Цоньо Ботев: “Човек не може да стане добър спортист, ако няма амбиция”

- Г-н Ботев, от ученик ли сте запален спортист?
- Да. Към спорта ме насочи Иван Замфиров. Отначало започнах с лека атлетика в Юношеската спортна школа. Имах сравнително добри резултати. Треньори ми бяха Чернева и Вълчанов. По здравословни причини в дисциплината четирибой се наложи да спра да тренирам.
Семейството ни се премества в Габрово, за да се спаси от политически репресии. Баща ми Георги Ботев е от Севлиево. Бе известен стенограф… Майка ми Маргарита Ботева дълги години работи в книжарница и банков чиновник. Като младо семейство идват в Габрово. До четвърти клас учих в ОУ “Николай Палаузов”, после - в Първа прогимназия “Радион Умников”. Баскетбол започнах да играя от шести клас (1961 г.). В Спортната школа много добър треньор бе дошлата от София Лиляна Трендафилова. Изборът ми за играч бе на един летен спортен лагер в ОУ “Митко Палаузов” (“Иван Вазов”). По време на лагера се провеждаха първенства. Явно съм показал някакви качества на баскетболист. За мое огорчение обаче, Трендафилова не ми обръщаше много-много внимание. Като добър специалист, още като погледнеше фигурата на момчето, познаваше дали то ще порасне или не на височина. Бях в шести клас, когато тя ми каза: “Ти няма да пораснеш висок”. Нейното отношение още повече ме амбицира.

- Къде тренирахте?
- Понеже бързо си научавах уроците, повече стоях на игрището в гимназията и тренирах. Понякога съм играл по осем часа. Тогава се тренираше три пъти в седмицата по два часа. Студ, дъжд, кал, пек, ние тренирахме. Тогава нямаше бани. Миехме се голи до кръста навън, на чешмата към Спортната школа в двора на Априловската гимназия. Случвало се е наоколо да е заледено, а ние се миехме. Условията за трениране бяха примитивни, на открито. Но момчетата обичахме да играем. Доставяше ни особено удоволствие да наблюдаваме играта на по-големите.
- Кои бяха те?
- В началото на 60-те години това бяха Добрин Обретенов, Продан Кавалов, Феро, Васил Калпазанов (Гайката), който ми беше кумир. Често се питах: “Дали и аз някога ще се науча да играя като него ?” По-късно, като станах играч, си виках: “Колко примитивна е била играта”. Те не можеха да стрелят “с отскок”, а го правеха с две ръце. Тогава се играеше съвсем различен баскетбол от съвременния. По това време вече играеха Греко (Христос Паскалис от гръцките ученици, чиито семейства бяха избягали от военния режим в Гърция), Петьо Родев, Христо Николов, Косьо Драганов и др.
Към 1962 г. в Габрово се направиха два мъжки отбора – “Орловец” - с по-млади играчи, и в “Чардафон” по-старите.
Спомням си за един невероятен сблъсък (1964 г.) между двата отбора. Той се оказа преломен за баскетбола в града. Спортната площадка “Динамо” (района на Пощата) бе препълнена от народ. От едната страна имаше пейки, а от другата, към улицата, публиката стоеше права. В единия край на площадката имаше и естрадна ниша за оркестър.
Капитан на “Чардафон” бе Продан Кавалов. Играчи бяха Васил Гъдев (още юноша), Васил Калпазанов, братята Косьо и Иван Драганов. Няма да забравя, баща им арх. Д. Драганов (Лъва) на мач обичаше да казва: “Гледай, гледай! Това са моите две лъвчета”. Запомнил съм, че играеха с номера 9 и 11. В отбора бяха още Иван Ангелов (Гароша), Богомил от Трявна, учеше в Текстилния техникум, и Христо Попов, Николай Въгленов (лекар-ортопед в МБАЛ – Габрово) и др. Между двата отбора имаше вражда, заради която нито един от тях не влезе в “А” група. Ръководството на града в един момент реши те да се разформират и да се създаде един обединен отбор “Чардафон - Орловец”. Това бе причина много от играчите да се откажат. Старите играчи спряха да играят. Някои от младите отидоха да следват. Васил Гъдев замина за Пловдив, Иван Драганов в София (ВИФ), Христо Попов във Велико Търново. Отборът се оголи. Тогава Христо Донков започна да играе.
- Тогава ли се включихте и Вие?
- Да. Няколко ученици ни взеха в мъжкия отбор. Бях едва 16-годишен (IX клас), другите бяха Кръстьо Църов (от Текстилния техникум), Цоньо Стружката (от Севлиево, учеше в Механотехникума), Николай Колев - Кюта (от София) – велика фигура, Кирил Стоянов - Чомака (от Плевен), Христо Донков, Греко, Гено - Цицата (от Трявна, отпуснат, но много добър играч). Треньор ни бе Иван Хубанов. Той е човекът, който ме взе в мъжкия отбор. Бях най-младият. По-късно се включи Пламен Минев (Пачо), който бе и по-млад от мен. Играехме в “Б” група. В отбора влязоха и Генчо Генчев (музиканта), Иван Тосунов, Иван Шумков, Николай Дончев и по-малкият му брат (сега треньор) Дончо Дончев (тогава всички от Механотехникума).
В националния отбор са викани само Христо Донков и Христо Попов, който бе добър играч, но с особен характер, не признаваше мнението на другите.
- Как бе развит баскетболът в окръга?
- Имаше сбор на юношеските окръжни отбори. Баскетболът бе много добре развит и в четирите града на Габровски окръг. В окръжния отбор, който бе много силен, от Габрово попаднахме само трима души: Иван Тосунов, Генчо Генчев и Цоньо Ботев. Треньор ни бе Милчо Вапцаров (от Дряново, завършил ВИФ – футбол). Той бе изключителен ръководител, човекът, който ни направи баскетболисти. В отбора имаше известни имена на спортисти. Между мен и Венцеслав Зимпаров (бъдещ професор) имаше надпревара за поста гард (плеймейкър) кой да бъде титуляр. От Дряново играеше Стефан Бенков (лекар-хирург в МБАЛ –Габрово).
Вече в X клас (1966 г.) имаше квалификация в Дряново, където игра и най-силният отбор - “Спартак” - София. Класирахме се за финалите. Помощник-треньор бе Емил Котларов. Предната година Дряново бе републикански шампион за юноши. Трявна също имаше добър отбор. Ние бяхме отборът с най-ниски играчи, обаче бяхме много добри. На 17-то републиканско първенство за юноши в Плевен (4 – 11 май 1966 г.) се класирахме шести в България. Тогава участваха “Левски” – София, Силистра, Хасково, Плевен, Благоевград, Габрово, Софийски окръг, “Спартак” – Пловдив, Сливен и Шумен. Съдиите направиха така, че да не влезем във финалите. Играхме срещу “Левски” и кажи-речи ги бяхме били, обаче съдиите обърнаха мача и загубихме. Спомням си, времето бе много горещо. Голям пек, температура над 30 градуса. Молехме се на треньора Милчо Вапцаров да ни залива с вода в почивката. Спомням си още, че като ученици с нас играеше Стефан Иванов (Кеца) от Севлиево. Той после стана треньор.
- Как продължиха баскетболните изяви?
- На следващата 1967 г. бях вече абитуриент (XI клас). Сборният отбор тренирахме три-четири месеца преди състезанията в Дряново. С моя приятел Иван Тосуна пътувахме с влак до Дряново. Спяхме у треньора Милчо Вапцаров, къщата бе в центъра на града, до паметника на Колю Фичето. На другата сутрин хващахме пак влака и от гарата направо в училище. След свършване на занятията - отново на влака. Спим пак в Дряново. Това се случваше през ден. По това време много от момчета се готвеха за кандидатстудентски изпити и се отказаха от тренировки. На квалификациите в Трявна отборът ни победи. На републиканското първенство в Хасково (3-10 юли 1967 г.) от абитуриентите отидох само аз. Не се притеснявах от приемния изпит. В Хасково участваха: ЦСКА “Червено знаме”, “Славия” - София, “Левски”, “Пловдив I”, както и Софийски, Благоевградски, Хасковски, Плевенски и Габровски окръг. Понеже не дойдоха моите връстници, а също и треньорът Милчо Вапцаров, се класирахме на последното, десето място (Хасковски окръг – Габровски окръг 67:58 (31:29). Котларов ни бе треньор.
- Какво си спомняте от преживяванията на този турнир?
- В Хасково бяхме настанени в Училище по сградостроене. В класните стаи имаше легла. Целият отбор в една стая. Голямо шоу. В училището нямаше вода. Ходехме да се мием на 200 метра, на един канал. Вечер Тосуна, който беше голям чистник, не лягаше с немити крака, докато се върнем, обаче от канала, можете да си представите на какво ставаха те. Играехме с китайски кецове и анцузи от дружеството. Имахме екипи.
Тогава играеше и Николай Коссов. Като почнах гимназия, с него играехме в “Орловец”, а Тосуна, с когото бяхме неразделни приятели - в “Чардафон”.
На републиканските първенства за юноши в Плевен (1966 г.) и Хасково (1967 г.) имаше момчета, които вече играеха в софийски отбори. За тях се грижеха по съвсем различен начин. Видяхме разликата и между женските и мъжки отбори. Понеже се играеше до 18 години, по-големите ученици от ТМЕТ “Д-р Никола Василиади” нямаха право да играят.
- Като студент къде продължихте да играете?
- През студентските години (след 1967 г.) продължих да играя в градския отбор “Чардафон-Орловец”, който бе в “Б” група. Основните състезатели бяха Христо Донков, Христо Попов, Иван Драганов, Иван Шумков, Дончо Дончев, Цоньо Ботев, Иван Тосунов, Гаро (Богомил Димитров), Генчо Стоев, Петьо Стоев. През 1968 г. в градския отбор дойде Ангел Кущирев (Хасково), който се бе оженил за габровка. Той бе първият двуметров играч в нашия отбор (202 см), който остана само две години. Имаше и друг баскетболист - Денислав (от Силистра, учеше в Института за учители специалисти). По-късно дойде Генчо Матанов, преподавател по електроника във ВМЕИ – Габрово.
Няма да забравя Стефан Бенков от Дряново, игра с нас последните години вече като лекар. Бе много емоционален. Веднъж играхме мач на замръзнала площадка. Като напече слънцето – половината от нея е кал. Като се засилиш да вкараш кош и се озоваваш по гръб… Беше страхотно. Играхме докато ни биха… Това бе през 70-те години.
Преди това, през 1968 г. прехвърлиха отбора ни да играе в Южната “Б” група. Обиколихме Южна България. С нас играеше и Огнян Пехливанов.
- Имаше ли нещо, което през годините е повлияло на качеството на играта?
- Много голямо влияние за играта ни оказа филмът “Харлемските баскетболисти”, който бе прожектиран в началото на 60-те години. Тогава започнахме да се мъчим да играем истински баскетбол, става дума за технически елементи. От филма, който гледахме безброй пъти, се научихме да стреляме с отскок, дриблиране, прескачане на топката, въртене с ръце около кръста, правене на подноси. Най-трудно бе задържането й във въздуха. Това най-добре го владееше Кирил Стоянов (от Плевен).
Не по-малко интересна бе появата на едно списание “Америка” на руски език, което Иван Драганов бе открил и донесе. То бе с материали за баскетбола и тогавашните баскетболни американски звезди. Може да си представите колко ни вълнуваха тези неща. По това време по телевизията не даваха баскетбол. Спомням си, че по-късно треньорът Пламен Минев, чийто кумир бе Иван Драганов, бе станал абсолютно негово копие. Ако човек им сложи по една маска, не можеш позна кой от двамата играе. Всеки си харесва някой играч. Затова е важно от кого се учиш.
- Споменахте женския отбор на Габрово?
- Към 1966 г. Габрово имаше много добър отбор – девойки с три “звезди”: Росица Иванова (Ронгото, съпруга на Кръстьо Църов), Цана – после следва в Пловдив и там се омъжи, също и Наташа, която отиде да следва в Шумен и там се омъжи. Добра бе Цеца Бойкинова (по-малка от нас, омъжи се за баскетболната звезда Георги Димитров, който играеше в “Левски”).
- Баскетболната игра продължава да Ви привлича и след активната състезателна дейност?
- Вярно е. Когато бях областен управител (Ловеч, 1992–1993 г.), играх в отбора на ветераните. От Ловеч се качвам на колата с костюм и отивам да играя баскетбол. В Габрово забравил, че вече не съм от младите, че съм се обездвижил, в един момент като се засилих и нещо изпращя. Оказа се, че съм скъсал мускул в таза. На мача бе д-р Николай Въгленов (неговият по-малък брат също бе играл баскетбол. Единият от тях бе в “Чардафон”, другият - в “Орловец”).
Когато бях народен представител (1997 г.) имаше криза в Българската федерация по баскетбол. Каниха ме за председател, но в Габрово вече се бях напатил с футбола (от Управителния съвет). Бе голямо мъчение и отказах.
Преди пет години (на 57 г.) за последно играх баскетбол с ветераните до 42 години. От десет точки вкарах седем.
Съвременният професионален спорт е с невероятно постижение.
- От година Габрово възстанови баскетболния клуб “Чардафон – Орловец”, което разбрах, че ви радва.
- Така е. Не съм си представял, че в Габрово отново ще се играе баскетбол. Това е невероятно постижение. През 2009 г., когато клубът се формираше, изпратих молба да ме включат в Управителния съвет. Ще помагам доколкото мога. Трябва да се направи всичко клубът да се съхрани.

- Сега, когато тя вече е президент на четвъртата икономическа сила в света и страна с традиции в спорта, се откриват възможности и пред Габрово. При една бъдеща среща на българска земя може да се говори с нея за простички неща. Едно от тях е спортът и по-точно прочутият бразилки баскетбол, футбол, волейбол.
Чудесна перспектива за партньорство, обмяна на опит, използване на треньори.