Вратарят Йовко Топалов - Оката: „По време на мача окото трябва да бъде в топката и в играча”

Йовко Топалов е роден на 10 февруари 1931 г. в Габрово. Завършва Първо основно училище „Ран Босилек“, след което и ТМЕТ „Д-р Никола Василиади“. Работил е в обувния завод „Сърп и чук“ и успоредно с това е бил активен футболен състезател.
Името на вратаря Йовко Топалов е неразривно свързано с габровския футбол, с отборите на „Торпедо“, „Сърп и чук“, „Динамо“, „Балкан“, „Орловец“, „Чардафон“

- Господин Топалов, феновете на футбола Ви помнят и до днес, но сигурно има и неизвестни факти от Вашия живот, бихте ли разказали повече за него?

- Роден съм в центъра на Габрово, в Шести участък. Като ден днешен помня, когато се преместихме в новата къща, близо до гарата. Бях на пет години. Родителите ми бяха много бедни и седем-осем години ме изпращаха на почивка във Варна в станцията на Популярна банка.

След като завърших прогимназията (учих в Първа прогимназия) баща ми и майка ми изпратиха сестра ми да ме запише в Априловска гимназия, за да продължа образованието си там. Завърших първата година, а втората ме взеха във физкултурен клуб „Орловец“, който беше финансиран от местни богаташи – фабриканти, доктори и адвокати. Един ден дойдоха на голямата поляна, където сега е ДАП-а, д-р Гъдев, д-р Гатев, бай Георги Ботев, счетоводителят, които ми обърнаха голямо внимание. Поканиха ме във фабрикантската кантора и започнаха да ме разпитват от какво имам нужда. „Искам да се прехвърля да уча в Техникума“ - казах. Те се учудиха от моето искане, но без да се замислят дори заявиха, че ще уредят това мое желание. И го направиха. След това повикаха една жена и й заръчаха да отреже плат за мен и за сестра ми за по едно костюмче. Дадоха ми плата за костюмите на мен и на сестра ми. Около моста „Игото“ имаше доста шивашки работилници, заведоха ме там, взеха ми мярка и ми заръчаха като стане облеклото ми готово, да отивам на стадион „Априлов“, където ще ме запознаят с хората, с бъдещите ми другари, с които ще ритам.

Минаха се една-две седмици или може и месец да е било, дойдоха у дома. Но преди това един файтон хора пристигнаха на голямата поляна да ме гледат как играя. Оглеждаха ме как ритам, как се държа на терена. Дойде един от мъжете във файтона и ме покани да отида при тях. „Ела – рече – да видим кой ще те издържа занапред“. А аз – лапетия, въобще не мислех за тези работи. Та, този мъж ми заръча на другия ден да се явя отново на стадиона, но с костюмчето. И между другото ми даде ученическа чанта, пакет бельо и ризки. Заръча всеки ден да се обличам прилично и да бъда готов за преобличане за тренировки и за след това, за да играя на стадиона с големите батковци.

На другия ден отидох. Беше голяма радост! Батковците ме приеха много добре. Бях на 9 години. И започна моята първа тренировка, по време на която ми обясниха, че трябва да слушам внимателно всичко, което се обяснява на игрището и да го изпълнявам точно, за да не допускам грешки. И че всеки ден ще ми се казва при кой батко ще ритам. Заведоха ме на игрището, започнахме упражненията за загрявка. Правех всичко, което ми казваха. По късно дойдоха някои и други големци. След час-два събраха целия отбор вътре в съблекалнята. Говориха различни неща на големите батковци – че трябва да подхождат към мен с обич, че е важно да ми показват всичко, което самите те знаят и то така, че да го разбирам и да го изпълнявам както трябва, за да се науча.

Мина месец, мина втори, всичко тръгна много добре. Дойде и есента, а с нея и първият ми мач – в Търново. Тренировъчен. Изиграхме го и за първи път ме пуснаха да играя. Беше много кално, теренът тежък, поиграх първото полувреме, ама за второто нямам сили. Притесних се, но се оказа, че причината е, че все още нямам достатъчен тренинг.

Върнахме се в Габрово. Моите приятели ме питат дали съм играл, казах им, че съм бил на терена едно полувреме. Преди следващия мач - помня беше 4 април 1947 г., нямах още 17 години, ме заведоха да ми извадят ново кръщелно свидетелство, според което бях с две години по-голям. И едва тогава изиграх своя първи истински мач.

- С какво го запомнихте?

- Вълненията, които ме обзеха, не могат да се опишат. Но, в това време пуснаха в дебют още едно момче – Кирил Ракаров, който дълги години игра в националния отбор и в ЦСКА. Той почина, лека му пръст! Заедно с него започнахме и дълги години общувахме. Аз ходех да го видя в София, той пристигаше тук, поддържахме нашето приятелство. Той отиде да учи в Спортната академия в София, но въпреки това се виждахме. Двамата с него бяхме малки тогава и много се вълнувахме. И играхме дълги години.

- А приятелството Ви продължи през целия живот?

- Докрай.

- Какво е приятелството в човешкия живот?

- То е голямо уважение. Голяма обич. Много е важно приятелството в човешкия живот. Като се съберем и се прегърнем, то приказките се леят една след друга, не се свършват.

Той е обиколил целия свят със ЦСКА-то. И двамата влязохме в казармата през 1951-ва година. Него го взеха да играе за ЦСКА, а аз първоначално останах в Габрово. След това ме вземаха в Пловдив в казармата, но там не можах да играя. Бях в друга армия - в Първа армия. А Пловдив бяха във Втора армия.

И дълги, ама дълги години, докато Кирчо ходеше в София да играе, се виждахме по-рядко. След това той стана преподавател в Спортната академия в София. Днес има две висши образования. Самият аз нямах търпения да тръгна за София, за да се видим и да разказваме кой какво е постигнал.

- В кои отбори сте играл?

- В „Орловец“, в „Чардафон“, в „Априлов“, в „Балкан“, “Бъдъщност“ и други - това бяха все отбори в Габрово! Всяко предприятие имаше футболен отбор. Провеждаха се градски и окръжни първенства. Имаше възможност да се прави сериозна селекция за участие в представителните отбори на града. Бях в отбора, когато „Балкан“ застана начело в първенството на Северозападната зона и влязохме в „Б“ Републиканска футболна група. И то след победа над най-големия ни съперник за челното място - видинския „Бдин“! Тогава като награда ни дадоха право да играем мачове в Румъния с техни отбори.

- През цялата си кариера на футболист сте бил вратар – пост, от който често зависи какъв ще бъде изходът на мача. Допускал ли сте грешки?

- Всички позиции на терена са важни и от всеки един състезател зависи крайния резултат. Но когато има оспорвана битка за надмощие, ролята на вратаря е от изключително значение. Миг невнимание от негова страна, може да доведе до фатални последици. Лично мен ме обхващаше чувство на голямо задоволство, когато успявах да излъжа противниковия играч. Когато се насочвах с поглед и с цялото си тяло към единия край на вратата, а всъщност цялото ми внимание е концентрирано към обратната посока. И футболистите от другия отбор се насочват в уж освободената от мен част на мрежата, ритат с голяма сила топката, а аз моментално реагирам и разбира се, спасявам гола.

- Допускал ли сте грешки?

- Грешки не се получават най-вече в случаите, когато съм бил абсолютно сигурен, че успешно покривам цялата врата и никой не би могъл да вкара топката в нея. Но, съм допускал и грешки – от самонадеяност, която е пагубна не само за всеки футболист или спортист, но и за всеки човек. Така се случи и по време на срещата ни със силния отбор на „Спартак“ - София. Резултатът беше 4:0 за тях. Топката вече е при мен, а аз от келешлък ли, от какво ли - и до ден днешен не мога да си отговоря какво ме предизвика, започнах да си играя демонстративно с нея извън пенала. Да, ама противникът не спи, с неочакван финт един от софиянците ми я отне и докато успея да се препозиционирам – топката влезе в моята врата. А резултатът скочи на 5:0. Този случай оттогава беше като обеца на моето ухо. Никога повече не допусках да се разсея и за стотна от секундата.

- Влизал ли сте в конфликт със своите съотборници?

- Имах случай с един от футболистите от нашия отбор, който непрекъснато всяваше раздор. Дори го хванах как краде от парите на колегите. И му казах, че в отбора подобно поведение е недопустимо. Един път открадна цялата заплата на наш колега! Тогава категорично му заявих, че бих могъл да направя така, че да бъде отстранен не престане ли с това си поведение. Договорих се и с треньора, че каквото кажа по време на тренировката да ми се изпълнява. И ако някой трябва да спре и да остане на пейката - трябва да го направи.

Имах един случай в Истанбул, бяхме настанени в най-хубавия хотел там. Бях тръгнал по стаите да събирам момчетата, влизам в една от стаите и гледам Кольо с различни дрехи, тъкмо ги сортира. Викам: „Какво е туй бе, Кольо?“, а той обяснява, че купил за приятели това онова и го прибира. Влизам и в стаята на друг колега, той се оплаква, че му няма новите дрехи. Върнах се пак при Кольо, накарах го да извади всички дрехи и да ми ги даде. Тури ги той в един сак и ги върна на колегата, от когото ги беше откраднал. И му казах: „Това, което стана сега, остава тук. А дали ще е така – от теб зависи. Но, като се върнем, прекратяваш с тренировките и напускаш отбора“. Ако се разчуе – ще означава, че той се е разприказвал, а тогава и аз ще си отворя устата. Така стана. Никой друг от отбора не разбра какво се е случило, освен нас тримата. На първата тренировка след като се върнахме Кольо ме чака и пита ще започваме ли тренировката. Попитах го не помни ли какво сме се разбрали и че трябва да си вземе нещата, да не стъпва повече на стадиона. Така и стана. Днес за първи път разказвам тази история.

- Бил сте много деликатен човек?

- Всеки човек трябва да бъде такъв. А с Кольо до ден днешен като се видим, си говорим, споделяме си за миналите събития и се уважаваме. Скоро не съм го виждал, дано да е по-добре от мен. Но той е малък. На мен годините ми дойдоха много. Ето, сега на 10 февруари направих 88 години.

- Има още живот във Вас?

- Стига ми толкова вече. Майка ми счупи крак, влезе в болницата, оперираха я и след известно време си замина. Та, да се върна на Кольо. Той не беше от онези деца, които са нямали. Баща му навремето държеше кръчма и бяха много богати. Ама самият той много лъжеше. Друг такъв човек в живота си не съм виждал. Ако дойде тук да седне, за три минути ще те излъже 10 пъти.

- И това е талант, не всеки може да лъже?

- Талант е. Иска се подход, въображение. Много работи иска.

- Нима честните хора са без въображение?

- Те имат въображение да бъдат честни, а не да лъжат. На честния човек дори не му идва на акъла, че е възможно да излъже. Но, това е животът.
Навремето баща ми ме учеше като тръгна по пътя и видя възрастен човек, да си сваля шапката и да му кажа „Добър ден!“ Сто пъти ми е повтарял това. Така съм закърмен. Уважението е едно от важните неща в живота

Някой път моята жена, Бог да я прости, ми казваше: „Абе, човек, ти не можеш ли да псуваш? Напсувай поне един път, да те чуя“. И се смееше.

- Кои качества са важни за спортиста?

- Не се различават от качествата, които трябва да се възпитат от най-ранна детска възраст у всички хора. И това са уважение към работата, която вършиш, и към хората около теб. Упоритост, стремеж към познание, към непрекъснато обогатяване и усъвършенстване. Постоянство. И много, много труд. Без труд – нищо не се постига! Както и без стремеж към повече знания, защото мъдрите хора казват, че човек трябва да знае за всичко, дори и по-малко да е, но за едно нещо – всичко!

Та да завърша с Кольо. Спря да играе. И съм много доволен, но и аз останах верен. На никого до ден днешен не към казал. А на Иванчо с откраднатите дрехи рекох, че ако чуя кой му е откраднал нещата, ще знам, че се е разприказвал и ще го лиша от своето приятелство. С Кольо е имало и много други случаи. Хващал съм го да взема заплатата на съиграча си. Тъкмо са ни платили и го вижгдам как бърка в джоба на човека и му взема парите. Представяте ли си какво е да си отидеш в къщи без пари?!

- Клептоманията е болестно състояние.

- Познавам го от 1948 годино, още от малък. Не беше такова момче. Къде ходеше, къде играеха - не знам, но явно тогава се е научил да попипва.

- Какво изгражда характера на човека – трудностите или нещо друга. Вас кой Ви е изградил. Да, родителите Ви са Ви научили на основните житейски правила, а останалото?

- Научиха ме на трудолюбие и да обичам хората. А обичаш ли хората, нямаш право да ги накърняваш, нямаш право да казваш лоша дума. Какво ти е направил, че да го накърняваш. Да го засягаш.

- За да бъде силен един отбор, независимо футболен, баскетболен или хандбален, какво е най-важното?

- В отбора са 11 души с различни характери и за да бъде силен отборът, трябва треньорът така да ни окомплектова, че всяко едно действие на някой от играчите да предизвика ответна реакция и у другите.

- Всеки трябва да следи внимателно играта, движенията на съотборниците си, така ли?

- Не може другояче. Във футбола не те ли следя – нищо не мога да направя. Аз ако не бях доволен от себе си, нямаше да бъда толкова години вратар на един отбор. Това са много години! Започнеш ли да играеш, окото ти не може да отиде на друго място, освен в топката и играча. Оттам тръгва цялата работа.

- Кои бяха Вашите треньори?

- Много са. Имаше един Кирил Чипев, софиянец. От него бях най-доволен. Беше с 2-3 висши образования, доктор и всякакъв друг. По телевизията има един Филип Чипев – той е негов син. Имаше четири деца и ги изучи. А беше сиромах. Някои треньори вземаха много пари, а той – къщовник човек. Как се гледат четири деца?!

Сред другите ми треньори беше Манол Манолов Николов, софиянец. Той се ожени за Дарина Попето.

Навремето жена ми никога не ми разрешаваше да ходя как да е. Винаги бях костюмиран. Е, вратовръзки не слагах, но като отидем да играем някъде, особено в чужбина, всички ме мислеха, че съм президент на клуба.

- Коя година преустановихте своята футболна кариера?

- През 1966 година.

- Не Ви ли липсваше през тези години футбола?

- Навремето много четях, особено по автомобилите. И много бързо навлязох в техните компютърни системи. Започнах да се занимавам с ремонти на автомобили, на велосипеди. Не съм оставал и ден без работа!

- Проклятие или дар е човешката памет?

- Ще го обясня простичко. Защото много хора казват, че са забравили. Не са! Те не са го сложили на място. За да не го сложи човек на точното място значи, че дадено изказване не го е грабнало. Ако то те е впечатлило, не можеш да го забравиш. Ето, самият аз мога да Ви кажа, случки от времето, когато съм бил на 5 години.

- Най-красивият Ви спомен?

- Когато се ожених. Бедно момиче, беден човек – какво да делим. Много се разбирахме със съпругата ми. Щастлив бях с нея. Тя беше добра къщовница, обичаше да шие, аз също съм работлив. Започнах да оправям коли и по-късно позабогатях. но не станах по-различен. 18 години работех към Автосервиз Велико Търново с договор. Тогава натрупах пари. Когато започнах да работя към търновския сервиз, директор беше едно младо момче, женен за търновка, той също търновец. А тогава директор на „Мототехника“ във Велико Търново знаете ли кой ставаше - от един голям лъв, още по-голям лъв. Бай Кольо от Русе например е още по-голям директор на сервиз. Той дирижира цяла Северна България. Но, думата ми беше, че младото момче като станало директор се оказа, че не познава различните марки леки коли. И викам тоз човек закъде е тръгнал? Но го направили директор. Идва той със своята свита, изгонил вече всички стари служители, назначил свои хора и се големее. Пък аз му казвам да не ме жали. „Ако трябва – викам - ще съборя къщата си и ще направя по-голяма“. Но го казвам след като вече знам как да постъпя, как съм направил всяко нещо. По-късно станахме приятели с него и полека лека и той започна да се допитва до мен. Майка му - учителка, баща му - счетоводител на „Пътни строежи“ - умни хора, значи потеклото му е добро. А след като е от сой, значи може да се намери общ език с него.

- След активния спортен живот, сега чувствате ли се самотен?

- Не. Моите приятели не ме забравят. Всеки ден има някой от тях при мен. Грижат се за мен, хортуваме си, спомняме си миналите години. Присядваме си тук, на тераската, радваме се на живота и се чувстваме заедно добре.