Ганка Павлова от дряновското село Русиновци изографиса българския параклис на остров Ливингстън, Антарктика

- Г-жо Павлова, Вашето мото е: „Ако посееш привичка, пожънваш постъпка, ако посееш постъпка, пожънваш характер, ако посееш характер, пожънваш съдба“. Разкажете ни за Вашата съдба?

- Никога не съм мислила да ставам учител, но съдбата реши да е така. Целият ми трудов стаж е учителски. След завършването на Художествената академия ме изпратиха по разпределение на учителско място в Средното специално художествено училище по приложни изкуства и керамика в Троян. След като мина тригодишното разпределение, се върнах в София, в моя Техникум по керамика. И в Троян, и в София неголямата разлика във възрастта между мен и учениците създаде близки контакти, без да се прекрачва границата учител-ученик. В Троян за бързата адаптация ми помогна, че отидохме с моя колежка, а и сестра ми беше проектант в Керамичния завод в с. Калейца, Троян. С моите ученици сме обикаляли Стара планина. Имахме пролетни и летни практики. На тях си не само учител, но родител, приятел. Създаваха се по-близки контакти, а това даваше възможност да знаеш проблемите им, да им помагаш, да ги възпитаваш. А като класен ръководител им преподавах рисуване, керамика и моделиране. 18-те ученици ги деляхме на две групи. Така ставахме още по-близки. Учителят носи своите отговорности, но най се грижех и за тяхната сигурност. Тук ги възпитавахме повече в естетика, а по-малко в занаятчийство. Примери ми бяха и моите учители от техникума в София, които бяха страхотни преподаватели. Затова претендирам да съм керамик и занаятчия. Годините по разпределение много бързо минаха. След това се прибрах в София. Известно време работих към фонда на Съюза на българските художници (СБХ). Омъжих се. Роди ми се син. От 1980-1987 г. отидох учител в моя Техникум по керамика в София (до неговото закриване). След това бях учител 3 години в общообразователно училище, но прецених, че мястото ми не е тук. Предметите, които преподавах, ги приемаха като часове за разтоварване, а не като обучение.

През 1990 година направих самостоятелна изложба по керамика в Пловдив. След нея от есента се върнах в Техникума по керамика в Троян. След 10 години приключих с моята преподавателска дейност. По случай пенсионирането си през 2000 г. направих голяма изложба на икони, керамика, живопис. Докато бях в Троян, откриха нови специалности - реставрация и консервация, които просъществуваха само два випуска - 10 години. Синът ми завърши тази специалност. Сега завършва визуални изкуства в Нов български университет и втора специалност Телевизионна и кинорежисура. Работи и към „Бояна - филм“. След пенсионирането се върнах в 100-годишната си къща в с. Русиновци. Там живееше и майка ми след нейното пенсиониране. И така до 2008 година, когато почина. След нейната смърт аз останах при корените си. Рисувам си икони, отглеждам си екозеленчуци и плодове. Преди две години направих изложба на икони за празника на Дряново. 

- Разкажете ни за идеята за изографисване на параклиса на Българската антарктическа база на остров Ливингстън?

- Преди 4 години случайно попаднах на информация за състоянието на параклиса. От филма, който гледах, се зароди в мен идеята за неговото изографисване. Първо се срещнах с проф. Христо Пимпирев, за да споделя за идеята си. През 2010 г. нямаше средства за реализиране на проекта. Следващата година ми помогна моят ученик Горан Благоев, водещ предаването „Вяра и общество“ на БНТ. Там споделихме за идеята ни. Първата година никой не се отзова. Но не се отказахме. Следващата година с откъси от преподаването и графични дипляни на проекта обикалях телевизионни студия, офиси на проспериращи фирми и приемните на държавните институции. 

(продължава на стр. 4)

Единствено от Министерски съвет министър-председател Бойко Борисов бяха преведени 8000 евро. С тези пари, прехвърляни чрез Дирекцията по изповеданията, имахме възможност да направим нов параклис. Отворен остана въпросът за неговото изографисване. През 2013 година решихме, че параклисът в Българската база не заслужава такава съдба. Времето минаваше, годините ми порастваха и аз не знаех дали ще мога да издържа на суровите условия на Антарктида. Не се отказах и отново тръгнах с писма и проекти в приемните на Народното събрание, Министерството на културата, Президентството. Изненадата дойде, когато при проф. Христо Пимпирев отива възрастен мъж с необичайното предложение да даде всичките си спестявания от 13500 лв. за изографисването на параклиса. Името на този човек-дарител е Мариан Марианов, пенсиониран преподавател по география от София. Благодарение на неговите пари и още 3000 лв. от други граждани идеята се осъществи и аз успях да замина за Антарктида и да нарисувам първите пет икони от проекта, въпреки краткото време.

- Разкажете ни за преживяванията си на Антарктида. Кой беше най-възрастният член на експедицията? Имаше ли млади хора?

- Заминах с първата група на 4 декември 2013 година и се върнах с последната група на 3 март 2014 година. Аз бях най-възрастната, на 68 години, а имаше и един младеж на 28 години. На Антарктида през този период е лято. Нашата база е сезонна и в този период е обитаема. И пътуването дотам е много сложно - самолети, лодки и т. н. Сега съм си на село и подготвям новия проект за оформянето на параклиса като такъв. Всичко е съобразено с канона. Материалите за изрисуване на иконите бяха осветени от отец Антон от храма „Света Неделя“ - София. А там по време на самата ми работа беше дошъл снимачният екип на журналиста Георги Тотев. Направиха фим за нашата Антарктида. Имаше такъв случай. Кораб с 80 души туристи дойде да вземе екипа на Георги Тотев и независимо от снежната буря всички туристи слязоха да видят параклиса. Дано тази година, ако е рекъл Господ, успея да отида и да завърша проекта. Условията са трудни. Да не се налага да се разболееш... Първият ни фургон на българската база е затрупан с 4 метра сняг. Вижда се само пилона с българското знаме.