Добрин Обретенов: “Видиш ли, че деца играят, вземаш свирката и свириш!”

 Детството му е в Перник. Завършва Априловската гимназия и икономика във Варна. Той е от първото поколение баскетболисти в Габрово, които започват да тренират организирано. Две десетилетия играе активно като състезател, треньор на юноши и девойки, над 30 години e съдия с републиканска категория, авторитетен  председател на съдийската колегия на ОС на БСФС. Изявен спортен деятел, носител е на отличителен знак на Федерацията по баскетбол (1996 г.).

- Г-н Обретенов, отрано сте с афинитет към спорта?

- Така е. Спортувам от малък ученик. Семейството ни живя в Перник до 1947 г. В нашия квартал имаше уреден “Детски парк” с плувен басейн и игрище за ръчна топка (хандбал). Така че от Перник започнаха първите ми спортни занимания.

- А кога започнахте да играете баскетбол?

- Когато семейството се върнахме в Габрово. Бях предпоследен клас на гимназията. С Веско Гатев, Петко Гатев, Васил Чехлевски, Петко Коларов и други колежани през лятото играехме в двора на Априловската гимназия. Поливахме спортната площадка с вода, защото имаше много пепел. Играехме с кожени топки. Баща ми бе доволен, че спортувам, макар че като много други родители казваше: “Не мога да ти платя само гуменките. Мине не мине седмица и нови…”

- Как се развиваше баскетболът в Габрово?

- Организираната му насоченост започна със създаване на доброволните спортни организации (ДСО) на професионална основа. Първо бе “Червено знаме” - на административните работници, после “Динамо” на текстила, “Торпедо” на тежката промишленост (металообработване), на кооперациите (бръснари).

Игрището на “Червено знаме” бе в лятното кино (зад Девическия манастир). Към екрана на киното бе направена една конструкция с табло и баскет. Това бе първата спортна площадка на червен корт. Баскетболът придоби популярност.

През 1946-1949 г. тренирах детски групи (б. р. Божидара Попова си спомня, че тогава той им начертава две линии: на първата - крачка за доближаване на коша, втората - за стрелба в коша). Кандидатствах икономика във Варна и отидох да уча.

    Отляво надясно: Тодор Гъдев (капитан), Димитър Койчев, Петър Родев, 4 и 5 (неуточнени), Минчо Минчев  (Таласъма), 7 - неуточнен, Павел, Христо Момерин, 10 - неуточнен, Добрин Обретенов, 12 - неуточнен, Продан Кавалов.

- Продължихте ли да играете като студент?

- Тренирах в “Академик” - Варна. Бях висок 1.84 м и играех център. Имаше приятелски и състезателни срещи с “Черно море”, “Спартак” и др. Във Варна изкарах организиран едномесечен курс за съдии и инструктори по баскетбол. В курса ни учеха: “Видиш ли, че деца играят, вземаш свирката и свириш!” Така се създават съдии.

Учих две години и минах задочно, защото сестра ми Нели, която бе спортистка на висок скок, почина на 16 години (1950 г.). Трябваше да се прибера при семейството си в Габрово.

- Произхождате от фамилия с присъщи предприемчивост и трудолюбие?

- Баща ми (роден в 1891 г., с. Костенковци) след гимназия учи икономика в гр. Есен, Германия. Когато е студент последна година, започва Първата световна война. Прекъсва следването и по повика на дълга се връща в България да служи в армията. Понеже е с висше образование, постъпва във Военното училище. Произведен е офицер и заминава на фронта. Командир е на отделение, което участва в битката при Дойран. След свършване на войната през 1918 г. се прибира в България и отива при вуйчо си Спас Венков Спасов, търговец в Търново и голям шахматист, който го издържа като студент в Германия. Баща ми, с гласувано доверие от вуйчо му, поема ръководството на два-три магазина за кинкалерия. Междувременно успява да завърши образованието си в Германия. Понеже дядо е убит на фронта и баба остава вдовица, майка на осем деца, от които баща ми Венко е най-малкият, той се прибира в Габрово да поеме грижата за семейството. Вуйчо му (брат на баба ми) държи той да остане в Търново. Даже предлага да му купи хотел, но баща ми не се съгласява. На раздяла за благодарност той дава на племенника си една шепа жълтици. С този капитал баща ми купува плетачни машини и създава фабрика за трикотаж “Венко Обретенов” (1924 г.). В 1928 г. се оженва за Кина Добрева, дъщеря на кожаря Добри Денев. Аз се раждам през 1931 г. Междувременно в разразилата се световна икономическа криза големите предприятия изядат малките. Фабриката с 40-50 работнички - плетачки, фалира.

Висшето образование на баща ми му помага да направи нов избор. Когато съм тригодишен, семейството се премества в Перник. Там се ражда сестра ми Нели (1934 г.). Баща ми работи като счетоводител в мини “Перник”, началник “Търговски отдел” до 1945 г. След това се връщаме в Габрово.

- Играли ли сте в мъжкия отбор на Габрово?

- Да, играх от 1950 г. Работех във фабрика “Васил Коларов”, където се монтираха нови машини. Помогна ми немският език. Винаги съм работил и спортувах след работа. Тренираше се вечер на открито на площадките на “Червено знаме”, “Динамо”, “Васил Коларов”, по-късно на “Електроника”.

- Привлякла Ви е работата на треньор?

Тренирах юноши и девойки. Тогава всяко училище имаше спортна площадка. Започнах с ученици от Първа прогимназия “Радион Умников” (“Ран Босилек”). Децата е най-добре да започнат да играят баскетбол на възраст 8-10 години за придобиване на основни сръчности. Насърчавах ги да се отнасят сериозно, със себеотрицание да се раздават в играта. Само с труд и постоянство се постигат добри резултати. Бях треньор на девойките, когато в Габрово гостува реномираният, добър отбор на “Виктория” от Букурещ, Румъния. Приятелската среща бе на игрище “Васил Коларов”. Нашият отбор загуби.

- Кое определя доброто съдийство?

- Подготовката, личните качества. Съдия съм от 1950 г., когато се върнах от Варна. В развитието си стигнах до републикански съдия. От София се даваха назначенията за водене на мачовете на отбори в цялата страна. Обиколил съм цяла България. Бях съдия до началото на 80-те години, повече от 30 години. Свирил съм на “А” група. Веднъж в Троян свирихме с Продан Кавалов мач на “Левски” с местния отбор.

След като в средата на 70-те години постепенно баскетбол спря да се играе в Габрово, бях ангажиран само със съдийство. Съдии от Габрово бяха Иван Хубанов, Добрин Обретенов, Васил Шкодров, Христо Донков, Иван Шумков и др. Бях председател на съдийската колегия към ОС на БСФС, която назначаваше нарядите на съдии в Габровски окръг. Тогава мачовете се ръководеха от двама съдии. При много оспорвани срещи между “Етър” (Търново) и Габрово винаги единият съдия бе от домакините, другият - от гостите, и пак не липсваха пререкания за свирени фалове и други нарушения. Търново имаше класни състезатели и бе по-добрият отбор.

Когато през 80-те години работех във ВМЕИ (ТУ) – Габрово, институтът вече имаше хубава спортна зала и добър студентски отбор. Катедрата по физкултура често ме канеше да съдийствам на вътрешни турнири.

- Защо в Габрово повече от три десетилетия нямаше баскетбол?

- Болен въпрос. Преди това Габрово участваше във всички окръжни турнири. Една от причините за прекъсване бе изискването на Федерацията да се играе на закрито. Габрово нямаше спортна зала. В града нямаше запален спортен човек, който да помогне на баскетбола да се развие. Строежът на зала “Орловец” се проточи. Играчите се разпръснаха. Тогава изпъкнаха хандбалистите, за които не се искаше зала като норматив. Някои младежи, които играеха баскетбол, като Христо Коев и Стилян Николаев се ориентираха към хандбала. Традицията бе прекъсната. Баскетбол продължи да се играе само в училищата. В училище “Христо Ботев” в квартал Бичкинята Николай Дончев продължи да подготвя баскетболисти. Похвално е, че продължава да тренира и нова смяна баскетболисти в някои от осемте гарнитури на Баскетболен клуб “Чардафон-Орловец”.

Материалната база е много важна, нещо, което липсваше на баскетбола по наше време. Тогава сами се издържахме във всяко едно отношение, като се започне от екипи, кецове. Въобще не можеше да се мисли за професионално спортуване. Създадоха се отбори в други спортове с материални стимули.

- Заредилите се през тази година добри изяви - отборът по баскетбол на Национална Априловска гимназия е шампион на страната за 2011 година, все повече привличат вниманието на обществеността към усилията на Баскетболен клуб “Чардафон-Орловец”.

- Чудесно е това. То е стимул за постоянство и сериозни тренировки, привличане на спонсори. Баскетболът е академична игра. На терен с размери 26 на 14 м трябва бърза мисъл и съобразителност. В мач по баскетбол и десета част от секундата решава резултата. Интелектът е много важен. В САЩ най-добрите отбори са тези на колежите.

- Какво Ви даде спортът?

- Научи ме на дисциплина, труд и постоянство. Двадесет години (от 16 до 36 години) играх баскетбол, без да съм пушил и пил. Баскетболът за мен е спорт номер едно. Съвременната игра се разви устремно. Много е динамична. Мачовете се ръководят от трима съдии, защото играта стана страхотно бърза и не трябва да се изпуска нищо под коша.