Валентина Радинска: „Поезията на хората от „Тетрадката” е едно възрожденско дело, което трябва да продължи”

Препоръчана! Valentina-Radinska-gostuva-v-Gabrovo-v-kraya-na-yuni
Валентина Радинска гостува в Габрово в края на юни
Валентина Радинска, поет, есеист, журналист, преводач от руски език на стихове на А. С. Пушкин, Марина Цветаева, Анна Ахматова, Бела Ахмадулина и др.

 Завършила е Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Водила е спецкурс по творческо писане в СУ „Климент Охридски”. Автор е на 12 книги със стихове. Носител е на много национални награди. Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици и са включени в пет англоезични антологии в Канада, Великобритания, САЩ. Член е на Сдружението на българските писатели, на литературния кръг „Смисъл” и българския ПЕН - клуб.
На 29 юни тя гостува в Габрово по покана на литературния платформа „Тетрадката” и представи в среща - разговор двете си нови книги „Премълчаване на зимата” - стихове и „Користни записки. По следите на пишещото същество”, които като всяка досегашна нейна книга с изящна словесност се превръщат в събитие, в днешната българска литература.Изненада за публиката бяха най-новите й стихове, които Валентина Радинска прочете.

-Г-жо Радинска, с какво ще зарадвате габровските читатели?
- В Габрово гостувам за първи път за да представя своите нови книги. Родена съм в град Сливен. Беше много духовен град някога, за съжаление сега не бих казала. Родният град много е повлиял за писането ми. Той беше един магически град с издигащите се Сини камъни и с една много особена атмосфера.
Много ми е приятно, че съм тук и се надявам да срещна и тук своите читатели и почитатели.
Стихосбирката „Премълчаване на зимата” излезе през април миналата година, тъкмо беше започнала пандемията. Така, че книгата нямаше своята премиера. За първи път тази година бях във Варна миналия месец. И ето сега съм в Габрово. В тази книга са събрани любовни стихотворения, писани в последните две - три години.
Другата книга „Користни записки”, която някои наричат автобиографична, но тя има подзаглавие „По следите на пишещото същество” т. е. тя е автобиография на моето пишещо същество, на пътя ми през литературата. В нея, разбира се има малко творческа лаборатория, има описани срещи с много интересни хора, които са ми повлияли по моя път - български и руски поети. Завършила съм Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Това е много важен момент в моята автобиография, защото там човек освен, че получава класическо литературно образование, той придобива и едни много високи критерии. Извела съм една формулировка „пишещо същество” и мисля, че всеки пишещ човек има един енергиен център, който е по-различен в човека, в който се намира това пишещо същество.
Та в книгата разказвам за моето пишещо същество в живота и литературата.Как поетът прави поезията, кое го зарежда.
- Автор сте и на документален роман?
- Имам един документален роман за моя съпруг Крикор Азарян, две години след като почина: „Ние с Коко.Крикор Азарян отблизо”, претърпял две издания (2011, 2014). Това е документален роман за неговите последни пет години, когато той се бореше с една коварна болест и успя да направи няколко постановки. Това бе трилогията
на А. П.Чехов. „Чайка” беше първата в Театъра на армията, после „Три сестри” в Младежкия театър „Николай Бинев” и „Вишнева градина” в Народния театър „Иван Вазов”. Той почина месец и половина след премиерата на „Вишнева градина”. В някакъв смисъл повтори съдбата на Чехов, който почива много скоро след написване на „Вишнева градина”.
- За година и половина пандемия- коронавирус, какво оценихме?
- Мисля, че различните хора оцениха различни неща. Някои не са ги оценили. В зависимост от своето ниво на развитие, от житейския си път.
Пишещият човек, хората като мен, водим по-уединен живот, защото творецът има нужда да бъде насаме със себе си. Той не може непрекъснато да се разпилява в светски събития, празни занимания и в
този мисъл по-леко съм понесла това от някои други хора. А четящите хора са намерили време да прочетат книгите, които са пропуснали.
Като цяло това се отрази много зле и на културата, икономиката рухна, в хората беше насаден един страх с непремерени думи…
Времето на изолация е време за трансформация и духовно прочистване…
- С какво живеем днес след тези преживени притеснения?
- Мисля, че всеки от нас прави опит да се върне към своята лична нормалност, но не знам дали ще ни позволят да го направим. Доста хора се възползваха в това време. Колко милиарди спечелиха фармацевтичните гиганти, производители на ваксини? Може би ние сме били цяло от един голям бизнес…
- Какво Ви гневи в езика на предизборното време?
- Като човек, чийто материал е езикът съм може би прекалено чувствителна. Първо спрямо опростачаването на езика. Въвеждането като норма на някакъв аругантен език Въвеждане на неграмотността и невежеството като мярка, като нещо, което е редно едва ли не.
Забодените погледи в смартнофите е друг момент. Това за мен не са пълноценни хора. Те не живеят тук и сега, а живеят в някакъв виртуален свят. Нищо не знаят за истинския живот. Спират да мислят, защото всичко с едно кликване се предлага на готово в най - примитивен, опростен вид…
- И се отива към?
- Както е казал Иван Вазов - „към пропаст”. Човечеството като цяло е на ръба на една пропаст, защото глобализацията, огромните интереси за печалба, свиха човечеството като в някакво менгеме. И не знам как то ще се измъкне оттам, осен ако разумните хора разбират наистина какво става, не се обединят по някакъв начин и не въстанат срещу всичко това. Огромна е манипулацията, огромна е злоупотребата с човечеството. И като, че се намираме в някакъв гигантски експеримент.
Имало е време, когато ние българите сме имали обединяваща национална идея каквато сега нямаме. На нас непрекъснато ни казват, че ние трябва първо да сме европейци, а после българи. Непрекъснато се опитват да американизират живота ни от всякъде. Разрушава се съзнанието на този народ.
- Щеше ли да бъде учуден днес Крикор Азарян?
- Мисля, че би го поставил като пиеса на абсурда.
Той беше много мъдър човек и днес той не би бил учуден, а много тъжен. Той беше човек, който много обичаше хората, актьорите. Повечето режисьори се отнасят по - високомерно към тях. Той обичаше хората от службите в театъра - шивачите, дърводелците, сценичните работници. Той се отнасяше с голямо уважение към тях и затова той е много обичан и досега въпреки, че си отиде преди 12 години. Учениците му го споменават, мислят си какво би казал сега професора, ако беше тук, как би оценил моята роля?
- Той имал десет заповеди към актьорите?
- При болничното му лечение в чужбина към края Коко си водеше един дневник, тетрадка с различни мисли. Когато той си отиде преписах неговите десет заповеди към актьора. Принтирах и ги раздадох на всеки един от актьорите на „Вишнева градина”. Някои от тях си ги бяха сложили на огледалата в гримьорните. Чочо Попйорданов понеже си беше луда глава без да ме пита ги дал на вестник „Уикенд”, който ги представя като негово откритие…
Първото правило е „Не излизай на сцената, ако няма какво да кажеш”.
Коко беше учител не само по театър, а и на живота. Учеше ги как да живеят, да бъдат скромни, да уважават труда на човека, да съдят за него по това, което той прави - уважение към труда на другия човек, към това, което той прави. Това беше негова максима.
- В едно стихотворение казвате: „Малко мостове ми остават към живота, / …и все на косъм висят върху бездни стооки”.
Кои мостове ни остават и трябват ли ни нови?
- Мисля, че всеки в живота си е имал някакви мостове, които е трябвало да разруши. Въпросът е дали е успял да ги разруши или изгори. Има мостове, които на нас ни трябват, защото без тях не може. И най-вече мостът към самия себе си.
Много държа на това, че човек има нужда от време да остава със себе си. Времето за себе си всеки може да го разбира по различен начин. Да останеш сам със себе си, да си кажеш някои важни неща. Човек има нужда от малко самота, иначе няма как да зреят идеите му.
Трябва много да внимаваме какво ни предлага живота, някакъв материал за построяване на нов мост. Въпросът е да не го изпуснем този момент.
- Усещането за свобода?
- Това е вътрешно чувство. Един затворник може да бъде много по-свободен от някакъв богаташ, който е с яхта насред океана.
Ако ти не си вътрешно свободен, няма какво да те направи свободен.
Чувството за щастие е също вътрешно чувство.
- Поканата към Вас идва от младите поети от „Тетрадката”.
- Г-н Иван Христов се свърза с мен. Отдавна ги познавам и следя във Фейсбук. Чета това, което пускат.Беше много приятно, че ме поканиха.
На хоризонта се появяват млади пишещи хора, което е много важно, че проявяват интерес и към това, което пиша. Отнасям се с огромно уважение към едни млади хора, които се събират и решават да си създадат една общност за нещо конструктивно, нещо важно за вътрешния свят. Днес много се занимават с външния свят. Много се развиха високите технологии, а нашите вътрешни високи технологии ръждясват!? Изключително много уважавам хората от „Тетрадката”, които се занимават с поезия. Трябва да продължат. Това е едно възрожденско дело. Само така ще се възроди българската духовност, българската култура с млади хора, които да повдигнат на раменете си това все още мрачно време.

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Литература

Към началото