Вторият Шекспир в света

Водеща! Radko-Radkov-e-edinstveniyat-v-sveta-tvorets,-udostoen-bezpretsedentno-i-za-vtori-p-t-s-Mezhdunarodnata-Napoleonova-nagrada-„Solenzara”-na Frenskata-akademiya-na-naukite
Радко Радков е единственият в света творец, удостоен безпрецедентно и за втори път с Международната Наполеонова награда „Солензара” на Френската академия на науките
На 31 януари се навършват 82 години от рождението на Радко Радков - почетен гражданин на Габрово, когото нарекоха Втория Шекспир в света

„Роден съм през 1940 г. във Велико Търново, където баща ми е бил на служба. Произхождам от стар патриархален род, в който още са живи древните традиции на Габровския край. Израснал съм в кв. Палаузово, някогашната Бичкиня.
Детството ми е преминало в завещаната от дедите ни къща до трите елши край Янтра и очарованието на коледарските песни, на ладванките и лазаруването…“
Радко Радков (31.01.1940 - 1.09.2009)


Макар да е роден в друг град и целият му съзнателен живот да е встрани от Габрово, родът на Радко Радков е габровски – на родители, деди и прадеди. Родовата му къща се е намирала в село Бичкиня (сега квартал на Габрово), за съжаление, отдавна беше съборена.
През май 2006 година на тържествена сесия на Общинския съвет в Габрово бе удостоен със званието „Почетен гражданин на Габрово”.
Заслугите на Радко Радков в областта на българската култура и литература, като писател, общественик и преподавател са очевидни и може би, незаслужено оценени.
Роден на 31 януари 1940 година в град Велико Търново, където баща му, Васил Радков, е офицер в трудови войски. През 1946 г. семейството му се премества да живее в родната къща на баща му в село Бичкиня, сега квартал на Габрово. Тук завършва прогимназия. След успешно издържан приемен изпит постъпва като ученик в Софийската духовна семинария, Черепишкия манастир. Военната си служба отбива като трудовак в Родопите и като редактор във вестник „Трудово дело”, издаван в София.
През 1967 година Радко Радков с отличен успех завършва класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Постъпва на работа в Държавно издателство „Народна култура” – редактор на отдела за старогръцка и латинска литература (1968-1970). Същевременно завършва аспирантура по раннохристиянска и византийска литература в Института по балканистика към БАН. През 1973 г. е назначен като завеждащ Дома за литературно творчество към Окръжния съвет за култура в град Велико Търново и хоноруван преподавател по старогръцки и латински език във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”.

Поетът Радко Радков на аудиенция с папа Йоан Павел II – 12 октомври 1985 г., след представяне на драмата „Похвално слово за Словото“ във Ватикана от трупата на Старинния театър. Радко Радков е вдясно, а в средата с брадата е режисьорът Александър Попов


През 1979 година, под патронажа на Людмила Живкова, основава Старинния театър в София и става негов драматург. След смъртта на Людмила Живкова през 1981 г. театърът е закрит и Радко Радков е назначаван за драматург към различни театри в София. От 1988 г. става драматург в ДМТ „Константин Кисимов” във Велико Търново. След 1989 година е съкратен.
С откриването на Богословския факултет към ВТУ през учебната 1991-1992 г. Радков е назначен като хоноруван преподавател по старогръцки и латински език. Бил е консултант към Богословския, Историческия и Филологическия факултет на ВТУ.
Преди да стане известен като поет-лирик, Радко Радков се изявява като драматург с драмите си в стихове: „Балдуин Фландърски” (поставена през 1969 г. във Велико Търново и от Телевизионния театър – 1971 г.), „Хан Аспарух” (поставена в Габрово през 1970 г., в Стара Загора – 1971 г., в Шумен – 1980 г.), „Св. Патриарх Евтимий” във Велико Търново – 1975 г., „Битката за Преслав”, поставена от Телевизионния театър – 1971 г., „Константин и Фружин” (Телевизионен театър – 1975 г.), „Тайната вечеря” – драматично музикално действие за Леонардо да Винчи (Старинен театър – София през 1981 г.), „Похвално слово за словото” и „Йоан Кукузел” (Старинен театър – София през 1980 г.), „Теофано” (поставена в Перник през 1981 г. от режисьора Пиер де ла Тор от Париж и играна в продължение на шест театрални сезона из цялата страна и едно представление на сцената на Сатиричния театър - София, 1982 г.). По повод на тази постановка акад. Жан Гитон, член на Френската академия, пише: „Трагедията на Радко Радков „Теофано” по своите измерения, по общочовешката значимост на темите, които разработва, е на висотата на Шекспировия критерий. Тя носи печата на гениалността”.


В интервю българският актьор Георги Русев казва: „Имахме режисьор от Париж - Пиер дьо ла Тор, който постави „Теофано“ на Радко Радков. Когато дойде в театъра, режисьорът изнесе лекция, в която ни каза, че имаме втория Шекспир в света.
След две години дойде Жан Гитон - председател на Академията на безсмъртните, в която влизат само 7 души. И той повтори същото: „Наследникът на Шекспир е в България“.
А Гитон беше единственият светски съветник на папата. Това беше най-много играната ни пиеса. И когато имаше световно първенство по футбол, хората чупеха вратите, за да гледат „Теофано“.
Елена Колева, независим краевед, в. “100 вести”, 27.01.2015 г.


Радко Радков е написал общо 14 драми в стихове, като не всички са поставяни. От 2001 до 2006 г. търновското издателство „Абагар” издаде шест от неговите драми: „Всенародно бдение за Апостола” – 2001 г., „Цар Петър Делян” – 2001 г., „Св. Евтимий - патриарх търновски” – 2001 г., „Хан Аспарух” – 2002 г., „Балдуин Фландърски” – 2002 г., и „Теофано” – 2003 г., както и поетичните му книги: „Царски сонети за любовта” – 1995 г., и „Багренородна звездопис” – 2003 г. Последната книга, която „Абагар” издава на поета, е „Сонети за любовта” от поредицата „Световни поети” – 2006 г.
Още като семинарист Радко Радков усъвършенства стиха си и достига високото равнище на големите български лирици. Оценка за ранното си творчество получава от поета Николай Лилиев. Първите му поетични книги - „Византийски запеви” и „Сонети”, издадени през 1978 г., не бяха разбрани от българската литературна критика. За стихосбирката „Византийски запеви” дори бива заклеймен от критика Пенчо Данчев. Издава още стихосбирките „Българският сатирикон” – гейсонети, 1997 г., и „Апокалипсис сега” – 2000 г.
Големият талант на Радко Радков не е оценен у нас така, както е оценен в чужбина. Част от творчеството му е преведено на френски език от поета и преводача Атанас Ванчев дьо Траси. За трагедията му в стихове „Теофано” и за цялостното му поетично творчество през 1983 г. Радко Радков става лауреат на международната френска награда „Солензара”, връчена му в Сорбоната с почести от гвардейска част на президента Митеран. През 2004 г. същата награда бе му дадена за втори път. През 1985 г. в Парижкия клуб на сенаторите за трагедията му „Балдуин Фландърски” и за цялостното му творчество е удостоен със званието „Кавалер на френската култура”.
В България Радко Радков също е получавал национални награди за драматургия: за драмите в стихове „Балдуин Фландърски”, „Хан Аспарух” и „Св. Патриарх Евтимий”; получава и църковния орден „Св. Софроний епископ Врачански” – златен, I-ва степен. На рождения му ден, 31 януари 2005 г., по случай 65-годишнината му ректорът на Великотърновския университет му връчва наградата „Св. Евтимий патриарх търновски”, получена досега само от акад. Лихачов.

Във връзка с 1300-годишнината на Българската държава, отбелязана през 1981 г., е включен в делегация, посетила САЩ. След две поетични турнета в САЩ и Канада прави рецитал пред мисиите на ООН в Ню Йорк.
По случай 5-годишнината от провъзгласяването на светите братя Кирил и Методий за покровители на Европа, през октомври 1985 г., пиесата на Радко Радков „Похвално слово за словото” е представена във Ватикана пред папата, кардиналите, множество владици и елитна осемхилядна публика от целия католически свят. Същата пиеса е представена и в американската църква в Париж. В апогея на делото „Антонов” поетът разговаря с папата на латински език и се застъпва за сънародника си. Преди тази среща папата помислил, че драмата, посветена на светите братя Кирил и Методий, е написана от класик, починал преди 300 години.
Висока оценка за творчеството на Радко Радков дават: проф. Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Петко Тотев, Емилиян Станев, Атанас Ванчев дьо Траси, френският писател Пиер Устен, Жак Франсоа Франки, председател на фондацията, връчила на Радко Радков престижната литературна награда „Солензара”.
Достойни биографични книги за поета написаха първата му съпруга Светломира Бинева - „Моят Радко и приятели” (2008), и сестра му Елена Василева Богданова - „Моят брат поетът” (2014). Член на Съюза на българските писатели. Почива на 1 септември 2009 г., погребан в гроба на баща си и майка си в Габрово.
„Стряха над Янтра“, антология т. II

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Литература

Към началото