Савка Кисьова - строител с душа на поет

Водеща! Savka  Kisyova - stroitеl s dusha na poеt
Савка Кисьова

Савка Кисьова е родена на15 август 1936 г. във Велико Търново. Внучка е на художника Недялко Каранешев (1876 -1964), учител в Априловската гимназия (1909 - 1923 г.). Завършила е Строителният техникум (1955 г.) във Велико Търново. Започва работа в град Сталин (Варна) (1956 -1959 г.), където се омъжва за колегата си строителен техник Стоян Кисьов. Работи като чертожник в българо-руското предприятие „Нефт и газ”, когато се проучва Варненския залив и поречието на река Камчия за нефт и газ. С обявяване на Габрово за окръжен център (1959 г.) семейство Кисьови, идват в града, където започва разгърнато строителство. Майка на двама сина и дъщеря, внуци и правнуци.. Обича да рисува. Автор на стихосбирка „А времето лети”. Сътрудничи на вестниците „Трета възраст” и „Клуб 100”.

 

- Г-жо Кисьова, как заварихте Габрово в средата на миналия век?

- Със старите двукати къщи по поречието на река Янтра покрити с каменни плочи. Преди шест десетилетия в Шести участък много от тези къщи имаха възрожденска архитектура. Имаше го и Девическия манастир „Свето Благовещение” до читалище „Априлов - Палаузов”. Събарянето му е голяма загуба за града като културно-исторически паметник. В него се е крил Васил Левски.

- Трудни ли бяха първите години на промяна облика на града?

- По него време нямаше специалисти - висшисти за организиране и контрол на строителството. В Габрово най-напред постъпих старши архитект в Градския народен съвет (ГНС) - общината. С указ на Министерство на строежите се удостояваха строителни техници за заемане на тези длъжности.

Бих отбелязала, че в онези години пръв директор на новооткритата Проектантска организация в Габрово беше арх. Пенчо Бонев - авторитетен, уважаван архитект, строг и взискателен ръководител, с когото се работеше много добре.

Председател на ГНС (кмет) беше арх. Карл Кандулков, също немски възпитаник. Никога не съм го видяла да се намръщи. Имаше чувство за хумор. Беше много добър с работниците. На неговото внимание беше цялостното благоустрояване (Домът на културата, преустройство на сградата на читалище „Априлов-Палаузов” с театъра и много други), също монументалната украса на града с многобройните скулптурни композиции и пластични решения на габровските мостове, парковете „Градище”, „Баждар”, езерото в квартал Гачевци и др. С него съм пътувала много пъти до София до ателиетата на известни български художници - автори на скулпторите, до леярните.

В служба „Архитектура” на ГНС работихме с моята колежка и близка приятелка Цветана Георгиева, която по-късно премина на работа в Историческия музей с внимание към реставрациите и археологическите разкопки.

В Габрово, в квартал Голо бърдо беше започнало незаконно строителство. Трябваше да се упражнява контрол. Предстоеше събаряне. Беше много тягостно.Затова и двете с Цветана напуснахме.

Постъпвайки в кооперация „Строител” към ТПК (1963 г.), отговарях за започналото строителство в окръга на голямата сграда на кооперация „Наслада” на Боровото в Габрово, тази в Севлиево и др.

- Явно участвате активно в разгърнатото строителство?

- Обикаляла съм непрекъснато по целия окръг главно по проекти на нашата Проектантска организация.

През 1965 г. като технически ръководител в новия Строително-монтажен комбинат (СМК - за заводско, жилищно и ниско строителство – инфраструктурата с цялата строителна техника) - Габрово отговарях за започнало строителството на първите блокове на Голо бърдо.

Вървеше и работата по новия стадион „Васил Априлов”. СМК - Габрово изпращаше строителни бригади по целия окръг.

Предстоеше появяването на квартал Младост. Всички проекти бяха на местни архитекти и инженери с прилагане на новите тогава технологии - повдигащи площи, пълзящ кофраж. Строителството от четири етажа нагоре е високо строителство. Започна изграждане на 6, 7, 8, 12-етажните блокове. Населението на града нарастваше бързо.

Беше много труден период защото трябваше самите ние да се обучаваме и изпълняваме. На мен ми харесваше да преодолявам трудностите. Обичах да се боря с тях.

Индустриализацията на града - машиностроене и текстилна промишленост, се развиваха в ускорени темпове. Напредваше промишленото строителство на сградите на нови заводи, цехове на ПТК „Васил Коларов”, ВТК „Георги Генев”, Електротелферния завод и др., а също почивни станции на габровските предприятия в окръга и по морето. Всички големи предприятия имаха служба „Капитално строителство” за възлагане строителството на обектите им.

ВМЕИ (ТУ - Технически университет) - Габрово също разширяваше материалната си база. Бях инвеститорски контрол, когато се изграждаше общообразователния корпус (Интеграла). Най-много работа съм имала с арх. Духтев от Главпроект - София, един от проектантите. Строителството започна на гола поляна, на върха на Баждар, където трябваше да се извозват всички строителни материали.Едновременно с учебния корпус се строеше и едно от общежитията в кв. Сирмани. Отговорно после беше и вътрешното обзавеждане с вносна апаратура на учебните зали, лабораториите на отделните катедри. Трябваше да ходя до търговски централи в София за сключване на договори за осигуряването им. Това е най-трудния етап от завършването на една такава сграда. Не помня кога съм спала. Ставах в сутрин в 4 часа за да хвана рейса в 5 часа за София и се пътуваше 7 часа… Едва успявах да сключа някой договор и обратно в късния след обед към Габрово.

Седем години съм работила на този обект. Много го обичах. Като една майка, която обича детето си. В 1982 г. рязахме лентата и напуснах.

Отидох да работя в Балкантурист - капитално строителство. Началник беше Петко Халачев. Проектираше се голям хотел за мястото където сега е паркинга срещу Дома на хумора. Сградата, на четири етажа в стара българска архитектура, трябваше да стъпи на подпорната стена на реката. В хотела се предвиждаше да има две конферентни зали и други за игри. Много хубаво замислен от Главпроект - София. Понеже предстоеше неговото одобряване от Комитета по туризма постоянно пътувах до София. Старозагорци претендираха, че този проект не е толкова важен и за съжаление той беше спрян…

- Работили сте и в Съветския съюз?

- Да. В 1986 със съпруга ми заминахме за Съветския съюз. Работихме в Оренбург с многонационално население около 800 000 жители. Градът е на река Урал, на границата между Европа и Азия. Бях много изненадана като отидох. Знаех за планината Урал, но не знаех, че Оренбург е в една голяма равнина. До където ти стига погледа - степ, равно като тепсия. Сезоните там са два - зима и лято с преходен период 10 - 15 дни. Остро континентален климат. Лятото температурите достигат и дори надминават 38 градуса, а зимата може да паднат и до минус 40 градуса. През април снегът започва да се топи. Две седмици газим кал. Само в центъра има павирани улици. И следва рязко затопляне. Прах колкото искаш. Лятото няма дъжд. Слънцето залязва към 1 часа през нощта. Абсолютно бели нощи до средата на септември. Тогава представленията в театъра с чудесни постановки започват в 22 часа.

Районът е житницата на Русия. От 100 години английският кралски двор внасял брашно само от Оренбург. В магазините се продаваха по 5-6 вида тесто за различните видове пирожки и хляб, който е много вкусен. Само него да ядеш не ти трябва нищо друго.

Оренбург е стар град. В царска Русия там са изпращани на заточение всички криминални и политически затворници. И Пушкин е бил там. Има негов паметник. Разказваха ми, че градът по територия се равнява на десет български Софии.

Мъжът ми Стоян Кисьов беше заместник генерален директор на много голям строителен тръст, в който работеха 3000 руснаци и 2000 българи. Строяха се училища, заводски цехове, много дълги четириетажни жилищни сгради с повече от 4-5 входа. Българските строители бяха с български технически ръководители. През зимата, която започва някъде около 7 ноември, монолитното строителство продължава и при минус 28 градуса. Работи се обезателно с ръкавици. Самата аз съм с очила, тип авиаторски да пазят очите от студа.

Главата увита в прочутия топъл оренбургски шал. Вълната му е от специалната оренбургска коза, мека като пух. Такива подарих на моите приятелки в България.

Това беше и най-тежкия период от практиката ми в строителството. Длъжността ми беше - инженер по охрана на труда. Непрестанно си на обекта да наблюдаваш изпълнението по нея.

Бяхме две години. През 1988 г. на връщане катастрофирахме. Мъжът ми почина и повече не се върнах на работа там…

Като изключим този тъжен момент имам много хубави спомени, добри приятели. Приносът в строителството на българите в Оренбург е голям.

- Как намирате инфраструктурните промени в нашия град днес?

- Много хубави. Чудесни са водният проект, алеите от двете страни на реката, паркът „Маркотея“, колелото на Шиваров мост, красивият нов пешеходен мост - пряка връзка между ул. „Орловска“ - „Брянска“ и др.

Пожелателно е по-добро упражняване на инвеститорския контрол за качествено изпълнение на строителните подобрения. Като завали дъжд – никаква нивелация за добър оток на водите по улиците, тротоарите се обливат от преминаващите превозни средства…. Много европейски средства се отпуснаха и усвояват за благоустрояване на града, но изпълнението за съжаление не е на ниво.

- Вие сте внучка на видния габровски учител Недялко Каранешев, известен с „таланта на художник и учеността на историк”?

- Радвам се, че не е забравен от историците. Родена съм в Търново. В нашия род дядо и чичо бяха художници. Дядо ми Недялко Каранешев (1876 - 1964), роден в с. Хотница, Търновско бил в люлката, когато баща му отива опълченец и участва в боевете на връх Свети Никола. Има три кръста за храброст и три ордена.

Дядо е завършил Държавното рисувално училище в София и прочутата школа „Нюдо” във Флоренция, Италия със стипендия от Министерството на просвещението с министър Иван Вазов. Завърнал се в България е бил учител в Горна Оряховица, където се оженва за Савка Ангелова Дограмаджиева и има трима сина. Аз съм дъщеря на най-големия син Константин.

Дядо е бил учител в Дряново (1908 - 1909 г.), след което идва в Габрово. Отначало е назначен в мъжката прогимназия (август 1909 г.) и след това е преназначен в Априловската гимназия (до 1923 г.). Като учител болшенството от часовете провеждал навън сред природата, които наричал „моите детски курсове сред природата”. „Младите рисувачи” работили с много любов над своите картини. У мнозина запалил искрата на изкуството, а също към изучаване бита на балканджията и българската история. Четял на учениците творби на Христо Ботев, които те илюстрирали. С колегата си Стефан Ковачев организирал ученически и авторски изложби.

Самият той, нарамил триножник, кутии с бои и палитра, броди из града и околността.

Негови били декоративните барелефи (на Трагедия и Комедия) на фасадата на читалище „Априлов-Палаузов” с театъра, барелеф на Капитан дядо Никола на паметника му в с. Дончевци, Тревненско. Със колегата си Стефан Ковачев правят хубавия бюст на Чардафон (Продан Тишков) в квартал Боровото. Рисува и запазва спомена за родната къща на военния командир на Ботевата чета Никола Войновски в с. Бойновци, която по-късно била съборена.

Дядо ми Недялко Каранешев бил майстор на портрета - на благодетелите на Габровското училище Васил Априлов и Николай Ст. Палаузов. Портретът на Васил Априлов участва в българска художествена изложба организирана в Берлин през 1917 г.

Той рисува и много исторически сюжети, архитектурни обекти, Соколския, Батошевския, Къпиновския манастири.

Разбира се, старинно Габрово е увековечено с калдъръмените улички и стари къщи. Негова заслуга били откритите през 1921 г. художествено-занаятчийски курсове - резбарски, декоративен и грънчарски отдели.

Преселил се в Търново той рисува предимно църкви, исторически паметници. Негови любими занятия са историята и археологията.

Като деца с дядо сме обикаляли из Търново. Първите уроци по рисуване големия ми син Димитър получи от дядо ми и чичо ми. Летата прекарваше при тях и рисуваше много хубаво.

Завърши строителния техникум във Велико Търново и после архитектура.

- Пазите хубави спомени за голямата фамилия Каранешеви.

- Къщата с девет стаи, в която живееше голямата ни фамилия в Търново навремето е била турски конак. Собственост на семейството на чичо ми. По точно на стринка ми.Запазена е и до ден днешен - ул. Читалищна № 10. Баща ми Константин Каранешев, с дарба да пише, беше трудов офицер. Строил е като млад офицер с неговата Пета трудова дружина пътя Троян - Карнаре, а в Габрово - сградата на военната фабрика (по-късно обувен завод „Сърп и чук”), пътят от Габрово към връх Св. Никола за тържествата по освещаване Паметника на свободата (1934 г.). Строил е и други пътища в Габровския край - като този към с. Костенковци с чешмата и др.

Дядо ми, по майчина линия, д-р Никола Грънчаров е заслужил лекар завършил е хуманна и дентална медицина в Киев. Като студент бил един от първите социалисти в кръжока на Димитър Благоев.

През 1939 г. баща ми е изпратен в София в Управлението на трудови войски като зам. главен редактор на списание „Трудово дело”.

В София, живеехме в квартал Орландовци, се ражда сестра ми Марияна. По време на бомбандировките - ноември 1943 г тя е бебе. Било е Арахангелова задушница. Когато самолетите - летящите крепости са на Дунава цяла София угасва. Обаче кандилата на гробищата на Орландовци светят и целия бомбен товар се изсипва там. Бомбите са с часовников механизъм и избухват на 15 минути. Цяла нощ гърмяха една след друга.

Гробищата разорани…страшна работа. Цяла София съборена гореше. Баща ни се разтревожи за нас. Събрахме багажа и с влака ни върна да живеем в Търново при дядо, баба, чичо Ангел Каранешев – графика и стринка ми с трите им дъщери. Инж. Владимир Каранешев, най-малкият брат, беше от основателите на Научно техническия съюз (НТС) с много електро изобретения.

След войната много художници от София и чужбина, които пристигаха в България идваха да рисуват в Търново. В къщата имаше с хора на изкуството художници, музиканти.

- Какво следвате в живота?

- Правило наследено от баба и майка ми: да не се оплаквам на никого от нищо и да не правя на другите това, което не искам другите да правят на мен. В житейски си път и рисковете, когато съм поемала винаги съм си казвала: „Не се страхувай от нищо”. Поезията много ми помага. „Реката на времето отнася със себе си // и буйни възторзи, и страхове” …

Винаги до мен има тетрадка. Най-често нощем записвам в нея, това, което ме осени. Скоро написах една поема „Ти кой си?” - критично към съвременния човек, който не пази природата…

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Литература

Към началото