Милена Петърчева: „Приех званието “Учител на годината” като награда за десетилетията, отдадени с любов на децата”

- Г-жо Петърчева, работата в помощно училище е доста по-трудна от тази в масовите училища. За 27 години работа тук не Ви ли се е искало да смените мястото?

- В годините съм имала възможност и предложения за работа в други училища, но така се стекоха обстоятелствата, явно съм си свикнала тук и тук останах.

- Вие бяхте наградена в направление „Възпитателна, извънкласна дейност и училищни психолози“, но за психолозите и възпитателите обикновено не се пише и говори много. Като че ли оставате зад „завесата“. Каква е спецификата на работата Ви?

- Като училищен психолог съм работила с индивидуалните особености на всяко дете, търсила съм неговите способности и неговите дефицити, за да открия къде трябва да бъде насочена работата на педагога. Винаги съм била в помощ на колегите в самия учебен процес. Понякога децата от групата имат нужда от извеждане за самостоятелна работа, за да може да премине кризисният им период. И именно в този момент училищните психолози в специалните училища са много необходими.

- Работите с деца с увреждания, с различни заболявания, които често изпадат в депресия, дори в истерия, викат без причина или пък са притеснени и плачат... Трябва да ги успокоите. Понякога се налага да бъдете посредник и между учители и родители, нали?

- Да, така е. Една от най-трудните е работата с родителите. Тя изисква доста дълъг период от време, за да могат те да осъзнаят и приемат факта, че детето им е различно, че има проблем и какъв е точно проблемът. Освен това съм се сблъсквала и с другата крайност – когато родителите прекалено много обгрижват детето и не му дават възможност за никаква самостоятелна изява. По този начин те спират неговото развитие. Нещата трябва да се балансират, помощта трябва да е дозирана. Защото обикновено при по-тежко болните деца родителят върши абсолютно всичко, но детето има потенциал да се научи на някои дейности, свързани примерно с неговото самообслужване.

- От две години сте възпитател. В тази работа намесвате ли се и като психолог?

- В следобедните часове ние трябва да затвърдим преподаденото от учителя, да продължим неговата работа. Разполагаме с повече време за индивидуална работа с всяко дете. Докато част от тях са заети с отдих и спорт, с останалите работим по учебната дейност.  Децата с увреждания имат потребност от повече грижи, търпение и любов, защото всяко нещо се постига бавно във времето, с много труд, упоритост и постоянство. Не може да се научи на нещо изведнъж, а трябва да изминем стъпка по стъпка в дълъг период от време.

- Какво мислите за така наречената интеграция в масовите училища на децата с увреждания? Къде е по-добре за тях?

- Аз съм за интеграцията, но не на всяка цена. Децата, които имат потенциала и възможностите и са стигнали определеното ниво на развитие, за да бъдат адаптирани към масовите училища – да. Но децата с тежки увреждания, които се нуждаят от специална методика и индивидуална работа с тях, присъствието им в масовите училища е загуба на време. Но ние контактуваме доста с колегите от другите училища, правим срещи например с Първо основно, с Осмо основно и деца оттам идват тук и работят, контактуват с нашите деца. Например по повод Великденските празници заедно рисуваха плакати и децата ги възприеха доста добре. Случва се, когато се струпат повече външни хора, аутистите да се стресират, но постепенно свикнаха да се срещат с връстници. Това е начинът за интегриране на по-тежко болните деца - в извънкласни дейности, а не в учебни часове. Интеграцията в масовите училища не трябва да е на всяка цена и за сметка на децата. Трябва да се отсеят тези, които наистина имат нужда и може да им се помогне в специалното училище. Сега при нас дори децата се увеличиха с постъпването на 10 нови деца в центровете за настаняване от семеен тип и се надявам училище „Николай Палаузов“ да се запази и още дълго време да помагаме на децата в нужда.

- А как се справяте Вие със стреса? Със сигурност има ситуации, които са много изнервящи при работа с деца с увреждания? Имате ли рецепта, тренинги?

- Като психолог бих казала, че всеки може да си намери дейности, които могат да компенсират този стрес и напрежение и така да се балансират нещата. За толкова години мисля, че съм постигнала баланса, щом съм оцеляла в тази напрегната обстановка.

- Повишавате ли тон понякога и кога?

- При нашите деца не може да не повишиш тон. Когато трябва да изразим емоция, радост или несъгласие, я изразяваме. Те по жестовете и мимиките, по интонацията разбират кое е позволено и кое – не. Ние на това ги учим.

- Била ли сте някога на кръстопът - да смените професията си?

- Не, не е стояло това на дневен ред при мен. Наистина в началото започнах в училище уж временно, но както винаги се оказва, временното е най-постоянно.

- Кое Ви носи удовлетворение в работата?

- Удовлетворението са децата. Когато виждаш, че нещо си постигнал с тях, когато могат самостоятелно нещо да извършат, макар и елементарно. Това е наградата за теб. А и работата с родителите след време дава резултат. Когато ме срещне някой и ми каже: „Вие бяхте права, госпожо!“. Това е едно признание. Наградата, която получих сега, също е едно удовлетворение за труда, който съм положила за толкова години отдаденост на децата със специални образователни потребности. Какво друго може да иска човек, освен признание за положения труд?!