Ангел Иванов: „Техническа проверка” е първата ми книга и тя е моят път към Пътя”

Препоръчана!
angel-Ivanov
Ангел Иванов

Ангел Иванов е горд възпитаник на Априловска гимназия, която изкласи през 2007 г. Завършил е специалност „Телевизия” в СУ и е един от създателите на студентското радио „Реакция”. Бил е телевизионен сценарист, включително 4 години в „Господари на ефира“. Пише тук и там. Чувства се като състезател по спортно ориентиране, който се е загубил в хотела преди старта на надпреварата. Иска да се завърне там, където никога не е бил.

В това интервю не говорим много за книгата на Ангел, защото тя трябва да бъде прочетена и съпреживяна.
Четейки, всеки ще се срещне на четири очи с автора, ще открие свои преживявания от отминали дни и истини за бъдещето, някои разкази ще нагарчат, други ще възрадват. Но едно ще бъде неоспоримо за читателите на тази книга - в нея ще открият една изящна словесност, разкази, граничещи с поезия, и поезия, изказана в разкази.

- След София представяш своята първа книга в Габрово. Това твоят специален авторски жест към родното място ли е или е продиктувано от други съображения?
- Не бих го определил като жест, по-скоро е чувство. Така или иначе съм свързан с това място и много го обичам и през годините, в които не пребивавам в него - парадоксално!, но все повече се привързвам към Габрово. Явно наистина баналната реплика, че човек като се отдалечи от нещо или някого, или го загуби изцяло, започва да чувства една носталгия и привързаност.
Аз, слава Богу, не съм загубил Габрово и нямам намерение да го губя. Затова втората ми среща с читатели на дебютната ми книга е по-скоро някакъв отговор на много естествена спонтанност, на интерес и енергия в мене да представя тук тези истории, които са писани - отново парадоксално, след момента, в който напуснах Габрово. Защото мога да кажа съвсем спокойно, че това е моето място! Аз в последните години намирам все повече поводи и време, и мотивация - може би звучи много професионално, затова ще го нарека по-скоро истинско човешко желание да се завръщам тук, в родния си град.
- Кой е твоят постоянен адрес - Габрово, София, светът?
- Бих казал всички и нито един от тях. Отговорът е в един цитат от книгата ми, в която последният текст не е класически разказ, а съм изказал едни най-прекрасни неща от този живот, според мен, разбира се, та там пише, че едно от най-прекрасните неща е „Да си сам, а всъщност с целия свят“.

цитат от книгата
„Техническа проверка“
Най-прекрасните неща в тоя живот
Молитвата
Баща, който тегли детето си на шейна
Все някога да се завърнеш
Да завържеш връзките на обувките на непознато дете
Възрастна двойка мъж и жена, хванати за ръце
Вятърът в клоните
Да се разплачеш на банален филм
Да се събудиш минута преди алармата
Да започне песента, която цяла вечер чакаш
Да спиш в събота, докато стане неделя

На друго място казвам, че много бих искал да се завърна там, където никога не съм бил. И това го свързвам с Габрово.
Между другото сега се сещам, че то е в текст, който е за Габрово и който между другото излезе и в „100 вести“ за храма „Свети Йоан Предтеча“ на Камъка. Всъщност споделям, че връщайки се там, в моята енория, имах чудно усещане, че съм се завърнал там, където никога не съм бил. Бях се завърнал в дом, който бих нарекъл, дори ако щете, метафизичен дом. Не знам...
- Разказите в книгата ти са споделени преживявания по време на пътуване. Ти измина пеша цялото Черноморие, от най-северната до най-южната му точка, преди десетина години. Какво е за теб пътуването - търсене на приключение, на познание, страст или начин на живот?
- Допреди време беше търсене на приключения. От днешна позиция мога да кажа колко едновременно празно е било това като занимание и в същото време как то е било просто част от Пътя.
Към днешна дата малко съм се обрал, предпочитам да стоя повече на едно място и да осмислям преживяното и пропътуваното. А когато пътувам, да не преминавам, а винаги да оставам. И по-важното - да оставям нещо.
И вече не гледам на пътуванията като туризъм, или ако щете като авантюра, а винаги се опитвам и така да ги конструирам и планирам - и като места, и като преживявания, около духовното преживяване или мога дори да го нарека около поклонничеството.
Така се изместиха фокуса и акцента при мене - и по никакъв начин не съжалявам, дори се чувствам по-добре така, защото преди много се разпилявах, хаотично и безразборно. Но тази хаотична енергия я има тук, в книгата, в смисъл, че и тези пътувания са отразени в нея. И в този смисъл не съжалявам за тях, защото те са били някакво преддверие.

цитат от книгата
„Техническа проверка“
Нов храм Господен!
Преддверието винаги помага да превключиш на друг режим.
Нощес се прибрах и легнах късно. Дрънкахме китари и бири с другари по градинките на града. Красиво, упадъчно занимание, което въздига емоционално духа. Но все не стига – духът иска да се въздигне духовно и затова на другата сутрин все бързаме окъснели към храма.
И ето аз бързам.

- Ти работиш в сайта Православие.бг. Как се случи, че започна да пишеш там?
- Аз не съм щатен автор, аз съм външен автор, опитвам се да пиша по-често, но невинаги успявам. В сайта Православие.бг започнах да публикувам в края на 2016 година, всъщност първият текст беше точно този за Храма на Камъка в Габрово, който излезе и в „100 вести“. Бързам да кажа, че много се радвам и приветствам това, че в „100 вести“ има страници „Християни“ и там излизат материали от Православие.бг, и че екипът и редакцията на сайта много се радват на тези публикации в Габрово, които им показах и им казах, те напълно приветстват тази практика.
Започнах да пиша в Православие.бг по време на един стаж, няколкомесечен, и по много естествен начин тази възможност за стаж към фондацията „Покров Богородичен“, която издава този сайт, по особен начин се свързаха двата мои, мога да кажа, жалони като интереси – писането и вярата. Защото до този момент в журналистическия си, в публицистичния си път – сега не знам дали не звучи високопарно, нямах такава възможност на едно място, което е номинално, свързано с вярата като заглавие на сайта и като теми, и като насоки да пиша такива текстове. И съм много благодарен за тази възможност и дори много ми се иска през тази, вече настояща година, да пиша по-често там.
- Когато те видях като автор в Православие.бг, за мен беше съвсем неочаквана твоя метаморфоза, защото те познавам като футболист, приятел на сина ми, като момче дейно, светско и в един момент те виждам в съвсем друга - духовна светлина.
- И за мен беше много интересно и малко странно, но аз вярвам, че във всеки човек се бият много такива разнородни енергии - най-малко двете - черното и бялото. И много, много други, включително като интереси, занимания, слабости, немощи и силни страни.
Сега в битността ми на автор - защото не смея да се нарека писател, и винаги го регистрирам като нещо непознато и странно, когато ме назоват така, а това се случва през последните месеци с излизането на книгата ми, защото за да бъде писател, човек трябва да напише малко повече книги и повече бял хляб да изяде и да не се взима много на сериозно. Но се надявам този мач да не го загубя, много е важно за мене...
Та към днешна дата в битността ми на автор с дебютна книга тези разнородни занимания и впечатления от света професионално и чисто човешки само ми помагат в писането, за изграждане на образи, места и т. н.
- Казват, че музикант къща не храни, а един писател днес би ли могъл да издържа семейство?
- Нямам идея, в началото на Пътя съм! Не чувам много надеждни работи и моите впечатления откъм професионалния път на колеги и приятели около мене също не са много розови. Всъщност едва ли ще хвърля някаква бомба и ще изненадам някого, ако кажа, че с изкуство човек трудно може да пребивава в някакви по-високи етажи на заможността, но пък това не трябва да е оправдание и не трябва да демотивира или да спира човека, тръгнал натам. Дълбоко изповядвам това и отказвам да се съобразявам с такива нагласи.
- Кое е по-важно според теб - да се реализираш еднолично или да се реализираш в семейството. Защо семейството не е приоритет днес за повечето млади хора като теб?
- Съзнавам в каква деликатна позиция съм като човек, който повече или по-малко пише по някакви духовни теми, свързани с християнската ни вяра, и това преживявам някой път проблематично, някой път травматично, така и с известна самоирония и все пак с отстояване на разни позиции, например, че семейството е нещо изключително важно - чувствам само като мой минус и критика към мене, че аз още не съм създал такова. Семейството като институция в нашето общество е все по-оспорено както от вътрешни, така и от външни фактори, но ние трябва да го пазим като нещо базово, неопровержимо като стойност.


Защо младите не искат да са семейни? Ами това е частта от целия този релативистичен синдром, някак си вече всичко може, всичко е относително, загубихме критериите за смисъла за качество, за кое може и кое – не, кое е морално и кое – не.
В тази привидна свобода, която ни залива, мислим, че да сме свободни, означава да правим каквото си искаме. Ами не! Свободата е преди всичко отговорност и то за собствените си постъпки. И свободата е преди всичко да бъдеш отговорен за чуждата свобода. Постоянно да я проектираш като загриженост и любов. Няма свобода без любов! И то любов към семейство, към ближен, към общество, към страна и към Бога, разбира се.
- Какво мислиш за Истанбулската конвенция, за гей-парадите и билбордовете с подобни послания?
- Умишлено съм се пазил да пиша за това, вероятно търпя критика, че не заставам много ясно като автор и пишещ. За мен не е въпрос да изразиш позиция или не, за мен нещата са пределно ясни. Щеше да е странно, ако Българската православна църква бе реагирала по различен начин от този, по който тя реагира, и ние, назовавайки се повече или по-малко християнско общество, и то преобладаващо православно, трябва да разберем едно - че ние Църквата, Вярата и Бога няма да ги променим, ние се нагласяме по това, което е в Евангелието, в преданието - който му харесва, спазва някакви неща, който не - абсолютно е свободен да не ги спазва. Но разбира се, без да ги натрапва на обществото! И нещо много важно - ние, ако можем, ще спасим и Спасителя в някакъв момент, но Спасителя няма нужда да го спасяваме. Той ни спасява нас. И той е много категоричен и по тези теми – по всички теми, свързани с нашия модерен свят. Защото има едно мнение, че Евангелието е някаква отживелица, нещо в далечината или адекватно на онзи стар свят от далечното еврейско общество на Мойсей.


Нищо такова, Евангелието е универсално за всеки ден, тук и сега, преди 2000 години и след, ... в светлината на Есхатона, на предстоящото Небесно Царство, то е задало един код морален, който е непроменим и неопровержим, и не можем да го изменяме, можем да имаме отношение спрямо него.
Всеки е свободен да го прави, ние като християни сме свободни да не приемаме тези реакции. И се радвам, че Църквата реагира по този начин, пазил съм се да пиша и говоря, защото не ми харесва и другата крайност - да не спазваме тази Евангелска заповед да мразим греха, а не грешника, да се увълчаваме срещу конкретни хора и личности. Защото това ни прави по-малко християни и това не е поведението на християнина. Вярвам и изповядвам това напълно!
Християнинът не може да бъде агресивен, не може да бъде агресивен срещу личност, срещу човек, може да бъде срещу някакви порядки, псевдоценности и т. н. За жалост, покрай всевдопатриотизма ни залива и псевдоправославието, затова трябва много деликатно и в същото време непоклатимо да си седим в Евангелските заповеди. Няма повече какво да добавим там!
- Какво е най-хубавото, което срещаш и преживяваш в своите пътувания?
- Човешката среща. Тази чисто човешка среща се мултиплицира по различен начин в различните текстове, тя е една устойчива нишка в книгата ми, в разказите в нея.
В един разказ героинята ми е Лариса - една румънска баба, в друг е една мюсюлманка - разказът за нея бе с първо заглавие „Очите“ и впоследствие стана „Преди полета“, това се случи при един престой на летището в Доха. Там видях една жена, на която бяха открити само очите, и започвам да разсъждавам и да общувам с нея общо взето само през очите, и се случва тази велика човешка среща, която се мултиплицира между нас, хората, да видиш, че срещу теб стои не някой друг, а ти отново, и че споделяте едно общо и универсално, което е дори леко противоречиво и скандализиращо, може би силно казано, но не само отвъд етнос, нация, народ, отвъд религия – скоба отварям - Христос е над религиите, ние сме негов образ, образ Божий, най-малкото да видиш, че отсреща стоиш не само ти отново, а стои образ на Бога, икона на Бога, седи образ на Христос и най-малкото да приемеш този човек, да го обикнеш, да общуваш с него.
И винаги това много ме е докосвало, когато успеем в група или така човешки, или индивидуално, като си говоря с някого или общуваме тук или накрая на света, по Светите земи или по порочните земи, да видя, да се убедя още веднъж, че сме дълбоко единосъщни, не еднакви, а единосъщни!
- Би ли приел някой да пътува с теб и какво трябва да представлява той? Ако някой иска да пътува с теб, какво трябва да знае?
- Първо трябва да знае, че много обичам да пътувам сам! Абсолютно сам! Но все повече съм склонен да разбивам този шаблон и да допускам някого. Ето като баба ми и братовчедка ми и нашето пътуване до Божи гроб и Светите земи. Баба ми вече е на години, но през 2016 година бяхме заедно в Ерусалим, стигнахме на третия ден на Възкресението. Всъщност и тримата сме на неговото име, на Свети Арахангел Михаил, заедно с братовчедка ми Махаела, и тримата постоянно го призоваваме в молитвите.


Днес съм склонен все повече да пътувам с някой близък приятел, любим човек, в светлината на семейството, в някакъв момент, надявам се, с истински любим човек, или в компания. Но аз съм много, как да кажа, антигидов, антитуристически човек, и то не с някаква открита агресия спрямо тези понятия и настройки, а просто обичам да се загубя, да потъна в мястото, да оставя настрани подхвърления гид и да се разтворя в улиците, в малките улички.
Винаги гледам да видя кюшетата на града, тези невпечатляващи, неинтересни пространства, които не са на лъскавите списания, не са на авансцената, а са бележката под линия, те са там, където актьорите примерно репетират пиесата, преди да я изиграят, това усещане за процес, за игра, за случване, за подготовка на спектакъла много ми харесва. И винаги ги търся там, в кьошетата, включително и в градовете. Включително и в чисто природните пространства, търся тази бележка под линия, търся бягството, ама не това самоцелно бягство, ами търся детайла, търся малкото, в което е многото. И търся срещата. Включително и тази среща с човека отсреща, която е рядко по широките площади, ами винаги е в едно – тук ще използвам една дума, но нека не се тълкува превратно - винаги в тези интимни пространства, където е възможно точно човешкото, споделянето.
- Какво е посланието в твоята първа книга „Техническа проверка“?
- На плакатите за предстоящите представяния на книгата сме изкарали като акцент слогана – не знам колко е подходяща тази дума за представяне на литература и изкуство, но от опита и заниманията ми в областта на рекламата, не че се гордея много с тях, това понятие ми е станало работно, та слоганът ми е „Пътят към пътя“. Сервантес казва нещо много хубаво, че „Пътят е по-добър от странноприемницата“.
Всъщност Пътят към пътя е едновременно един неспиращ път и в същото време, пътувайки достигаме до Пътя, Истината и Живота – това съм се опитал да вложа в книгата си.
- Лесно ли намери издател? Повечето писатели сами издават книгите си.
- Първо, искам веднага да благодаря на издателство „Scalino“, в лицето на неговия директор Емилия Миразчийска, за това, че повярва в тази книга и в този проект, и в мене. И че ми помогна тези текстове да стигнат до публиката. Няколко пъти съм го споделял и приятелите ми го усещат, аз съм едновременно много самонадеян човек и адски неуверен и малко стъпвах на пръсти като почнах да събирам текстовете и така не бях сигурен как ще се приемат първо чисто професионално, издателски. Към днешна дата мога да кажа, че съм набрал малко повече увереност и че продължавам напред, както казва също един майстор на словото - Кубрат Пулев!
- Какво си спомняш от училищния период в живота си, колко от твоите съученици са в Габрово? Ако имаше възможност, какво би променил?
- Малцина са останали в Габрово. Бих променил много неща, едновременно не бих променил нищо, защото и така много ми харесва. И когато човек прави глупости и пада, някой път научава ценни неща. За мене неувяхваща емблема на града и много обичана от мене е Априловската гимназия. И съм истински горд и навсякъде го изтъквам, че съм неин възпитаник. И трябва да кажа, че на 14 януари, на празника на гимназията ще гостувам и там в една платуформа „Априловци се завръщат“ - в понеделник в 14 часа, нямам търпение за тази среща с учениците, ще бъде отворена и за граждани. Тук искам да благодаря на моята учителка по литература Ани Сапунджиева. Ще използвам посвещението на Кен Киси в „Полет над кукувиче гнездо“:
На Вик Лъвъл, който ми каза, че дракони няма, а после ме заведе в леговищата им.


Велико посвещение, та моята учителка по литература е един от хората, които са ме водили за ръка към „леговището на динозаврите“, може би е било неназовано тогава, не експлицитно такова - не е било ясно изразено, защото аз тогава бях ритнитопковец, но ми бяха много интересни часовете по литература. Почнах да пиша първите си есета, пишех и на съотборниците ми есетата, защото помня, че те, от съседни паралелки, бяха закъсали по литература, та на нея искам да благодаря, на г-жа Катинова, която е също учител по литература и организира това събитие на 14 януари. Отново Цецо Цанков ще представи книгата и мен.
Гимназията е истинско бижу, а аз съм щастлив, че съм свързан и родом с нея. Моят прапраотец Уста Продан Колюв, по старовремски, е човекът, който е ръководил бригадата, която е строила източното крило, и това е една история, която много искам да разкажа, предстои да я разкажа, искам да намеря повече информация, но това е нещо изключително. Той е участвал в строежа на Читалището, където се помещаваше театърът, строил е сградата на Историческия музей, неслучайно отстрани на сградата има плоча с неговото име, строил е църква в Свищов и още много и много. В село Поповци е дарил заедно със семейството - с чедата, както пише на него, 1903 една проскинитарна икона на Богородица с младенеца. За това, което е направил в Габрово, искам да напиша. И някак си пред този исторически и родов пример аз чувствам малко нищета и много такъв малък мащаб и го казвам откровено, опитвам се да не смиренословя в момента, в същото време чувствам отговорност да разкажа на повече хора. И това може би предстои. Винаги свързвам гимназията с неговия образ, запечатани на една стара негова снимка.
- В каква битка, за какво би влязъл да воюваш като редови?
- Значи все повече разбирам, ама съм много в началото да го разбера и да го осмисля, че единствената битка, която си заслужава да води човек, е тази срещу себе си и срещу собствените си слабости. И най-големият враг на човека е наистина той самият. Знам, че звучи като клише, но клишетата не са нищо повече от преповторени истини, затова не бива да ги пращаме в сандъка в килера, единственият бунт е бунтът срещу себе си, който си заслужава.
И аз, макар и с много нищожни сили, мяра и възможности, се опитвам да водя такава битка. Вярвам, че ако повече хора започнат да водят тази битка, това го казвам без аз да съм много напред в нея, в никакъв случай, смятам, че ще живеем и в по-хубав град, и в по-хубава страна, и вероятно и в по-хубав свят. Това е!
- Какво научи за писането?
- Научих, че за писането се иска постоянство, и за мен това ми е битката, защото понякога имам такива бездни на несериозност и на ленивост. А в писането, изобщо като във всяка работа, не търпи оправдания. А в писането сме свикнали да си измисляме художествени оправдания като нямам вдъхновение, нямам идея, но хората, пишещи професионално, казват, че няма такова нещо, може да се пише с постоянство всеки ден, всеки ден трябва да си там, на кариерата и да изчукваш всеки детайл. Нищо по-различно от работата на каменоделеца. Деян Енев, който много ми помогна за книгата, той също казва - няма такова нещо, днес не пиша, защото еди какво си, всеки ден трябва да пишеш.
- След първата книга къде ще потопиш перото за следващата?
- Искам да разкажа едни габровски истории, свързани с града ни, даже имам едно работно заглавие „Габровски истории със смях и сълзи“.
Много съм благодарен на редакцията на „100 вести“, че съм бил автор във вестника, и то в един много особен момент за мен, труден, откъдето и да го погледнеш, но знаех, че всяка седмица ще пиша по един текст за вестника и той ще стига до малко Габрово – всъщност огромно мое Габрово в сърцето ми, и това в този момент ме е подкрепяло.

Коментирай!

За да коментирате, влезте в профила си или се регистрирйте. Ако нямате регистрация, може да се регистрирате тук. Можете директно да коментирате чрез профила си във Facebook.

1 коментара

  • Потребител
    IvanGos 2019-01-09 14:47:38

    Освен многото други свои можения, Ангел има таланта да владее словото. Когато го слушаш, когато го четеш, се радваш на поетичността на българския език

Към началото
  1. Още от Литература

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня