На Великден през 44-та изпратихме пари на Царицата

Фронт нямаше и ние бяхме спокойни, че всички си бяха по домовете, при семействата си. Животът в селото протичаше нормално. По-късно над селото ни започнаха да прелитат огромни чужди самолети, така наречените „летящи крепости”, които летяха за Румъния, където ежедневно извършваха разрушителни бомбардировки на набелязани от тях обекти и се връщаха обратно в базите, от където бяха излетели, за да бъдат отново зареждани със смъртоносния товар за следващия погром над Румъния. Нас все още не ни закачаха. За тези като мене, които бяхме все още деца, те бяха голяма атракция и ние с интерес ги очаквахме и с радостни викове тичахме подире им, докато се скрият зад хоризонта.

   Когато обаче впоследствие радиото и вестниците започнаха да съобщават за извършени от тях бомбардировки над населени места и в нашата страна, причинявайки разрушения на сгради и смърт на хора и животни, ние разбрахме, че те не са добронамерени и вече не ги очаквахме с присъщото ни детско любопитство. Напротив, намразихме ги и започнахме да се страхуваме от тях. Не ги желаехме вече. Сега като че ли започнахме да разбираме какво нещо е войната. Чуехме ли шума на моторите им, бягахме всички от селото - и деца, и възрастни, за да се крием из близките гори и долища. Габрово по това време беше голям промишлен център, който можеше да представлява интерес за тях. Голяма текстилна фабрика имаше и в нашето село, която даваше поминък на повече от местните хора и на тези от околните села. Страхувахме се, че ще ни бомбардират. Но за щастие това не се случи.

   Съобщението за извършените на 10 януари 1944 година унищожителни бомбардировки над София, при които загинаха хиляди хора и бяха унищожени няколко хиляди жилищни и обществени сгради, изплаши всички нас - и деца, и възрастни, засили омразата ни към извършителите на това злодеяние и събуди състрадание към пострадалите. Във връзка със зачестилите и впоследствие бомбардировки и над други наши селища, за по-голяма сигурност, вторият срок в училищата беше отменен в цялата страна. Учебната година приключи само с един срок. Броят на децата в селото се беше увеличил с броя на учениците от средните училища в града, които се бяха завърнали в семействата си. През деня помагахме на родителите си, а често вечер и в празничните дни се събирахме в селското читалище „Бъдеще”, което се помещаваше в училището. Наред с най-различните ни културни развлечения там, ние живо се интересувахме и от хода на събитията в страната, свързани с войната и бомбардировките, които ни плашеха. Отправеният от правителството апел към всички граждани в страната за указване помощ на пострадалите от бомбардировките с пари и вещи, усили у нас, децата и младежите от селото, състраданието и породи желание и ние да помогнем с нещо според силите си. Като най-подходящо средство за целта приехме сформирането на театрална трупа, чрез която да съберем пари и ги изпратим като помощ за пострадалите. Взехме решение да разучим и представим пред нашите съселяни на читалищната сцена, с благотворителна цел, пиесата „Румяна“, с подзаглавие „Тежат ми, мале, веригите“. За кратко време съставихме театралната трупа, на която дадохме името „Росна китка”. Взехме пиесата от читалищната библиотека, разпределихме ролите, разучихме ги и репетициите започнаха. Ентусиазирани младежи се включиха да ни помагат при написването на афишите, разлепването им, продажбата на входните билети, смяна на декорите и други дейности. 

За Великден, който тогава беше на 17 април, бяхме вече готови, но решихме, че вторият ден е по-подходящ за целта и затова на 18 април 1944 година - втория ден на Великден, осъществихме първото си представление при пълен салон посетители. Бяхме много доволни от резултатите, още повече, че сами се бяхме организирали и подготвили. Този успех и събраните от входа пари ни обнадеждиха и на следващата събота представихме пиесата и в читалищния салон в съседното село - Етъра, днес и то квартал на Габрово, а на по-следващата събота се изявихме и на сцената на читалището в следващото село - Петковци (днес Шумели, квартал на Габрово). От получения приход бяхме удовлетворени и до последния лев, както се бяхме уговорили, изпратихме парите с пощенски запис на Н. В. Царица Йоана в София, която доброволно беше поела инициативата за подпомагане на пострадалите от бомбардировките софиянци. 

Отговор не получихме, но не сме и очаквали такъв, защото София беше вече тотално разрушена. Бомбардировките продължаваха ежедневно. Много от държавните институции не работеха. Там цареше хаос, смърт, разрушения и пожарища. Никой не е имал време да ни отговаря. Но ние сме сигурни, че парите ни са пристигнали до Н. В. Царицата и са употребени по предназначение, защото тогава в хората имаше състрадание, съчувствие, почтеност и морал – качества, които сега са дефицитни. Удовлетворени бяхме от стореното от нас и щастливи, че сме били полезни на нуждаещите се. 

   Изминаха вече 70 години оттогава, но споменът за тази ни благодетелна постъпка е все още жив и бихме желали да послужи като добър пример за подрастващите.