Цеца Бойкинова: “Един толкова интелигентен спорт иска изключително интелигентни хора - мисълта в играта трябва да тече много бързо”

Израства в спортното семейство на Васил Христов Бойкин (1924-1989) и Мария Колева Бойкинова (1932). Родителите й са майстори на спорта по туристическо ориентиране с големи успехи (1950 г.) и изяви в национални и европейски първенства.
Дъщерята от малка участва като състезател по туристическо ориентиране, зимно бягане със ски. Завършва ВИФ “Георги Димитров”. Състезател е по баскетбол. Изявен треньор. Съпругът й е известният национален баскетболист и треньор Георги Димитров. Живеят и работят в София.

- Г-жо Бойкинова, спортувате от дете, но баскетболът е този, който Ви запленява?

- Като ученичка във Второ ОУ “Неофит Рилски”, където по физкултура ни преподаваше г-жа Моровякова, тренирах лека атлетика – четирибой. Участвах и печелих градски и окръжни пионерски първенства по четирибой: висок и дълъг скок, хвърляне на топка, бягане. Тренирала съм при Вълков, Снежана Бинева. С лека атлетика се занимавах до осми клас. В Априловската гимназия класен ръководител ни бе мис Драганова (по английски език).

Когато бях ученичка в осми клас в Априловската гимназия (1964/65 г.), в УСШ бе дошла от София треньорката Лиляна Трендафилова (Димитрова). Чу се, че е започнала да събира баскетболен отбор. Инициативата ни бе водеща в избора за спортуване. По-голямата част от тренировките бяха на открито в двора на гимназията. Участвахме в градски и окръжни първенства. Тревненки бяха много добри, сред тях бяха Снежана Михайлова и Полина Янкова, която игра в “Академик”.

- Как се развихте като спортист?

- За жалост, бе много малко. Като студентка във ВИФ още във втори курс се омъжих и родих големия си син. Съпругът ми Георги Димитров (от София) бе от най-добрите ни баскетболни състезатели и по-късно треньор. Играл е единствено и е треньор само в “Левски-Спартак” и по-точно в “Левски”, а също и женския национален отбор. Целият ми живот продължава да е свързан с баскетбола.

- Как именно?

- Като завърших ВИФ (1974), веднага станах треньор в зала “Емил Марков” (Триадица). Това е най-хубавата зала в София, след зала “Универсиада”. Това бе зала само за подрастващите. По едно време кмет на тази община бе В. Сучков от Габрово. В продължение на 21 г. тренирах подрастващи (9-13 г.). Много от тях израснаха и играят в чужбина. Васил Евтимов игра в САЩ, а сега е във Франция. Той е абсолютен професионалист.

- Били сте треньори в чужбина?

- Така е. В 1994 г. отидохме в Дамаск, Сирия. Там мъжът ми бе треньор на мъжкия отбор (като нашия ЦСКА). Аз тренирах подрастващи момичета. Тогава арабските момичета тренираха облечени и със забрадки при температура 35-40 градуса. Играеха с анцуг (долнище и горнище) и забрадка, завързана под брадата. Цялото им лице ставаше червено от физическо усилие. А обичаха много да играят. Това бяха деца на генерали и военни. Много се страхувах за тях да не им стане нещо. В Сирия момичетата ги държат много строго вкъщи и на училище. Никъде не излизат. Бяха интелигентни, защото бяха деца на елита. След две години, когато напускахме, мъжът ми получи подарък – часовник, който е бил на премиера Хафез Асад. Награда, която се дава само на хора със заслуги.

След Сирия се преместихме в Ливан, където нещата бяха на много по-професионална основа. Имаше много силни мъжки и женски отбори, поддържани с много пари. Мъжът ми постигна големи успехи с отбора на града, близо до сирийската граница, който влезе в “А” група и в първата шестица. В отбора бе включил и чужденци, а също големия ни син Владимир от България, който играеше крило. Арабите са по-затворени. Дотолкова, че не можеха да се реализират в спорта. Но вече и в арабския свят започват да вкарват чужденци в отборите.

След Ливан работихме в Португалия, където бяхме седем години и половина (2001-2007). Това е една прекрасна страна с много хубав климат. Там спортът е много практикуван. Подрастващите играят много. Там няма класиране. Нещата не са насочени към високо спортно майсторство. Всеки португалски град има огромна спортна зала. Даже в по-големите села има зали. Португалците нямат нашия проблем за зали. Децата тренират. Използват се европейски средства. В града ни Вила ду Конде имаше зала с 18 съблекални (3 - за гимнастика, по 3 - за волейбол и баскетбол, за инвалиди и др.) с топла минерална вода. Залата е много голяма и се използва и от националния отбор.

За 12 години, свързани с баскетбола навън от България, научихме три езика. Създадохме много приятелства, особено с българи спортисти (баскетболисти, художествена гимнастика). В Португалия имаше европейски баскетбол.

- Как баскетболът моделира личността?

- Баскетболът е една магия. Едно дете като тръгне след оранжевата топка, после много трудно излиза от залата. Баскетболът изгражда много качества, освен физически. По-важно е, че допринася човек да стане по-организиран, делови, дисциплиниран. За един толкова интелигентен спорт се искат изключително интелигентни хора. Мисълта в играта трябва да тече много бързо. Бързо да се вземат решения, много бързо да се сменят. Това е спорт, в който няма съприкосновение, няма мрежа като при волейбола. Бих казала, че по-ограничени хора много трудно могат да постигнат нещо в баскетбола. Знае се, че по-старите български треньори са все интелигентни личности. Хора, завършили елитни колежи. Такива бяха невероятният Божидар Такев, Веселин Темков, Иван Гълъбов, Димитър Митев, Кирил Семов. Известни с етичността и толерантността си, незабравими специалисти, те искаха да предадат знанията си на останалите, работили с тях. Мъжът ми работи основно с Кирил Семов (4 г.), който бе много организиран и ерудиран човек. Неговото основно верую бе: “Трябва всичко да се знае - кой го прави, защо го прави и как го прави”. През 1965 г. под негово ръководство националите са на пето място на европейско първенство, а през 1989 – седми. “Това е и последното най-добро класиране на мъжкия тим в последните 20 години.”

В 1993 г. бе последното представяне на женския национален отбор в Перуджа на европейско първенство. Мъжете все още успяват да се класират

В момента има възраждане на баскетбола в България, което се дължи основно на чужденците. Страда националният ни отбор, защото българите играят по-малко. Дойдоха добри треньори отвън за мъжката и женска национална гарнитура: Светослав Песич (Сърбия) помага на Росен Барчовски. Той е един от най-добрите световноизвестни треньори. В момента отиде в Испания. Тази година, понеже разшириха групите, ние сме късметлии за участие. Испанец тренира женския отбор, който е изключително добър човек.

Нещо объркахме, което не мога да приема. При създаденото от големите интелигентни и възпитани треньори, които споменах, да стигнем до хора, които се въргалят по земята и правят разни шутовщини…не е допустимо това да се случва в баскетбола. В НБА нещата са други. Шоуто е друго. На много високо ниво. Гледали сме звездите в гр. Орландо, САЩ. Билетите са на космически цени. Огромни зали с невероятна публика. Много е интересно да се гледа. Там шоуто е шоу, а при нас не е - някакво изродено шоу, което не въздейства добре.

- Ценени ли сте като специалисти?

- Да, разбира се. Мъжът ми не си знае спечелените купи като състезател и треньор. Много години бе европейски шампион с кадетите в Португалия. Също и в България (18 страни останаха след нея). Той избира 80 деца от цяла България. Работи и в събота, и в неделя. Организират се лагери.

Преди години моят мъж направи лагер с женския национален отбор в Габрово. Основа турнира “Иван Гълъбов” (около 1991/92 г.).

- Какво му трябва на баскетбола в Габрово?

- Хубаво е да се апелира повече хора да се включват в организацията. Бих се радвала, ако един ден можем да се върнем в Габрово. Мъжът ми обича да си идва, особено след тежки мачове. Много тесни контакти ни свързваха с приятели като Христо Донков, Иван Шумков, Иван Ангелов (Гароша), Иван Драганов. Хора, които тръгнаха да върнат баскетбола в Габрово. Хората помагат не само материално, а с каквото могат. Да подпомагат треньорите. Един спорт не може да съществува без средства! Училищата трябва да се разорат. Да се тръгне от най-малките. Хубаво е, вече това се прави. В САЩ имат баскетбол и в детските градини.

Баскетболът е път децата да останат далеч от улицата. Много важно е да не се играе само за победа. А и само 12 деца могат да стигнат до отбора. Да се спортува за здраве. Спортът моделира човек. Вкарва го в едно русло с възможност да стане хармонична личност.

Първо дава здраве и второ го отделя от лоши неща навън.

Баскетболът - това ни е живота. За него няма възраст като професия.