Юлиана Антонова-Мурата: „Хората имат нужда от доброта“

СТЕФКА БУРМОВА

Юлиана Антонова-Мурата е родена в София. Завършила е 91-ва езикова гимназия с изучаване на немски език „Проф. Константин Гълъбов“ в София, след което немска филология и психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има дипломатическа специализация в Индия и Хърватия. Била е преподавател в Медицинския университет в София, дълги години е работила като дипломат, което й дава възможност да живее в Германия, Русия, Англия, Китай, Япония.

Юлиана Антонова-Мурата е омъжена за японец и има син на 34 години. Живее в Токио, Япония със семейството си. Нейната първа книга е „Моши моши, Япония“, чието представяне пред габровските читатели беше на 29 май в Дома на хумора и сатирата.

 

-Какво Ви провокира да напишете „Моши моши, Япония“, г-жо Мурата?

-Омъжена съм за японец и имам син на 34 години, който носи японско име. Казва се Кейджу, което значи голямо, красиво дърво. Има и българско име. Кръстен е в Кремиковския манастир на името на свещенника, който го кръщаваше – Максим. Синът ми сега е щастливо женен за японка, има си и малко момченце на пет години и половина. Говори перфектен български език без никакъв акцент. Пише, говори и чете освен на български и на английски и японски език.  

През 1995 г. заминахме първи мандат от Министерството на външните работи като културно аташе в Япония - оттогава имам три мандата. Последният като пълномощен министър и като посланик в посолството на Република България в Токио. Била съм два мандата и в Китай. Имала съм две дипломатически специализации в Индия и Хърватска.

През свободното си време обичам да общувам с приятелите си във Фейсбук, тъй като нямам роднини в България. Поради часовата разлика – Япония е шест часа напред /зимно време е седем часа/ - често пъти късно вечер, даже през нощта, контактувайки в социалната мрежа с приятели от цяла България обменяме мисли, разказват ми какво са прочели през деня, разсъждаваме по различни теми. Някои са имали и чисто провокативни въпроси към мен по една или друга причина. Но въпреки това, с всички тях ние се сприятелихме и станахме като едно голямо семейство. И така постепенно започнах да пиша малки кратки истории от моето ежедневие в Япония, от всичко онова, което много дълбоко ме впечатлява. Например, през деня в магазина, на работното място, срещи с японци и с моите японски приятелки, в семейството ми, с наши гости, роднини и прочие.
Животът си съм описала във втората част на книгата, където има разкази за моя син, за свекърва ми, за мен самата. Който прочете „Моши моши, Япония“ внимателно може да се запознае с моя живот.

Пишейки за всичко онова, което ме впечатлява, аз наричам тези истории моите малки чудеса в ежедневието, тъй като не вярвам на случайности и считам, че това наистина са чудеса. И те продължават да ме изненадват ден след ден, въпреки, че там сме със семейството ми, с известни прекъсвания, повече от 15 години. Бих казала, че това са онези малки чудеса, които правят живота ми съвсем различен. От друга страна не само различен, а и много щастлив, много приятен, много лек. Пишейки за всичко това моите приятели започнаха да изявяват желание - и това се чете под коментарите в социалната мрежа – да издам в книга всички тях. „Хайде, издавай ги!“ – ми пишеха те, дори посочваха разкази, с които да я започна. Така все повече и повече получавах настоятелни молби да издам книга. Честно казано не им обръщах внимание, мислех, че те са израз на добри намерения. Но когато и две-три издателства се намесиха и започнаха да ми пишат, че биха искали да издадат моите истории, се върнах в София. Свързах се чрез една от моите приятелки, която ме запозна със съвсем малко издателство, което до този момент не беше издавало художествена книга. Тяхната насоченост беше към бизнес литературата, с която те организираха тематични семинари. Така аз с моята „Моши моши, Япония“ фактически станах техният първи клиент. Получи се много добър отбор между нас – един възрастен човек, който има сериозни намерения и едни млади ентусиасти. Никой на никого не изневери и нещата вървяха плавно.

Книгата беше издадена и представена на 1 декември в НДК. Клуб „Перото“ побра повече от 350 душ. За пет дни книгата свърши. Тиражът беше 2000. Няма и 12 дни по-късно отпечатаха втори тираж. Вече са минали 6 месеца оттогава и четвъртият тираж е на привършване. Бидейки през това време в Япония мога да кажа, че самата аз не съм се намесвала по никакъв начин в продажбата на книгите. Както казах, издателството е съвсем малко и е с друга насоченост. Ако се обадят от някоя книжарница, те предоставят определен брой книги. Когато се свърши тиража – печатат нов. И така нещата вървят.

-Какво Ви накара да предприемете обиколката из страната, да се срещате с много хора?

-Досега съм посетила повече от 10 града, а причината за това е да се видя с всички мои Фейсбук приятели, за които бе написана тази книга, от които дойде тази книга. Изпълних тяхното желание да се появи тя на книжния пазар в България. Да се убедя аз самата и да убедя всички издатели в една погрешна позиция, която често чувах, че в България хората не четат или, че в България хората пари за книги не дават. Оказа се, че това не е вярно и това е един блестящ пример, че е възможно да се чете, да се купуват книги, да свършват и да се печатат нови тиражи с по 2000 бройки.

-Била сте провокирана от приятели да съберете всичко, написано от Вас в една книга. Трудно ли беше да подберете какво да включите в „Моши моши, Япония“?

-Най-напред ще отбележа, че имам блестяща редакторка – Мария Касимова. По нейна идея и по мое предложение направихме така, че да се започне с историите за най-малките. Тоест, ако някой иска да чете истории за деца, които още дори не са в детската градина, а в яслата, историята започва по този начин – вървят към училищната възраст, преподаватели в училище. След това следва друга глава - с моя живот, с моите близки и продължава вече с възрастните хора. Докато завърша тази трета, най-голяма глава с истории на възрастни 90 – 92 годишни възрастни японци. Най-накрая следват няколко кратки новели, които разказват интересни случаи от Япония. Тях ги няма в Интернет. Не съм ги писала дори във Фейсбук. Тоест, не всичко е от Фейсбук. Така че, книгата съдържа не само историите, които съм писала в социалната мрежа и съм ги взела оттам, а има и други, които не съм сложила във Фейсбук. За втората ми книга, защото наново имам натиск: „Хайде, кога, кога ще има друга книга?“, с издателството имаме договор, че до следващата година ще се продава „Моши моши, Япония“. Следващата година, може би някъде около лятото бих искала да излезе на пазара и втората ми книга.

-Има ли тя работно заглавие?

-Още нямам работно заглавие, защото при мен всичко става по определен начин. Всяка една история е написана за време между две и четири минути. Тоест, всичко което ме е впечатлило, то извира директно от сърцето ми и се излива на екрана буквално за 2-3 минути.

-Всъщност, всяка Ваша история има своя си живот?

-Да, има си своя история. И е истинска история. Написана е с много любов. Поднесена е с любов и искам това да е мотото в нашия живот. А не да сравнявам. Искам да покажа, че в живота ни ние можем да вървим напред и да направим нашият живот изключително лек и приятен, когато в сърцата ни има любов, внимание, обгрижване. Когато не сме стресирани, не се обиждаме, не обиждаме другия, не злословим и т.н. Не чакаме някой да промени живота ни. Когато ние самите спрем да се оглеждаме за тоя или оня, който би могъл да ни направи по-лек живота. Например възрастни родители да разчитат на децата си. Или децата да разчитат на учителката или на родителите си. Ние можем да бъдем винаги готови за оказване на помощ, но ние трябва да променяме вътре в нас нашето сърце, нашите мисли и така да вървим напред. За да направим живота ни по-лек. Това е и заглавието на книгата, което дойде като блиц, като светкавица – за по-малко от секунди. Заглавието е „Моши моши, Япония“ - това всъщност и първият разказ на книгата.

-Какво означава „Моши моши, Япония“?

-„Моши моши, Япония“ на японски език означава „моля“, но означава още и „извинете, мога ли да Ви помогна“, „мога ли да Ви бъда полезен“. С това заглавие и с тази нагласа – мога ли да помогна, да бъда полезен, извинете, имате ли от нещо нужда, води нататък останалите истории. Тоест, показваме по един дискретен начин как ние бихме могли да бъдем полезни на някого. И в същото време как ние бихме могли с очите си и със сърцето си да забележим някой, който е в нужда, но не да подчертаем, че той е в друго състояние, в друго положение, а да се запази неговата гордост. Да не е с превит гръб. Да се изправи и ние да помогнем по оня дискретен начин, по който един ден някой друг ще помогне на нас. Това е желанието ми и затова „Моши моши...“ набра невероятна инерция, да бъде разпространявана с голям замах във всички градове, в които бяхме досега. А те не са малко. И ще кажа, че пет месеца по-късно хората продължават да търсят книгата. Обяснимо е защо. Настъпи време в България, в което на хората им омръзнаха грозните думи, грозните заглавия, пошлостта. Когато се разказва за мутри, за лек начин на правене на пари, за оня повърхностен начин на живот и т.н. Хората имат нужда от доброта, защото ние така сме родени. Ние не сме родени лоши хора. Не сме родени да убиваме, да мразим.

-Всички деца са родени с любов.

-Точно така е. Всяка една майка, която носи плода си, очаква, че нейното дете ще бъде един достоен гражданин на планетата Земя и ще може всички хора да разчитат на любовта на нейното дете, когато то ще порастне и ще може да обгрижва не само семейството си, не само родителите си. Да благодари на тях и да предава щафетата напред на своите деца. Смятам, че това време настъпи в България и заради това книгата е написана с много любов. И тя се вижда, усеща се от всеки ред, от всяка една история и това е причината хората да я търсят. В нея няма някакъв дълбок замисъл, няма разкриване на характери и философии. Видяно е нещо, което наистина ме е провокирало да го напиша. Пиша го с любов и така, както съм го видяла с цялата истина. Тя прозира от всеки един разказ, от всяка една история. Предадена така условно хората я приемат и започват да я коментират. И когато някой ден пак искат да си препрочетат една история или един разказ те усещат, че наистина е възможно тази промяна да настъпи вътре, в сърцата им, за да може днешният ден да бъде по-красив и по-добър. Това са онези малки думички, които  наистина още от детската градина са ни учили – да се извиним, да благодарим, да внимаваме за всяка една наша дума. Защото в Библията е казано: „В началото бе словото и словото бе Бог...“. Какво искам да кажа? Думите са изключително важни за нас, хората. Както ние говорим и общуваме, те рикошират и се връщат към нас. Думата може да те издигне, но може и да те смаже. Една дума, една подхвърлена грозна дума може да убие деня ти, да имаш желание дори да умреш, толкова подтиснат да се чувстваш. Мисля и още нещо. Думата, словото носи заряд, носи вяра. Затова се казва: Който вярва в Бог следва да чете Словото. А Словото означава Библията. Защото четейки словото в сърцата ни има повече вяра, мъдрост, разум. Но най-вече Вяра. И аз наистина вярвам в това, че когато четем „Моши моши, Япония“ или когато говорим за някои от историите в нея, тези думи носят толкова много и вяра, и любов, че тази любов може да бъде предавана на следващия, на друг. Или, както аз си седя, размишлявайки да кажа: Абе, защо наистина трябва да се нервирам, като мога много лесно да се извиня. И всичко да мине. Няма нужда от излишната гордост, от безцеремонни думи, от лошо отношение. Защо? Кому е необходимо това? Ние сме хора тук, на Земята, за да бъдем едно огромно голямо семейство. А ние не можем дори, както се казва, и трима човека да се разберем. Понякога и двама души не могат да го направят. Затова смятам, че думите в „Моши моши, Япония“ гласуват една надежда и една вяра. И с тази вяра, с която е поднесена – деликатно, много човешки, много ненатрапчиво, без излишна философия тя е, която даде възможност книгата да бъде разпространявана и да се търси.

-От дълги години живеете в Япония, когато се връщате от Токио в България или когато пътувате по света и пристигате в България, какво чувство Ви обзема, след преминаването на границата?

-Всяка година поне по два пъти си идвам в България. Обиколила съм може би повече от половината земя във връзка с моята работа, както и покрай съпруга ми. Едно обаче е истина. Аз мога да живея само на две места – Япония и България. Не мога да живея в нито една друга страна. Не мога да живея в Германия – била съм там за една година. Не мога да живея в Москва, не мога в Лондон или в центъра на Париж. Не мога да живея край красивите езера в Швейцария. Но мога да живея в България и Япония – там се чувствам наистина добре и не че се вълнувам, но много ми е комфортно на душата, на същността ми. Намирам разлика в усещането ми, а това е много важно – било когато съм в България или когато сменям родната си страна с Япония и обратно. На двете места се чувствам еднакво добре.

-Този факт, означава ли, че съществува прилика между двете нации?

-Да, означава, че двете нации си приличат изключително много. И тук искам да подчертая – написах книгата не за да сравнявам японци с българи, а за да видим кое е общо, кое ни свързва. Свързва ни нещо уникално. Тук, в България, ние често казваме не дотам лицеприятни думи за нашите съседи – няма да посочвам кои, но има такова пренебрежително отношение. То е и към други страни – било Германия, Америка, Русия – няма значение към коя държава. Но не съм чула хора да казват грозни думи, да ненавиждат, да мразят една японка или малка група японски туристи, пристигнали в София или в Габрово и с пренебрежение или с омраза да се отнасят към тях. Никога не е имало такова нещо. Тоест, ние имаме едно приятно отношение към този народ. Казваме, че те са възпитани, работливи, тихи, кротки, нормални хора. И знаете ли кое е другото? – японците имат изключително отношение към нас, българите. Те смятат, че сме един жизнерадостен народ, че ние сме изключително интелигентни, че има много мъдрост в сърцата ни, че сме красиви, че сме хората с най-красивите очи. Тези хора ни обичат. И тук, в обичта на два народа един към друг, аз намерих общото. Затова мога да живея само и единствено в тези две страни.

Когато аз вървя с моя съпруг по улиците и срещнем негов съученик или друг човек, когото не е виждал години наред, той няма да каже само: „Това е Юлия, моята съпруга!“, а добавя още: „Тя е българка! Това е България!“ и го повтаря пет-шест пъти, като че иска другият човек не само да запомни това, но и да бъде впечатлен. И той наистина е впечатлен, повтаря „България! България!“ с много добро чувство. И аз наистина усещам това хубаво чувство. Затова казвам сега с известно съжаление: Така, както те ни обичат, бих искала ние един друг да се обичаме!

-Макар да сте в Япония, следите ли развитието на страната ни?

-Аз съм на работа – от българското Външно министерство имам три мандата от по три, три и половина години в друга страна, в случая Япония. Десет години съм била служител на България. Ежегодно се връщам по един-два пъти в България. Ежедневно чета пресата, не пропускам вестник, телевизия, непрекъснато се интересувам какво става тук. То вече е част от мен самата.

-Отстрани погледнато, разбирате ли защо години наред ние продължаваме да тъпчем на едно място, а не вървим напред?

-Защото сме много наведени, сами се убиваме един друг духом с пренебрежение, с лоши думи. И пак ще повторя за силата на думите. Не може един други ние да се обиждаме, да говорим един срещу друг и да искаме да има дух на съзидание, на сътворение. Този дух унищожава, разгражда един народ.

-Което означава, че сме длъжни обезателно да забравим думите: „Преклонена глава сабя не я сече“?

-Ние трябва да изправим гърбове, трябва да се усмихнем и трябва да умеем да общуваме един с друг така, както някога, някога са се отнасяли хората помежду си.

-И да не се затваряме в черупките си като охлюви?

-Не трябва в никакъв случа да сме затворени. Трябва да сме отворени към другия човек с благонамереност, с ласкава дума. Като се видим на улицата да се усмихнем и се поздравим. Вярно, идвайки за първи път от Япония прави впечатление, че всички са малко или повече намръщени, сериозни. Защо? Усмихни се, погледни с ведър поглед.

-Имате ли свое любимо изречение?

-В живота имам една любима дума, която е и моето мото в живота. То ме крепи, то ме води напред и искам да го предам на Вас в днешния разговор, а Вие от своя страна да го предадете нататък. И думата е Любов.