За човешката хубост

Пресинформация

Оцени тази иформация:

(0 вота)

За човешката хубост,

Александър Павлов Това се случи при развития социализъм, когато за да си прекараш домашен телефон, трябваше да изкопаеш необходимите метри дължина и да чакаш незнайно колко време, за да бъде осъществена мачтата ти.

Та един хубав слънчев ден гледам пред дома на село от другата страна на пътя четирима трудовачета копаят. Седнал на изкопа, старшината ги наблюдава. С него се познавахме покрай една докторка, която си направи вила и често под ръководството му трудовачетата вършеха черната работа. Това бе нормално, тъй като се приказваше, че и на един секретар на ОК на партията на Баждар трудоваците му работели ангария, че не ги и почерпвал.

Към обяд гледам, насядали на земята пред дома, се гласят да обядват от войнишката сухоежбина. Съвсем сериозно, нетърпящо възражения, „заповядвам“, че пред мойта къща никой не може да седи на голата земя и да яде. Войничетата, стреснати от категоричната ми „заповед“ и твърдия тон, поглеждат към началството си за помощ, но то безпомощно вдига рамене, с което им казва, че „заповедта“ трябва да се изпълнява. Сигурно са си помислили: „Пък тоя кой знае каква клечка е, да го ... в мамата“.

Стават те послушно и аз продължавам да командвам: „Всички след мен!“ И ги водя в беседката. Настаняват се те около кръглата маса и ме гледат с покорно изражение. Гледам ги и аз. Двете войничета явно бяха турчета. Третият - по-тъмен, несъмнено циганче (тогава нямаше роми). И четвъртият - бяло, интелигентно момче, попаднало в трудовите вероятно за неблагонадеждния му произход. Огледът е завършен. Старшината седнал до тях, поглежда ги примиренчески, явно трябва да се слуша, тъй службата е по-лека...

- Двама по желание да дойдат с мен - продължавам да командвам. - Стават и четиримата - първите двама - уточнявам.

Водя ги в къщата. Връчвам тенджерата с бобената яхния на единия. В тавичка слагам чинии, лъжици, вилици, черпак и ги връчвам на другия.

- Носете и се върнете.

През това време в тавичка набързо нарязвам домати, краставици, лук, поливам с олио, посолявам. Гледам, двамата застанали мирно зад гърба ми, с учудени физиономии. Връчвам им тавичката, шише с ракия, чашки и каквото трябва и одма обратно. Вземам черпака и на всички сипвам боб. Салатата в средата. Наливам по чашка ракийка, командвам наздраве за началството, пък той не може да скрие усмивката си и разрешава, нали е за негово здраве.

Замезват от салатата, пък след малко циганчето вика:

- Другарю старшина, ама и вий кажете, идно наздрави за началствуту.

Е, няма как, чашките се напълват още веднъж и страшината авторитетно обявява, че следващото гаврътване на огнената течност е специално за „началството“ - демек за мен.

Почват обяда изгладнелите и уморени войничета и не скриват задоволството си. И пак циганчето, поглеждайки колегите си, изтърсва, ама като че ли повече на себе си или на някой друг, който го няма:

- Ей, че убав чиляк, душа...

- Какво ми е хубавото бе, момче? - питам.

- Ами сърцето, бате?!

- Че то не се вижда - явно съм контра.

- Вижда се, вижда-а-а, добрините го показват!

- А душата какво общо има с хубостта? - продължава с въпросите.

- Има, има-а-а! Тя, душата, си избира добрите ора. Лошият чиляк няма душа! А ти, бате, сигур си бил беден и си гладувал...

Спирам да питам, аргументите са железни и дълбоко се загнездват в паметта ми. Туй тъмничко момче, видимо необразовано, откъде извади тези философски разсъждения? И позна, като истинска врачка, далечното ми минало. Недоумявам... И като реклама от телевизията светкавично ми изплува голямата мисъл „Скромността краси човека“. Но това младо двейсетгодишно момче я допълни - „за красотата трябва и сърце, и душа!“

Мисля си и се питам сега, кое е по-важно - да си убав или богат? Безспорно и двете, ако има как да се съчетаят. Ама трудна работа... Лично аз предпочитам първото - да съм убав.

Пък който не ме харесва, няма вкус! Пък който ме харесва, няма акъл. Туй го прочетох отнякъде.

Та сериозно, убавите хора са по-щастливи от богатите. Безспорно! Тях ги гърмят или отвличат, пък и често фалират и сами се трепят. Алчността бавно и мъчително ги мори и хората ги мразят. Те не са състрадателни и великодушни. А добрите, честните са толкова малко, че влизат в категорията на изключенията.

Тъжно... Тя, пчелата, не бяга от меда. Та затуй два милиона и кусур млади и работливи пчелички литнаха от кошера на Запад. Тук останаха старите и търтеите, щот „ситият не вярва на гладния“ и докога ли ще е тъй?! Аман от обещания и приказки, приказки, приказки...

Ей, убави хора, надеждата ми е във вас! И в Господ...