Проф. Иво Христов: „За първи път сме поставени на ръба на оцеляването“

„Днес е 2 юни. След малко отвън ще завият сирените. Някой ще спрат, може би по инерция. Други ще спрат от куртоазия, други нямат да спрат, защото не виждат смисъла да участват в това преклонение - заяви в Деня на Ботев и падналите за свободата на България преди две години от трибуната на Народното събрание депутатът от левицата проф. Иво Христов. - Когато повечето хора спрат да спират, това означава едно – безразличие към общата ни съдба. Държави и народи са си отивали много често не поради войни, не поради нашествия или катаклизми. Преди да се случи това, те са си отишли вътрешно, духовно. Държавите и народите са си отишли от безразличие!“
За рекламния пазар, за институциите, за убитата вяра на българина, еразговорът с проф. Иво Христов.

 - Проф. Христов, напоследък се забелязват нарастване на рекламите, свързани с продажбите на вносни продукти у нас, не е ли време и СЕМ да се намеси в подкрепа на местните производители?
- Това е нормално. Ние живеем в капитализъм. И то капитализъм не автентичен български, а наложен, компрадорски капитализъм – имаше такъв израз при изучаването на политикономията на третия свят. Т. е. ние сме обслужваща периферия на развития свят и голяма част от големите вериги са тук само да изсмукват национален доход. Така че основното е, че те имат тук голяма печалба и то за сметка на населението.
- Но питам къде е СЕМ в случая, който да следи за ставащото на рекламния пазар, за равнопоставеността му?
- Вие сериозно ли мислите, че България има институции в подобни случаи.
- Казвате, че нямаме институции, така ли?
- Формално имаме, но реално – не.
- А къде е държавата, която би трябвало да се намеси в излъчването на реклами, насочени към ликвидирането на българското производство, на българското стопанство?
- Аз бих продължил по-нататък. Държавата сама по себе си нищо не значи. Къде са хората, които контролират тази държава – аз така ще задам въпроса. Защото голяма част от средния българин като каже: „Ама, къде е държавата?“ - той сваля от себе си отговорността. Ти си отговорен, че си допуснал да има такава държава – със своето мълчание, със своя страх, със своя мързел, със своята инертност, с това, че ти участваш волно или неволно в този маскарад. И съвсем закономерно имаш сега тези резултати. Но, това на средния българин не му изнася, защото тогава се повдига въпроса за неговата отговорност – житейска, лична и т.н. Защото е много удобно да се говори за лошите политици и за добрия народ.Тези политици са фокуса на самия народ.
- Народът все пак избира своите политици?
- Не само ги избира.- Той допуска такива политици, които са дошли именно от този народ. Голяма част от морфологичните му черти са водещите сред нас. Ние просто се ядосваме на огледалото, че ни показва такива каквито сме.
- Този факт, според Вас не е ли резултат от това, че българинът загуби вярата в себе си?
- За съжаление, ако трябва да бъдем точни в исторически аспект, той никога не я е имал. Защото голяма част от големите исторически процеси, в които България е била вкарана, не са били продукт на българската воля. С изключение, може би, на Съединението. Ние нямаме самоувереността на гърците, на сърбите – говоря за нашите съседи. Не говоря за турците, които са имперски народ. Не отивам по-далеч. Ние дълбоко в себе си не сме убедени, че сме в състояние да държим в ръцете си собствената си съдба и да я развиваме.
- При положение, че сме един от най-старите народи?
- Има един принцип в науката и в литературата, че човек струва толкова, колкото е последната му книга. Това важи и за народите. Народите струват толкова, колкото струват в момента. Нека не се извиняваме и не се прикриваме зад постиженията на нашите предци. Ние за тази работа нямаме никакъв принос. Но че можем да провалим това, което те са създали, е сигурно.
- Именно върху това ли трябва да се замисли съвременникът?
- Не виждам да се е замислил особено.
- Така е по-лесно?
- Естествено, че е по-лесно.
- В Европа се забелязва настъпление на националсоциализма, би ли могло да се спре то, за да не се повторят мрачните години на фашизма на Стария континент?
- Има един основен принцип, че историята никога не се повтаря. Тя няма да се повтори и сега. Така нареченият националсоциализъм или по-точно казано национализъм с елементи на фашизъм е по-скоро съзнателно манипулирана реакция за заплашените за собственото си бъдеще европейски народи. В Германия, в Унгария, в Полша, в Италия има такива много тежки ексцесии, включително и в България. Но, докато си говорим за този тип фашизъм, ние в същото време не виждаме другият. Това е тоталният контрол през електронните медии, през манипулирането на средствата за масова манипулация – това е точната дума, за това, че всъщност вече не си в състояние свободно да изразиш едно или друго мнение, защото веднага биваш обструктиран с предварително създадени тези като популизъм, да речем. Че това не е политкоректно и т.н. Тоест, очертават се контурите на един изключително неприятен свят на тотален социален контрол. Съчетано с тоталната образователна деградация на огромни маси от хора, емоционална, цивилизационна и всякаква друга. 21 век се очертава като доста сурова епоха, в която човечеството влиза като цяло. Ще има битка за това. И тя ще бъде физическа, ако щете. Защото виждаме, че има части от света, цивилизации, които не желаят да бъдат обекти на глобализацията. Визирам Китай, визирам Индия, визирам дори и Русия, която много тежко пострада от този процес. Защото при нас, мисля, че този процес за съжаление е приключил.
- Ние заспахме вече дълбокия сън, може би?
- Да. Това, което най-много ме притеснява е, че ние не говорим за съотношение потенциал и данни, а през цялото време повтаряме един дежурен рефрен: „Ние сме малък народ, нямаме много ресурси“. Аз не виждам да поведохме дори една битка. Не виждам, ако щете, вътрешна мълчалива съпротива срещу това. Виждам какво се случва в една съседна Гърция. И нещата съвсем не са в наша полза. Гръцкият народ е изключително различен в това отношение. И те се гордеят с това във всяко едно отоншение – казвам го като човек, който е потомък на българи от Егейска Македония. На дядо ми селото е изгорено от гърците – т.е. не трябва да ги обичаме, макар аз да се опитвам винаги да бъда обективен, но има много, което можем да научим от нашите съседи.
- Този факт индикация ли е за изчезването на българската нация?
- Индикация е, да. Това се говори под сурдинка, но може би, ние сме изправени пред най-драматичния проблем през цялата ни 1300-годишна история. И това може да звучи много драматично, но е факт. Ние за първи път сме поставени на ръба на оцеляването.
- Необратим ли е този процес, според Вашата преценка?
- Не мога да преценя, защото не разполагам с достатъчно достоверна информация. Информация има много, но достоверна?!... Но индикациите, които виждам и които се опитвам като социален учен да сравня и то в международен план ме водят до такава мисъл, че по-скоро е „да“. И може би, това ще стане много по-бързо, отколкото ние си мислим. Не по-късно от средата на века.
- Защо се крият реалните данни?
- Очевидно е защо, за да бъде по-лесно. А между другото, така нареченият народ не води битка за собственото си оцеляване.
- Няма я смелостта, вярата в собствените сили?
- Няма я преди всичко смелостта, да. За съжаление – ще отговоря с думите на Вазовия герой Странджата: „Станахме баби, братя мили!“
Вижте, ние живеем на кръстопътя на народите. Балканите са такова място. И оттук минава голямата история. А ние през цялото време се опитваме да се скрием зад дувара, за да не ни види Голямата история. Когато се опитваш да бъдеш малък човек, пък стоиш на големия кръстопът на големите събития, или ставаш голям, или те смачкват.