Поетична броеница на поета Минчо Г. Минчев

Една литературна вечер, която дълго ще се помни. Минчо Г. Минчев, който „отдавна е на ти с богинята Ерато” събра състуденти, колеги, приятели, почитатели на един истински празник на духа, на поетичното слово, на което служи вече шест десетилетия. „Всъщност - споделя той - цял живот, без да съзнавам съм го правил - да пиша себе си. Както го определя и Уйлям Сароян: „Аз цял живот пиша книгата „Уйлям Сароян”. Цитирал съм многократно тази формула, станала мое верую. По силата на тази формула определих и първата си книга „Осъдена любов” (1992): „Поезията това е моят живот.Животът това е моята поезия”… Не съм писал „по поръчка”. Не пишех за да ме забележат, да ме харесат, да ме похвалят…”. С тези думи започва „Автографи на Аза” към том I „Стихотворения” (1957 - 2017), новата книга на Минчо Г. Минчев, от която многобройната публика можа да чуе в изпълнение на неговата състудентка проф. Донка Александрова от СУ „Св. Климент Охридски”, автор на повече от 20 книги по риторика и ораторско изкуство и актьора Илия Костадинов.

Особен интерес предизвика срещата и с другите негови състуденти от първия випуск на Великотърновския университет (1963 - 1967) Пенка Костова, професор по педагогика и Марияна Нинова, доцент по западноевропейска литература във ВТУ , Цани Ботов, гл. асистент във Военния университет „Васил Левски” - Велико Търново. За човек с многостранни таланти - поет, писател, дърводелец, фотограф, майстор на камини, реставратор и „невероятен търсач” на културни ценности го определи и състудента, поетът Генчо Витанов от Дряново.

„Минчо е една светла личност, романтик и емоционален човек. Той е от щастливите хора по рождение и дай, Боже, такъв да остане. Преди повече от три десетилетия купихме един имот, който той реставрира и оттогава станахме неразделни. Илюстрирал съм негова поезия. Дай, Боже да продължи да пише”, допълни проф. Николай Майсторов.

От преди повече от половин век е приятелството на Минчо Г. Минчев с журналиста, поета Борис Данков, според който поезията му е „своеобразен негов дневник, в който той се изповядва, човек който удивлява с възрожденски дух - писател институция.

Емоционален момент на вечерта внесоха музикалните изпълнения на талантливите внучки на поета - Калина, студентка по цигулка в Лондон, която изпълни „Адажио” от Й. С. Бах и Йоана, пианистка , която свири „Прелюд” от Рахманинов.

Бяха прочетени поздравителни адреси от Съюза на българските писатели, културни институти, Дружество на писателите – Габрово.









Кое ли по обичам



Да мога да летя,

А да вървя пешком.

Да пиша стихове

и да не зная

дали струват нещо.

Да обичам и двете тъй силно!...

Какво да направя, о кое да се хвана –

Летенето, поезията?...



Да летя не ме е страх

И живота си не жаля,

Но да пиша стихове –

Май така е по-добре…



Не „добре”, а него искам,

То е най-желаната мечта.

Стиховете огън пръскат –

С тях ще го дарявам на света…



Преди минутка аз се колебаех,

Но вече твърдо зная, ще пиша стиховете мои,

Че летят те

По-бързо от птиците – герои.



(25 август 1958 г., Горна Оряховица)

*****



Изповед

Поезията не е преструвка, нито драма,

Където да играем в стихове –

И ако нищо на света не дава –

По-добре е да не е !



Поезията не е преструвка

На лицемерни патриоти.

О, знам! – На думи те са тъй добри…

Но пълен с подлост и лъжи,

Техният живот гъмжи

И мерзост към човека, към света…

Те всичко гледат в своя джоб да турят,

Лъжицата да пъхнат в своята уста

И пишат стихове,

А своята човечност губят…



Нима е дума думата на зла умисъл?

Нима е ласка ласката неказана с сърце?

Откраднатата ласка в изречената мисъл

На лицемерието само е лице! …

Захвърлил лицемерието като вещ ненужна,

Заставам аз с разтворено сърце,

Познало болката и теглило във нужда …

Не знам дали добри са моите стихове,

дали е скрита в тях сила чудодейна,

дали ще разберете или не това,

което в мен е дейност, мисъл, болка?...

Ще разберете ли вий моята тревога

за утрешния ден, за нашата борба?

Ще разберете ли вий

мойта отговорност за това? …



Със отговорност сто пъти голяма

заставам днеска пред света

и мъдрите му хиляди слова

със чук забивам в свойта памет

и тръгвам

Отговорността развял за знаме! …

Кой ще ме упрекне за това? …



Признавам!- аз по своя път съм плакал,

и моят път е криволичил по снега,

но само онзи, който нищо не е чакал,

не е оставял и тъга…