Художници от цялата страна уважиха паметта на Ирина Колбасова

 Тук бяха творци от различни поколения, начело с председателя на СБХ Любен Генов. Всички те в годините са се докосвали до всеотдайността на лъчезарната галеристка Ирина, която намираше подходящата дума за всеки творец, за всеки посетител, свързан с със севлиевската галерия „Видима“. Ирина Колбасова не правеше разлика между хората. За нея всеки човек беше вселена,
всеки творец – откритие и извор на непозната красота и вдъхновение. Нейната аура изпълваше цялата изложбена зала „Арт зона“ в Тренинг центъра на „Идеал Стандарт-Видима“ в Севлиево, събуждаше вълнението и спомена за нея. „Казвам се Сава. Син съм на Ирина Колбасова и Милчо Христов. С брат ми Игор имахме късмета да се родим при добри, честни, образовани и работливи хора. За мен е чест и дълг, че мога да продължа работата на майка ми. Обещах й, че ще се грижа за семейството, за дома и за галерията с цялото си сърце. Само времето ще покаже дали съм достоен заместник“ – прозвучаха думите на нейният син Сава Христов, с които той откри възпоменателната изложба.
„Галерия Видима натрупва фонд от над 650 произведения на изкуството, дарения и откупки от проведените изложби – разказа Савата, големият син на Ирана. - Благодарение на много труд и упоритост днес стоим тук в тази модерна и красива зала. Специално пригодена за нуждите на една съвременна галерия, всеки един детайл е по идея на Ирина. Тук по принцип се помещава постоянна колекция от над 150 творби на едни от най-известните съвременни български художници на 20 век – това сте вие. Сред авторите гостували на галерията има и много имена, които също са ни напуснали, но техните творби винаги ще ни напомнят за техния принос.
Изложбата, която откриваме днес е прекрасна. Не знам дали някъде, някога и за някого е правено нещо подобно. Може би… Но тази изложба е много ценна, защото всяка една творба е посветена на Ирина и е създадена с мисъл, чувство, памет, със сърце. От всички творби, които виждате тук, 35 са дарение. Те ще бъдат първите постъпления във фонд Ирина. Една, колекция, която вярвам ще се допълва още във времето. Тази колекция ще носи не само нейното име, но и имената на всички нейни приятели, които намериха начин да й се отблагодарят“.
До дарените от творците картини стояха посвещенията - спомени, които творците бяха написали за Ирина Колбасова. На 2 януари 2019 г. Валентин Доневски е написал стих:
„Една от малкото ято
От тия, които някак си
Влизат в сърцата ни
И си остават до край
И отлитат някъде към безкрая
Където свети звездата им
И по женски изпраща вълните неугасващи
На приятелска любов към събрат
В спомен за очите засмени
С пламък скрепени в синьото
Там синьото вечно безвремие
Където са сини даже дърветата“
„На това място левият бряг на Росица е висок и обрасъл с върба и салкъм – с тези думи започва посвещението на Милко Божков. - Ние мятахме въдиците си отсам, в плиткото, но очите ни бяха все в бавната тъмна вода отсреща. Говореха, че в подмолите се крият сто килограмови сомове, че някога в коренищата долу се е оплел удавник, че там в дълбокото още стоят парчета тръби от древния римски водопровод за Никополис ад Иструм. Щом ожаднеехме, преплувахме остреща, една разкаляна пътечка ни завеждаше до малко изворче с чакълесто дъно.

Любен Генов

Горещото лято, студената изворна вода, избелелите паднали стари върби, тишината, задрямала в сенките долу, миризмата на дива мента и внезапният плясък на птичи криле правеше това място особено.
На Разпети петък преди петнадесет години изпратихме майка.
След като земята я прие и хората се разотидоха, се качих на колелото, минах през лъката, седнах на брега, запалих цигара, гледах осветените от слънцето сухи клони отсреща, водата бавно течеше, беше тихо, нищо не помръдваше. Отнесох се в някакво състояние между тъга и безвремие, когато нещо плавно се показа някъде в дясно, в самия край на полезрението ми.
Прашинка в окото?
В малкото заливче, полускрито от избуялата мента, безшумно, като в забавен кадър, изплува бял лебед, след него втори и още един. Завъртяха се няколко пъти и един след друг се скриха зад завоя.
Първите диви лебеди, които видях.
Когато разпитвах след време за тези птици ми казаха, че в нашия край диви лебеди не долитат“.
Стели Грънчаров припомни и за своята изложба - „Музика на цветовете“ беше заглавието на прекрасния текст, който беше написала Ирина за откриването на моя изложба в галерия „Видима“ през 2009 г. Музика за цветовете е и заглавието на творбата, която посветих на нея. Незабравимите ми спомени от срещите с тази отдадена на изкуството жена са като светли мигове, лъч светлина или по-скоро сноп от лъчи светлина, породени от нейното вродено благородство и артистизъм. Благодаря на моя скъп приятел, Оги Цеков, за запознанството ми с Ирина. Няма нищо случайно в този живот“.
Габровецът Росен Дончев беше написал: „С Ирина се запознахме преди повече от 20 години. Тя дойде в нашето иконописно ателие на „Етъра“ и повече от час си говорехме за светлата, духовна и мистична, вгледана нагоре живопис на А. Рубльов. Свети Андрей Рубльов! После в годините, закономерно обръщението стана Ирка и се случиха много общи проекти... Винаги като гледам иконите на Рубльов, а това става често, си спомням Ирка...“
Вълнуващи са и думите на Антония Дончева:
„Мила Ирина, скъпа приятелко,Преди много време дойде на моя изложба. Помниш ли?Запознахме се с ръкуване, разделихме се с прегръдка.После срещите ни бяха дълги пътувания. Отива си времето, превръща се в спомен, така вярваш, че е било.
Когато влизам там, вали нежност и като есенен дъжд избистря цветовете.Представи си го.
Ако някой ден се срещнем, ще ти разкажа как е било и ти на мен.
В душата си оставам твоя, Антония“.
И още, и още вълнуващи текстове, до дарените картини, които се впиваха в умовете на всички в залата, за да продължат в живота в различните му измерения, да се вплетат в спомена на Сава Христов: „Майка ми е родена на 6-ти август, 1961 г. в Санкт-Петербург, тогава Ленинград. Зодия Лъв с асцендент Слънце. По това време по-голяма част от Петербург е все още в развалини, и се възстановява от 3-годишната обсада на фашистите. Тя е от добро, но бедно семейство. Единственото, което могат да й дадат нейните родители са знания. Още преди да тръгне на училище тя познава музеите, галериите и дворците в града. Оттам учи за руската култура и за световното изкуство. Още в гимназиалните курсове се ориентира към сферата на изкуствата. През 1985 г. завършва художествена академия „Илия Репин“ с отличие, специалност „История на изкуствата“. През целия период на своето следване тя работи паралелно в научния отдел на Ермитажа – един от най-големите и богати музеи-дворци в света – продължи разказа си той. - Един ден среща баща ми, пламва любовта. Попада в Севлиево, град който е по-малък от квартал на Петербург. Няма приятели, не знае език. Започва да учи за България, за историята, за изкуството по нашите земи. Годината е 1986 – още в годината, когато пристига в България печели конкурс по изкуствознание на български език към Българската Академия Науките и е назначена на работа в „Дома на хумора и сатирата“ в Габрово. След това се появявам аз, после брат ми. Няколко години, Ирина търси своето място под слънцето, в период, в който културата е просто „последната една минута“ от емисията новини. Докато един ден не получава покана от тогавашния директор на „Идеал Стандарт–Видима“ – г-н Васил Кънев – в началото да открива изложби, а по-късно и да оглави лично новосъздадената галерия в града. От там нататък всеки един от вас е част от 20-годишната история на галерията.
Ирина, обичаше живота. Обичаше морето, облаците. Обичаше пътешествията. Обичаше цветята! Обичаше интелигентния разговор. Обичаше да се разхожда сама. Търсеше и намираше красотата. Родена и израснала в Петербург, тя носеше аристократизма в кръвта си. Тридесет години в малкия град, тя никога не работеше на дребно. Мечтите винаги бяха по-големи от възможностите, но единствен компромис бяха по-добрите решения. Липсата на информация и интернет бяха нейното предимство да запознава публиката лице в лице с авторите. Липсваха компютри, телефони, офиси, дори закачалката за дрехи беше само един пирон на вратата. Майка ми имаше достойнство и самочувствие, подплатени със знания и опит. Ползваше се с авторитет сред колеги и специалисти.
Времето на човек е ограничено на тази земя и никой не знае съдбата си. Тялото й се предаде на болестта, но лъвския борбен дух я крепеше до последния час. Тя си отиде без мъки и с достойнство. Много от нас не можаха да се сбогуват с нея. И може би не е трябвало, защото тя все още е с нас.
Още тогава, много от вас дойдоха лично да изразят своите съболезнования. Още тогава, някои от вас казаха: „мисля да нарисувам картина за майка ти“. Още тогава аз вече бях решил, че тази изложба ще се случи под една или друга форма. Ирина Колбасова беше не само изкуствовед, не само бизнес партньор, но и ваш приятел. Аз скъпо ценя жеста на всеки един от вас към нейната личност. Тя беше най-щастлива, когато на юбилейната изложба в Министерство на културата в София през 2017 г., успя да покаже резултатите от своя многогодишен труд и успя да събере на едно място толкова много от своите приятели. Днес, отново всички сме заедно, заради нея. Делата й, думите й, всичко, което е направила през живота си за семейството си, за културния живот в Севлиево и за изкуството в България, ще остане и ще продължи.
Последните години от нейния живот бяха посветени и на научна дейност. Тя разработваше дисертация на тема „Медалиерно изкуство – медалите от Освобождението до днес”, една тема, която е много обширна и още никой не беше разработвал. Според специалисти стойността на този труд е достоен за самостоятелна книга и се надявам, че съвсем скоро ще я държим в ръцете си. За това искам да благодаря и на всички хора от Нов Български Университет, които работят по нейното завършване и издаване“.
Д-р Райна Дамяни посвещава на Ирина Колбасова и на нейните синове - Сава и Игор, с цялата си любов своята картина, която също е част от изложбата с думите: „Тя е една от най-деликатните ми приятелки, които Бог и съдбата ми подариха. Ирка е порцеланова като душевност, загадъчна като заскрежена усмивка, топла като ласката на августовското море, с кехлибарени очи, красива, дълбоко чувствителна, нежна като жена и приятел, задълбочена като изкуствовед и почтена като галерист. Целият живот на Ира е белязан от изкуството… до последните ѝ мигове земен път. Ирина Колбасова е в мислите ми, в сънищата ми и винаги ще е с мен…
С Ира мечтаехме заедно да пътуваме – до Санкт Петербург, до Прага и Виена. Исках да ѝ направя един символичен подарък след защитата на дисертацията ѝ, да отидем заедно до Израел по време на Дните на българската култура на Святата земя. Затова картината ми, посветена на Ира и изложбата, организирана от сина ѝ Сава, е посветена на светлината на Свещената земя…“

 Организаторите на изложбата от „Идеал Стандарт-Видима уточниха за всички, които имат желание да я посетят, че тя еразположена на 3-тия етаж в зала „Арт зона“ в Тренинг центъра на „Идеал Стандарт-Видима“. И за по-добрата организация на посещенията обявявиха, че залата ще бъде отворена всеки четвъртък от 12 до 15 часа от 24 януари до 28 февруари.