде с.[естра] Олимпиади и ни каза, че отец Стефан – майстор в тамянджийницата, и́ казал, че в 2 часа ще дойде бригада да руши оградата на манастира. Казали му от съвета. Ние се почудихме може ли това да става като нямаме никакво съобщение, а само слухове! [...] 
Гледахме как се руши историческия ни манастир от 1836 година. Гледахме как разрушиха хубавата ни камбанария, където за радости и скърби е събирала християните, гледахме и с глас плакахме. Хубавите градини с цветя, лози, хасми, плодни дръвчета и др., всичко се изкореняваше и то с голяма бързина. Имаше и лоши хора, които само ограбваха. Страшно, много лошо беше, като че ли бяхме най-големите престъпници. [...]. На 2 август – Илинден, имахме литургия, за последно се служи в хубавата ни масивна черквица, препълнена с богомолци, като че ли знаеха, че за последен път ще се служи. Всички плачеха и се прощаваха с нея…“. 
През 1990 г. местният вестник „Габрово 5300“ предлага на обществено обсъждане идеята за възстановяване на девическия манастир. Предложението до медията идва от двама общественици – журналистът Илия Пехливанов и тогавашният свещеник от храм „Света Троица“ Николай Славчев. Независимо един от друг, те  предлагат да се възстанови взривения мастир. 
„Тази сграда е била архитектурно украшение на някогашно Габрово, тя е приютявала Дякона, призовавала ни е към смирение. Днес тя може да бъде музей, училище по вероучение, сграда за всякакви духовни потребности“, пише в. „Габрово 5300“. През 1992 г. са изготвени няколко архитектурни проекта, които предвиждат различна степен на възстановяване на манастирските постройки – църквата, камбанарията, килиите и оградата, като се запазва и парковото оформление. През 2001 г. и арх. Карл Кандулков прави проект за реставрация на манастирската църква. До днес, когато в Деня на Светото Благовещение, предстои да бъде осветен „Възпоменателен символ на храм „Свето Благовещение, част от манастирски комплекс (1846 – 1959 г.)“.