Цеца Кавалова: “Екипната игра роди трайни приятелства”

- Г-жо Кавалова, спортувате от дете?

- Още на осем години бе събуден интересът ми към спорта. През 1948 г. си дойдоха колежаните от закрития френски колеж “Св. Августин” в Пловдив, където учеше и сестра ми Богдана. Момчетата от колежа обикновено играеха на “Червено знаме”, игрището до двора на нашата къща (на ул. “Априловска”). От балкона често гледах тяхната игра. Малко по малко и аз се престраших да ходя на игрището, да се уча да хващам топката. Беше ми интересна играта.

- Подкрепиха ли интереса Ви вкъщи?

- Баща ми огъна едно желязо на обръч. Разбира се, без мрежа. Този импровизиран “баскетболен кош” бе забит в стената до задната врата на къщата към двора и на него се учех да хвърлям топката, която ми купиха. Ходех и на игрището, където най-много играехме с Божидара Попова.

- А спортувахте ли в училище?

- В Първа прогимназия “Радион Умников”, където учител по физкултура ни бе Никола Петков, играех гимнастика, занимавах се и с лека атлетика.

Участвах в междуучилищни състезания. Един ден в училище дойде Добрин Обретенов, съпругът на сестра ми, да търси баскетболисти – момчета и момичета. През 1951 г. бе създадено Средно смесено училище (ССУ) “Васил Априлов” и учениците, които живеехме от дясната страна на реката, бяхме преместени да учим в сградата на гимназията. От шести клас учех там и продължавах да играя баскетбол в двора й. Ръководеше ни Добрин Обретенов. За едно лято израснах с 15 см. Явно играта баскетбол ме бе изтеглила на височина. В клас бях трета по височина, след близначките Гуна и Елена Кьошеви.

За мен и момичетата от махалата, които много спортувахме, баскетболът бе свободно занимание. В гимназията участвахме в състезания. Ако пътувахме, спяхме обикновено в училищата на чиновете. Носехме си сандвичи от вкъщи. Играехме с гуменки и нещо като анцузи.

- Пазите ли спомен от тези години?

- Бях в XI клас и сме пред среща с друг отбор. Строяваме се двата отбора. Съдии са Добрин Обретенов и Продан Кавалов. Първата работа на Продан Кавалов, съученик на сестра ми и бъдещият ми съпруг, бе момичетата да си покажем ръцете, които трябва да са с изрязани нокти. Аз обаче съм с лек маникюр. Тогава той извади една ножичка от джоба си и ми отряза ноктите… Това бе начало на нашата връзка. По това време той бе завършил икономика в Свищов и работеше в кантората на фабрика “Еловица”, която се помещаваше в нашата къща.

Баща ми Илия Немцов е завършил икономика в Свищов и отначало работи като банков чиновник. В 1939 г. купува първата акция на барутна фабрика “Еловица”. От 1941 г. е главен акционер с контролен пакет акции до национализацията през 1947 г.

- Спортувахте ли след гимназия?

- С комсомолско поръчение отидох на работа като шивачка в завод “Буря”. Понеже бях спортистка, се включих в отбора по баскетбол, волейбол, участвах в лекоатлетически дисциплини, в колокрос, в ски бягане. Божидара Попова бе треньорът и ни водеше по състезания.

- Съпругът Ви Продан Кавалов (1931-2003) има богата спортна биография. Какво място заемаше в нея баскетболът?

- Той бе изявен баскетболист и скиор. За него баскетболът бе вторият му живот. Всеотдаен като състезател, треньор и съдия. Играл е в мъжкия отбор на Габрово. През 1961 г., когато започнахме работа в “Промишлена електроника”, по негова инициатива в предприятието се сформира баскетболен отбор. Бяха привлечени добри баскетболисти от Габрово, даже от други градове. Отборът носеше славата на най-добрия сред работническите състави в града. Благодарение на ръководството, на директора Неделчо Лулчев, бе направена много хубава за времето спортна площадка. Имаше баскетболни кошове и пейки за публиката. Всяко свободно време младите хора играеха.

- И в семейството спортният дух е бил на почит?

- Любовта към баскетбола я предадохме на децата си. Ирина я привлече художествената гимнастика. Синът Веско, който е художник, бе с фигура на баскетболист, но не бе състезател. В семейството основно развлечение бе ходенето по турнири. Обиколили сме цяла България. Това, което ни даде спортът, мога да кажа, е нещо велико. Екипната игра роди трайни приятелства. Мъжът ми поддържаше връзка както със свои съотборници, така и с по-млади състезатели, които е тренирал или на които е съдийствал.

Баскетболът е такава игра, че веднъж хване ли те, няма отърване от нея.