Проф. Милко Коларов: В Габрово минаха най-хубавите ми младежки години

Вела Лазарова

 

- Проф. Коларов, радваме се, че отново ни очаква музикална среща с Вас. Но преди това вече имате втора книга. Какво представяте в нея?

- Книгата излезе миналата година под заглавие „Записки“. Това са мои оценки, разсъждения, съмнения, колебания, които събирах през годините в разни бележници. Подредих ги в една книга. Безкрайно съм благодарен на издателство „Литературен форум“ - София. Много хубаво издание от поредицата „Българска сбирка“, чието оформление е на Яна Левиева, племенница на известния джаз-музикант Милчо Левиев и дъщеря на големия български художник Йоан Левиев. 

- Първата Ви книга бе „Недовършена анкета“ - анкета, интервюта, статии, отзиви, която излезе през 2006 г.  Кое този път Ви подтикна да споделите Вашите „Записки“?

- Трудно ми е да отговоря на такъв въпрос. Винаги съм си събирал нещата. Подреждал съм ги. Търсил съм отговори на най-различни въпроси. Това вървеше паралелно с музикалните ми задачи. При мен музиката и литературата винаги са вървели заедно.

- Разгръщайки страниците на книгата, веднага се откроява великолепната мозайка от мисли, сентенции на някои велики личности, като че провокирали Вашите разсъждения, стремежи, колебания, оценки за нещата от живота редом със споделеното от Ваши големи учители, приятели, колеги.

- Всичко това съм го записвал и подредил така, както мисля, че трябва да бъде, за да има някаква конструкция и физиономия книгата. Мисля, че се получи. 

- Цитирате старите гърци - „Не се надяваме, но не се предаваме“. Това като че ли е и Вашето мото на оптимизъм?

- Да, само че има едно продължение - нашето поколение е едно трагично поколение. Много неща се случиха и много неща се разрушиха пред очите ни, а и много време загубихме за глупости. В този смисъл нашето поколение е едно трагично поколение. 

- Не бих се съгласила напълно. Нашите родители са преживели трагедията на войните, което не е по-малко отчайващо.

- Това е големият проблем, че без да има войни, ние сме в състояние на постоянна война. Не е нужно да се стреля. Да, стреля се в случая духа. Като че ние сме в една словесна гражданска война. Това малко ли е? 

- Кое е здравото зърно, което успява да покълва, когато казвате „Нашето поражение не значи, че не може да се победи“?

- Винаги ще се намерят хора, ще мине време, нещата ще се поуспокоят. Проблемите ще се утаят. Хората ще намерят някакво решение. Няма да погине красотата, както казваше един мой приятел, поет. Понякога се отчайвам от всичко, което става около нас, но това не означава, че нямам самочувствие. Напротив - фанатично вярвам в класическите идеали на красотата и хармонията. Никога няма да погине създаденото през вековете.

- Вероятно неслучайно мото на книгата Ви са думите на един египетски викарий: „Глупако, казано е всичко - при това отдавна!“.

- Това е една гениална сентенция. Няма защо да откриваме света. Всичко се повтаря, само че с други средства. 

- „Простата човещина - това всъщност е смисълът, универсалният смисъл на живота“, казвате още в началото на книгата.

- Това е много важно. Винаги съм смятал и това е част от моята философия за живота - в една чаша вода не може да се налее един литър вода, нали? Всеки има някакъв капацитет. Човек има някакви предели, до които може да стигне. Оттам нататък хуманизмът е мъртъв.

- И продължавате: „Мисля, че християнството не е религия на чудесата, макар че Христос казва: „Лазаре, стани!“. И Лазар става и тръгва. В детството Ви християнските ценности бяха ли зачитани?

- О, да. В семейството ми християнските добродетели се уважаваха. Написал съм на едно място, че то, детството, „Беше бедно и скромно, но беше подредено“. Това може да се нарече и хармония. Прибавете образователната система, възпитанието в училище... Веднъж беше в края на пролетта и началото на лятото - при едно пътуване с жена ми и дъщеря ми се отбихме при наши познати в селската им къща. В двора имаше толкова много и толкова красиви цветя. Похвалих стопанката - цветната градина наистина беше прекрасна. И си помислих: някога, в моето детство, във всяка къща имаше здравец, мушкато, индрише. И всичко това е като някакъв сън...

- Как стана така, че избрахте музиката за път в живота?

- Никога не съм си задавал такъв въпрос. В книгата на едно място съм споделил: „Всеки има някакво призвание. Важно е да го усети навреме“. Бях още съвсем малък, когато разбрах, че трябва да стана музикант. Моите прекрасни учители ми помогнаха. Това е всичко. Тогава  нямаше телевизия. Радиото от време на време предаваше някакви концерти. Интересно е, че при мен музиката и литературата са вървели заедно. Едното е професия, другото мога да го нарека хоби. Изучавал съм много внимателно българската литература. Още от 1968 г. мои приятели бяха  много големи литературни творци, за съжаление, някои от тях вече не са между живите, които поддържаха интереса и критериите ми будни. Следях книгите им. Бях в литературна среда на много високо равнище. От 1968 до 1993 г. живях в София непрекъснато. Пътувах до Габрово заради Камерния оркестър. Габрово за мен си остава една болка, кауза.

- Някои  от литераторите?

- Най-напред ще спомена Емилиян Станев. Като студент бях много близо до него. Боготворях го. Една зимна вечер мой професор от Музикалната академия ме беше поканил на вечеря в Руския клуб, неговото любимо заведение. Беше пълно. Пристигна един посетител, който той посрещна с думите: „Бай Емилияне, заповядай на нашата маса!“. Очевидно се познаваха добре. Бях представен като колега, студент по композиция и оркестрово дирижиране!? 

Запознанството с Емилиян Станев окончателно определи интересите ми към българската литература, на която отделих много време. Бях близък и с големия поет Иван Пейчев, с когото често се виждахме в заведение близо до „Славянска беседа“. Мога да спомена още  Христо Фотев, Петър Алипиев, Марин Георгиев, Борис Христов... Стигам до Светлозар Игов, с когото „броим годините си срамежливо“. Посветих му и една оркестрова творба. Той присъства на първото й изпълнение на Международния музикален фестивал „Варненско лято 2006“ - едно великолепно изпълнение с оркестър „Симфониета“, диригента Пламен Джуров и с участието на пианиста Йовчо Крушев. Между впрочем, Йовчо е участвал в първите изпълнения на почти всички мои творби. Заглавието на тази оркестрова партитура, която е на границата между симфоничната и камерната музика, е малко особено - „Елените. Ранният край на лятото“. Това беше моето своеобразно посвещение, използвайки заглавията на две знакови книги на Светлозар Игов. В същото време и една закачка (продължение на нашите разговори), с която се опитах да „докажа“, че музика може да се пише не само върху текст, но и върху заглавия, като тук изобщо не става дума за някакви музикални илюстрации. В личен план (аз съм самокритичен и съмняващ се човек) ми се ще да напиша още две книги: „10-те години, които прекарах при Владигеров“ и „Притесненията на моя живот“. Дано да съм жив и здрав.

- Как се роди идеята за Дните на камерната музика в Габрово?

- Моята голяма идея бяха Дните на камерната музика, които, струва ми се, утвърдиха Габрово като музикален център. Панчо Владигеров бе председател на организационния комитет на фестивала, в който влизаха професорите Пенчо Стоянов, Васил Арнаудов, Димитър Христов, Васил Казанджиев и други големи български музиканти. Една зимна вечер стоях вкъщи и си мислех - исках да направим сериозно и голямо нещо в Габрово. Никаква подкрепа не усетих в началото. Някои дори ми казваха: Луд човек. В работническо Габрово да правя Дни на камерната музика.

- Все пак Габрово е град с музикални традиции?

- Така де, но културата не е под земята, културата е над земята. Споделих с проф. Панчо Владигеров, у когото живях като студент, и го попитах: „Проф. Владигеров, нали ще ме подкрепите?“ А той се извини, че е възрастен и каза: „Къде ще ме търкаляш напред-назад?“. После замълча малко и добави: „Ама заради теб ще дойда“. И нещата тръгнаха. 

Първите Дни на фестивала се проведоха в Партийната зала (зала „Възраждане“). Те бяха Дни на българската камерна музика, после вече в галерията, на българската и руска камерна музика, на българската музика и творчеството на Франц Шуберт. 

- Все търсения?

- Да. Търсехме физиономията на фестивала, докато се утвърди на „Дни на камерната музика“. В оркестъра канех някои от най-добрите музиканти на България - Драгомир Захариев (в момента виолист във Фленсбург, Германия), Енчо Радуканов - контрабасист (работи в радиооркестъра на Стокхолм), проф. Любчо Здравков - виолончелист (почина в САЩ), Димитър Димитров (цигулар в Швейцария), Митко Евгениев (цигулар в Генуа, Италия) и др. Все блестящи инструменталисти, които бяха назначени в оркестъра (макар и по съвместителство) и поддържаха много високо равнище. Някои от младите оркестранти бяха пращани да се обучават в София при известни специалисти, професори в Консерваторията. Ангелина Генева, секретар на читалище „Априлов-Палаузов“, където оркестърът репетираше, им осигуряваше стаи в хотел „България“... Трябваше да свирят и да се развиват... 

(продължава на страница 5)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Живял съм десет години в дома му. Бях негов ученик. Всеки ден бяхме заедно. В 1918 г. той е идвал за първи път в Габрово. В салона на „Майчина грижа“ имало концерт. В словото си една дама от едноименното Женското благотворително дружество се обърнала към двамата братя, тогава съвсем млади  музиканти: „Г-н Любен, вашите изпълнения на цигулка са блестящи. Г-н Панчо, вашите композиции много ни впечатлиха и развълнуваха. Според нас вие даже имате и талант...“. Слово, трогателно в своя наивитет... Това той ми го е казвал. Когато Панчо Владигеров, дойде в Габрово след близо 60 години, той се радваше като дете. Бяхме на Етъра, в Боженци. Той бе българин до мозъка на костите си. Великият Аристотел е казал „Началото е половината на цялото“. 

- Събирате два колоса - музикант и художник в Габрово. 

- Дълга е тяхната история. Може много да се говори. Събраха се  двама невероятни творци - композиторът Панчо Владигеров и художникът Дечко Узунов, които са и връстници (1899 г.). Те са учили в Германия по едно и също време. В Берлин са живели на една и съща улица “Шуман щрасе”, която топло наричали “Шумен щрасе”. Там в една кръчма се събирала българската колония. Много често в нея идвал и големия  български художник Константин Щъркелов. Владигеров и Дечко Узунов тогава студенти, са ми разказвали как една вечер Щъркела „запя с  топлия си и приятен баритон песента „Едничък чуй се вик“. И Константин Щъркелов казал: „Абе, Панко, виж там, направи нещо, виж какво може да стане от тази песен“. Владигеров си записал на една цигарена кутия темичката. И така се е родила гениалната „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров в края на 20-те години. Тримата останаха приятели до края на живота си. 

Когато  двамата беловласи, достолепни творци дойдоха в Габрово, Дечко Узунов с неизбежната папионка, откри самостоятелна изложба, а Панчо Владигеров откри Дните на камерната музика в Художествената галерия. Беше празник.

- В Габрово вие сте спечелили нови приятели.

- Да. Никола (Кольо) Николов, Йордан (Даньо) Лазаров и колко още други художници. Искам да кажа, че в Габрово (до тогава не бях идвал в града)   заварих актрисата Катя Зехирева, директор на Драматичния театър „Рачо Стоянов“. Станахме приятели. Заедно обядвахме в стола и разговаряхме. Тя  уреди в читалище „Априлов-Палаузов“ диригентската стая. С творците от София, които имаха къщи в с. Боженци  - писателите Андрей Германов и Орлин Василев, тримата бяхме в Окръжния съвет за култура,  бащата на българската анимация Тодор Динов, художникът Иван Кожухаров (Иван Черния), хоровите диригенти Христо Арищиров и Елена Пушкова. По-късно дойде и композитора Красимир Кюркчийски. Всички бяхме приятели. Всички искахме този град да има културна физиономия. Нито един не проявяваше ревност към другия. И нещата в културата ставаха. Аз бях щастлив, защото не може да стърчиш  сам и да мислиш, че правиш нещо. Ти трябва да се усетиш като брънка от една цялостна верига. 

- И отстоявахте идеите си.

За да стане Актовата зала - концертна зала, тогава в Музея на образованието,  помогна министър Александър Фол. Отидох на среща при него и помолих „Дайте, да се отворят при преустройството още три метра, за да може в нея да се правят и концерти“. За всяко нещо се е водило борба. Когато в залата  влезе голямата актриса Славка Славова ми каза: „Коларов, вие ме връщате в моето детство“. Залата нямаше роял.

През 70-80-те години и да имаш пари няма от къде го купиш (също като автомобилите). В това време бил внесен един, единствен роял за пианистката Марта Деянова. Тя бе приятелка на Богомил Стършенов, генерален директор на Дирекция „Българска музика“. Марта обаче нещо не харесала инструмента. Обаждам се на проф. Панчо Владигеров: „Професоре, дайте да го вземем този инструмент?“. Професорът отива в дирекцията: „Богомиле, дай го рояла за Габрово. Много трябва“. Генчо Попов, председател на ОНС - Габрово настоява пред гл. счетоводител да разреши закупуването. С един камион покрит с чергило заминахме за София. Взехме рояла. 

След 10 ноември (1989 г.) някои хора в Габрово решиха, че нищо не е направено... Това жестоко ме огорчи. Когато за пръв път дойдох в Габрово преди 40 години на концертите имаше по  15 - 20 души публика. Ние създадохме днешната публика на камерната музика. В Габрово много уважавах един човек, музикалният педагог и диригент Петър Чаракчиев. Беше истински. С невероятно големи заслуги за музикалния  живот на Габрово. Много добре познавам неговата дъщеря проф. Ружка Чаракчиева. С Минчо Минчев, негов ученик, се запознахме още в Консерваторията. С най-добро отношение съм към Христо Питев, създателят на Камерния оркестър, после и с Божидар Паунов в София, който бе  добър приятел на  Васил Арнаудов, с когото  също ме свързваше приятелство. 

Издигането на Камерния оркестър бе много трудно.  Трябва да се поддържат високи критерии. Без никакви компромиси. Без да свирим популярна музика от мелодия към мелодия. Свирихме интегрално всичките Бранденбургски концерти, всичките Моцартови концерти с цигуларя Георги Бадев, Изкуството на фугата на Бах ... 

За тези мои 20 години тук бяха изсвирени около 600- 700 произведения. Непрекъснато бяха правени премиери на български творби. Мои работи не исках да се свирят. Само веднъж бе изсвирен концертът за кларинет и оркестър, но тогава дирижира Васил Казанджиев. После го изпълниха и на  „Варненско лято“.  

Музика пишех в София и Варна. А Габрово си остава моя кауза. Тук са минали най-хубавите ми години след студентската скамейка. Тук се реализирах чрез Дните на камерната музика. Това е и представата ми за сериозно отношение към работата. Тук съм обикалял с Владигеров. Годините, в които без да подозирам, сме били щастливи.

На 29 юни на фестивала „Варненско лято“ имам концерт с оркестър „Симфониета“. От Габрово винаги идват да свирят  Недко Коларов, Иван Проданов и Христофор Папанчев от Камерния оркестър. Повече от 20 години те са част от варненската „Симфониета“. 

Утре е концертът на Габровския камерния оркестър в Художествена галерия „Христо Цокев“. Гостуваме с пианиста Йовчо Крушев, един от най-големите български музиканти. Навремето го поканих да свири с оркестъра, когато беше още ученик в Софийското музикално училище. За

 него създадох двата мои клавирни цикъла: „Приказни пътечки“, който написах в Париж през зимата на 1986 г. и „Лирика“ - пет клавирни миниатюри по стихове на поета Петър Алипиев „Щурци“, „Поток, „Зимно утро“, „Есен“ и „Калиакра“. И двете работи Йовчо изпълни и записа забележително.

Благодаря най-сърдечно на колегите от Габровския камерен оркестър и на техния ръководител, диригентът Иван Стоянов за любезната покана да гостуваме отново в Габрово. 

С вълнение очакваме срещата с габровската публика.