Веско Ганчев: „Бях един от най-бързите футболисти на България”

Топ новина! Vesko-Ganchev
Веско Ганчев

"На всеки му се иска някой да погали душата му" - споделя в интервю за "100 вести" - Веско Ганчев е един от изтъкнатите футболисти, свързани със 100-годишната история на габровския футбол. Носител на сребърна значка на БФС. Роден е на 28 март 1955 г. в Габрово. Основното си образование завършва в Седмо ОУ „Никола Войновски“ в кв. Борово (което вече не съществува), а средното, също в несъществуващия вече Техникум по текстил „Йордан Радославов“.

- Г-н Ганчев, какво Ви привлече към футбола?
- След като завърших средното си образование, бях решил да продължа да уча във ВИФ в София, но макар и да бях приет, по различни причини не успях да отида там. Още от втори курс имах честта да бъда привлечен в мъжкия футболен отбор на Габрово. Започнах да тренирам още от дете и то съвсем случайно. Моята мечта беше да стана колоездач – в квартала, в който съм израснал, живееше един от корифеите в колоезденето - Атанас Савчев, възхищавах се на Тодор Ганчев, на Мано, Бог да го прости. Всички ми бяха приятели, въпреки и да бяха по-големи от мен. Голямо удоволствие за мен беше да им бутна с ръка колелцетата и да им се покефя. Въобще никаква мисъл не съм имал тогава за футбола – единствено колоезденето ми беше в главата.
По същото това време от училище се провеждаше спартакиада на стадион „Христо Ботев“, бях в четвърти клас тогава и играхме срещу по-големите класове – 7-8 клас. Не знам какви съм ги вършил на терена, но тогавашният футболен треньор на дечицата Стефан Датков, лека му пръст, дойде при мен и ме попита дали искам да играя футбол. Не знам какво съм отговорил, все още бях малък, за да вземам подобни решения, но Датков се свързал с моя баща и така тръгнах по тренировки.


Все още бях малък и родителите ми ме водеха на стадиона. После тренировките започнаха да се провеждат на стадиона на Смирненски. Така се започна. По-късно – юноши младша възраст, юноши старша възраст и когато бях във втори курс на Текстилния техникум, ме привлякоха в мъжкия отбор на Габрово.
- Какво стана с детската Ви мечта - колоезденето, трудно ли се разделихте с нея?
- Колоезденето си остана моя мечта. Продължих да общувам с колоездачите, с които по-късно станахме големи приятели. Но наистина, колоезденето си остана моята мечта. Защото там можех да покажа напълно моите качества, тъй като колоезденето е индивидуален спорт и всичко щеше да си зависи само и единствено от мен. А съм от този род хора – състезавам се, за да победя. Но футболът надделя. И сега като се връщам назад във времето, дори във футбола съм искал да побеждавам сам, да не разчитам много, много на другите.
- Но колективните спортове не търпят силния индивидуализъм.
- Така е, да. Аз не бих могъл и да кажа, че съм побеждавал другите отбори сам. Да, побеждавал съм, но това е било благодарение на екипа, който сме създавали. Когато бях в силата си, целият отбор се съобразяваше с тази моя свобода, тъй като всеки имаше интерес да се побеждава.
Докато бях юноша, играех при юношите, играех и при мъжете, но като всеки млад човек, прохождащ в спорта успешно, повиших самочувствието си. И надигнах глава, видите ли, аз кой съм – отивам в юношите да играя, искат ме и при мъжете, значи съм голямата работа. И на един от мачовете, никога няма да го забравя – явно съм се държал непристойно, съдията ми показа червен картон. Тогава, спомням си, треньорът разговаря с мен, даде ми доста съвети за поведението на добрия футболист. И накрая заяви: „Никога не забравяй, момче, че не всичко, което хвърка, се яде!“, и всичко, което се случи тогава, ми служеше като поука занапред. Оттогава мога да кажа, че през цялата си спортна кариера никога не съм бил гонен, може да съм получавал един-два жълти картона, но толкова.

- Казвате, че е от значение още в началните фази на своята кариера човек да се опари, за да знае, че не бива да греши?

- Много е важно наистина, за да не допуска големи грешки в своя живот. А аз имах този шанс, което ми беше като една голяма обеца на ухото за цял живот. Що се отнася до необходимите за един спортист качества, ще кажа, че най-важното от тях е трудолюбието. Дори човек да е надарен с много качества, той трябва да се отнася с уважение към всеки труд, което съм запомнил от съветите на моя баща.

Моите родители нямаха възможност да ме глезят и когато много исках да ми бъде купено нещо, трябваше да си го отработя по някакъв начин. Затова и през лятото, през есента ходех по планините заедно с баща ми да бера билки, гъби, къпини, диви ягоди, да изкараме някоя и друга стотинка, необходима за вкъщи. Така че моите родители имат много добра намеса в моето възпитание.

- Приземяваха Ви, когато е необходимо, така ли?

- Не мога да кажа точно, че са ме приземявали, но всичко най-важно, което е необходимо за живота, научих от тях. Научиха ме на житейските истини. Бяхме четиричленно семейство – по-големият ми брат, баща ми - пенсионер по болест с мизерна пенсийка, майка ми работеше усилено и парите за издръжка не достигаха. Говоря за трудолюбие, упоритост, неотстъпност.

- Кой от съветите на Вашите родители помните и до днес?
- Много е трудно да си спомня в конкретност, но винаги съм се стремял да заслужа не толкова уважението и признателността на баща си, а съм правил така, че да ме похвалят за постигнатото от мен.

- Похвалите са голям стимул?

- На всеки му се иска някой да погали душата му. Така, когато бях вече в III - IV курс нещата около мен започнаха да се подреждат. Влизах по-често в мъжкия отбор да играя на терен, започнах да вземам и парички. После дойде време да си завърша образованието. Тогава бях включен и в списъците на ЦСКА, но отборът на Габрово не желаеше да се раздели с мен. Направиха така, че да не отида да изкарам Спортната школа на ЦСКА „Чавдар“, а да вляза в „Трудови войски“, каквито тогава имаше в Габрово. И ние с моя колега Тодор Тодоров, с когото впоследствие отидохме в „Славия“, бяхме вкарани в „Трудови войски“. Наложи се да положим клетва след 45 дена, след което се върнахме в Габрово, за да тренираме тук. Така беше, докато се проведе турнир по футбол между трудовите дивизии в България, които бяха в Пловдив, Плевен и на други места. Няма да забравя никога как тогава заради нас двамата вкараха всички футболисти от цяла Северна България в казармата, за да може да привлекат и нас да играем за Плевенската дивизия. Наложи се да отидем да тренираме в Плевен – вярно, че бяхме на свободен режим и тренирахме сериозно.

Една от най-добрите дивизии беше Пловдивската, единствената, която беше с генерал. Няма да забравя как генералът стоеше зад тяхната врата при една от футболните срещи и наблюдаваше мача. На финала играхме Плевенската дивизия срещу Пловдивската дивизия, но на стадион „Славия“ в София. Тук ще вмъкна, че когато полагах клетвата си в град Роман, беше дошъл ген. Кисьов. Бяхме с Тошко Тодоров и генералът ни попита дали желаем да играем за „Славия“. Разбира се, тогава не съм и предполагал, че бих могъл да получа подобно предложение. Тогава попаднах в един от най-силните отбори на „Славия“ за всички времена. Не знам защо самият аз исках да си остана в Габрово и попитах какво ще стане, ако някой реши да не приеме направеното предложение. Отговорът беше – в окопите на Грудово няма да види бял ден. И щем не щем с влакчето отидохме в казармата в София. След това ни настаниха по квартири и две години така изкарах казармата си, като играх за „Славия“. Дори и след това оттам не искаха да ни пуснат да се върнем в Габрово.

Междувременно създадох семейство, роди ми се и дъщеричка. Направо летях в облаците. Тогава ни дадоха и апартамент, макар и с известни перипетии.

- Какви бяха те?

- Дадоха ми заповед да се настанявам в апартамент в Лъката, а се оказа, че в това жилище живеят хора и въобще нямат представа, че някой настанява други в техния дом. Попаднах в изключително неудобна ситуация, когато отидох да видя къде ме настаняват. Отивам и излиза една жена, която ми заявява, че няма намерение да напуска жилището си. Оказа се, че и в жилището на Тошко, за което му бяха дали заповед за настаняване, също живее семейство. Решихме с него да отидем в Плевен, където ми даваха много голямо жилище до Дома на книгата. И тъкмо ще тръгваме от Габрово, пред колата спира една джипка, натовариха ни и ни закараха в Белия дом.

Там се бяха събрали кметът на града, партийните първенци и ръководството на габровския футбол. „Какъв е проблемът, момчета?“ - ни попитаха. Обясних, че имам семейство, дете, че в жилището, за което съм получил заповед за настаняване, живеят други хора. Тогава настаниха семейството ми на „Чумерна“ и заживях там, на седмия етаж. Та срещата в Партията реши много бързо жилищните ни проблеми. Оттогава нещата в Габрово „тръгнаха“. Постепенно по време на футболните мачове започна да се пълни и стадионът.

- Като съвременник имате ли обяснение защо се срина футболът в Габрово, какво се случи?

- Мога да вмъкна някои неща, разбира се. Но ще дам пример. През 1981 година всички вестници в България пишеха за Веско Ганчев, дори в публикация в „Работническо дело“ ме определяха като „страшилището на Северна „Б“ група“. Тогава беше прецедент да поканят футболист от „Б“ група да играе в националния отбор, но го направиха и бях включен в олимпийския отбор. Няма да забравя никога, когато ме поканиха. Това стана на стадиона на „Локомотив“, играехме за Купата на Съветската армия с „Локомотив“. Там беше цялото ръководство на олимпийския комитет да наблюдава играта. А в отбора на „Локомотив“ тогава бяха Начко Михайлов, Горанов, най-добрите футболисти. И чакат да видят кой е този непознат Веско Ганчев с дългата коса. Тогава този Веско Ганчев вкара три гола на „Локомотив“ насред София. Мачът завърши 3:3. В срядата отиваме в Павликени да играем, в 7-та минута правя гол, в 10-та минута се откъсвам напред да направя втори гол и отзад някой тотално ме „уби“ - скъсах връзки на глезена, кракът ми беше счупен малко по-нагоре. И така ме върнаха във времето на първите ми стъпки във футбола.

Но мисълта ми беше друга – тогава от 17 мача в есенния полусезон имах вкарани 24 гола. Счупиха ми крака на 4 март, а винаги пролетният сезон ми е бил много по-силен от есенния. Защото идва пролетта, която зарежда с нова сила, и тогава щях да направя рекорд на България за всички времена – с много малко мачове, но с много голове.

- Умишлено ли беше счупването на крака Ви по време на мача?

- Умишлено, да!

- Какво говори този факт за българския характер, според Вас?

- След като се стабилизирах, а и преди това имах честта да играя с колеги, които са били в други отбори и са привлечени в Габрово. Те разказваха, че преди всеки футболен мач са им казвали: „Момчета, „Янтра“ - Габрово има един футболист, опазите ли го, сме взели победата“. Тези думи какво означават – че са позволени всички средства, за да ме отстранят като съперник на терена. Без значение какво ще бъде – блъскане, спъване, чупене на крака...

Влязох в болницата в Габрово и не дойде никой да ме види – нито съотборници, нито от ръководството на клуба, никой - да ме попита как съм. А дотогава всеки гледаше как да ме носи на ръце, за да съм полезен на отбора. Реших, че когато се прибера вкъщи, ще дойдат да ме видят. И там същата работа – никой не се поинтересува за мен. Но за разлика от габровските футболни функционери, след като се прибрах вкъщи, у дома пристигаха емисари от други отбори да ме канят след оздравяването да играя при тях. А аз съм все още на легло.

- А Вие как реагирахте?

- Как да реагирам, след като съм на легло. Но когато се пооправих, ръководителят на една от габровските фирми ме извика при себе си. Докуцуках с патериците до мястото на срещата, а там се събрали и други директори на предприятия. Викат ми: „Разбрахме, че ще отиваш нанякъде!“, а аз отговорих, че добре са чули и от своя страна ги запитах: „Докато лежах в болницата, а след това и вкъщи, някой дойде ли да ме види, да се поинтересува как съм, семейството ми има ли нужда от нещо, а сега ми държите сметка?“. Тогава те, невярващи, се обърнаха към клубното ръководство дали наистина никой не се е поинтересувал от състоянието ми и защо. И се разпоредиха веднага да ми се изплатят всички премии, макар да не съм играл. Дадоха ми някакви пари, за да остана в Габрово и да не замина нанякъде.

Историята с моя счупен крак Ви разказвам, единствено защото се интересувате защо габровският футбол не се развива добре.

Преди да ми счупят крака, много исках да уча история. В един момент договорът ми в Габрово изтече и реших да отида във Велико Търново – да уча във Великотърновския университет и да играя в тамошния футболен отбор. Тамошните футболни корифеи ми бяха осигурили апартамент в центъра на града, бях приет и в университета, специалност „История“. Та габровските управници заявиха, че ако остана в Габрово, ми разрешават да си купя жилище. И понеже най-важното нещо за едно семейство е да има жилище, а аз вече бях с две деца, останах тук. Разрешиха ми да си купя апартамента. Купих го. И след това ми счупиха крака. Тогава за първи път съм плакал с глас – няма национален отбор, няма олимпийски отбор, вече няма нищо за мен. Заради един тъп мач, извинете!

- Преживял сте голяма драма - бил сте на върха и изведнъж контузия Ви вкопава дълбоко... Как я преодоляхте, как я надживяхте?

- При мен всичко е постигнато с голям труд, макар природата да ме е дарила с качества – левичар съм, бях един от най-бързите футболисти на България, със страхотен отскок. Изпитвах някаква злоба. Та аз бях отписан и от лекарите, които бяха категорични, че футбол вече няма да играя. Тогава отидох при професор от София, който огледа крака ми, гледа снимките и ми казва, че няма причина да не мога да ходя. А аз наистина правех три-четири крачки, нещо прищраква в крака ми и не мога да продължа, камо ли да тичам на терена. Принудих се да отида при бай Димитър от Златарица. Думите на човека бяха само: „Кой некадърник ти е направил тази операция, момче?!“, и като ми хвана глезена, въртя, сука го, бяха страхотни болки. Кракът ми е бил изкълчен и при операцията никой не го е наместил. Не бил гипсиран и както трябва, кокалът ми изхвръкнал и като вървях, непрекъснато залитах. Бай Димитър ми намести както трябва крака и след една седмица започнах да тичам.

Започнах да тренирам, но вече с невероятна злоба. Възстанових формата си. И продължих с футбола. Но в един момент дойде някакъв нов помощник-треньор, който непрекъснато ми говореше, че не е доволен от мен като нападател. А аз вкарвах поне по два гола на мач. Стигна се дотам, че един ден той ме накара да играя защита. Мачът беше на стадион „Априлов“, помня го като днес, паднахме с 1:0 от „Добруджа“. По-късно на една тренировка се скарахме жестоко с него и аз заявих, че след като толкова не може да ме понася, да каже кога да напусна и ще го направя. Той сякаш само това чакаше и заяви: „Считай се за напуснал от момента“. Веднага напуснах.

На другия ден ми се обади треньорът на Трявна г-н Николов - невероятно величие във футбола, много качествен човек. „Чувам нещо“ - ми вика той. „Добре си чул“ - отговарям. И тогава той ми казва, че от Трявна до Габрово ще постеле червен килим и ще дойде тук да ме закара в Трявна. Отидох в Трявна да играя. Тук, разбира се, след като си заминах, станаха големи какафонии. А в Трявна направих фурор, хората ме приеха. За две седмици тревненският стадион започна да се пълни, преливаше от хора. Най-много се радваше Славко семкаджията, казваше ми, че от 15 пакетчета започнал да продава по 2000 на мач. Като ме видеше, ми правеше всевъзможни подаръци. Там отново достигнах своя връх във футбола. Станах голмайстор на Трявна. Бях щастлив. Но, за съжаление, отборът изпадна от класацията.

Тогава се скрихме със семейството ми дълбоко в планината. Докато един ден, както хвърлям въдицата за риба в реката, някой ми казва: „Веско, здрасти!“, вдигнах поглед – гледам, непознат човек. Той ми се представя: „Аз съм Харалампиев от Велико Търново“ - казва. Той, заедно с още един от треньорите на търновския отбор ми дошли на крака. Канят ме да играя във Велико Търново. „Без твоето „Да“ няма да си тръгнем оттук“ – викат. И аз приех, разбира се. Поставих си старите искания – апартамент, да уча история в университета и 5000 лева. На другия ден ми се обадиха, че всички мои условия са приети и мога да тръгвам.

В Трявна имахме една контролна среща и след мача казах на треньора за предложението от Велико Търново и че съм го приел. Тръгнах от Трявна с кола и преди да изляза от града, катастрофирах. Така не можах да стигна до Велико Търново. Излязох от болницата с 68 шева на главата. Въпреки всичко хората не се отказаха от мен, постоянно поддържаха връзка и докато бях в болницата, и след това. Но аз не се чувствах съвсем готов, не можех да заложа името си и да се изложа след това – не знаех дали ще мога да се справя, все пак, това е глава. Започнах да тренирам, но когато удрях топката с глава, болките бяха буквално непоносими. Отказах им категорично и останах в Трявна. Полека-лека със спортната си злоба започнах постепенно да възвръщам формата си. Но Габрово изпадна, след това и Трявна.

В един момент отново ме извикаха в Партията – да започна от есента да играя за Габрово. Отказах. Те обаче казват – не, ще дойдеш в Габрово и ще играеш без пари. Тогава от Партията се обадили в Трявна с решение за закриване на спортните дейности в града. И аз какво да правя – приех. Семкаджията ме изпрати със сълзи на очи.

- От всичко, казано дотук, разбирам, че габровският футбол е провален от неправилни управленски решения, така ли е?

- Разказвам само моята история, а изводите да ги прави друг. Да, върнах се в Габрово. Но не мога да имитирам, че играя. Или на терена влагам всички свои сили и умения, или въобще не играя. Такъв човек съм. Спомням си, че само на един мач в Трявна вкарах седем гола. А това е нещо нечувано – един футболист да вкара толкова голове. На следващата година, вече в Габрово, на стадион „Априлов“ вкарах четири гола на същия този отбор.

Имам много да разказвам. Стигна се дотам, че отиваме в Алжир. Хората там си мислят, че съм на 23 години, а аз съм на 33, но на терена се чувствах като фурия. След това бяхме в Холандия – ние ходехме там през лятото, а те през зимата идват тук. Гостувахме си на разменни начала. В Холандия правехме страхотни мачове, хората там ми предложиха договор за 3000 долара на месец и с право на работа (там спортът не е професионален). Бях готов да заминавам за Холандия. Правя си страхотна подготовка. Имах страхотни мачове тогава. Треньорът беше казал на всички, че най-добрият играч в отбора съм аз. Но от холандците няма никаква вест. Много по-късно разбрах, че отношенията с холандците са прекъснати, за да не замина за Холандия, за да може Веско Ганчев да остане да играе за Габрово. Това е.

 

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

Към началото