Тодор Тодоров: „Футболът може да те издигне до небесата и да те смачка за миг”

- Г-н Тодоров, разкажете за Вашия път към организирания футбол?

- Още докато съм бил малък, родителите ми се преселват в Габрово. Започнах да уча в Четвърто основно училище в кв. Палаузово, където бях до 6 клас, след което родителите ми се преместиха да живеят над стадион „Христо Ботев“ на Шиваров мост и се наложи да завърша основното си образование в Шесто основно училище. Фактически оттам започна и моята страст към футбола и желанието ми да се развивам в областта на спорта. Вярно е, че като дете всеки има своите мечти и желания, които да изпълни. Тогава играехме върху сгурията на стадиона, там се провеждаха и училищните първенства.

Треньорът Стефан Датков правеше селекция между децата за участие във футболния отбор и в нея попаднах и аз. Та, по време на разговора с него той заяви, че желае да се запиша в детско-юношеската школа на „Чардафон-Орловец“. Може да се каже, че именно оттам започна моят организиран състезателен път.

Иначе като дете наистина съм тичал след топката. В Четвърто основно училище постоянно си организирахме след часовете мачове между класовете. Там, където сега са големите жилищни блокове срещу OMV, тогава беше поляна и ние играехме там.

Но моето развитие и усъвършенстване като футболист фактически започна, след като се записах в детско-юношеската школа на „Чардафон-Орловец“. Защото едно е да играеш организиран футбол, а съвсем друго – да тичаш волно след топката, без да си усвоил правилата на играта. Така полека, полека преминах през всички възрастови групи в „Чардафон-Орловец“, докато в един момент, още не влязъл в юноши старша възраст и ме привлякоха в мъжкия отбор на „Чардафон-Орловец“, който в този момент се състезаваше в „А“ футболна група.

С националния отбор в Гърция, 1974 г.

Хубавото беше, че преди мачовете на мъжките отбори играеха юношеските (младша и старша възраст) отбори на съответните градове, поради което и ние пътувахме навсякъде с мъжете. А това ни даваше допълнителен стимул за изява, тъй като играехме на хубави стадиони и пред много публика. Тогава играх с много добри футболисти, както и с добри треньори.

Първите си стъпки в истинския футбол направих при Манол Николов и Лазар Панчев, които ми дадоха много със своите съвети и напътствия за тактическата постройка на играта, която трябва да изпълнявам по време на футболната среща. Парадоксалното беше, че те разчитаха много на мен за мачовете ни като гостуващ отбор – такива функции изпълнявах в защита. Възлагаха ми тежката задача на 17-годишна възраст да пазя някои от светилата на българския футбол.

- Кои например?

- Динко Дерменджиев, Петър Жеков, Георги Тодоров, който в момента е треньор на „Левски“, Петко Петков от Стара Загора. Така че съм имал сблъсъци още отрано и се калих в мъжество. Израснах малко по-бързо, отколкото се очакваше от мен.

- Вие сте възприемали тези футболисти като светила и изведнъж излизате срещу тях на терена като противници, как успявахте да преодолявате своя респект към тях?
- Бях длъжен да изпълнявам своите задължения като футболист. Оценявах жеста, който правеха към мен треньорите, които виждаха моите качества и преценяваха, че мога да се справя. Трябваше да докажа, че те не са сгрешили в оценката си за мен и всеки мач се стремях да давам най-доброто от себе си, за да не разочаровам и колегите си. А те бяха много по-големи от мен.

Тогава в отбора играеха може би най-добрите футболисти за габровския футбол като Кирил Жеков, Руси Пенчев, Бог да го прости, Георги Павлов, Михал Михалев, Васил Тачев. От София имаше още хора, които се бяха присъединили към отбора – Емил Лукач, Петър Христов. Все футболисти с доказани качества, които вкараха за първи път и отбора в „А“ група.

- Тоест Вие сте имал шанс да играете със състезатели от голяма величина. А това е и възможност за непрекъснато усъвършенстване не само по време на тренировките, но и в самата игра.

- Така добих кураж и смелост да се доказвам във всеки мач, с което, надявам се, съм се отблагодарил за доверието, което са ми гласували. Наистина футболистите с доказани качества бяха по-големи от мен, но с тяхна помощ, протегната ръка и проявена колегиалност успях да бъда пълноценен състезател. Неминуемо и аз съм допускал грешки, но заради младостта ми те са ми ги прощавали и са имали вяра в мен. Вероятно и те са лобирали пред треньорите за мен, след като са ме наблюдавали как се справям по време на тренировките, доказването ми по време на всеки мач, което се стремях да покажа. И поради това са ми подали ръка за израстването ми като футболист. За което съм благодарен на всички. Не мога да отрека, че възрастта, в която влязох в мъжкия футбол, ми помогна да вляза в юношеския национален отбор. С него бяхме на Европейско първенство през 1974 г. в Малмьо, Швеция, което спечелихме.

Участието ни в Европейското първенство остана като незабравим спомен за мен, защото до този момент юношите на България бяха печелили два пъти. А след нашето участие страната ни стана трикратен европейски шампион по футбол за юноши старша възраст.

Когато се прибрахме от Европейското първенство, беше 1 юни, на стадион „Васил Левски“ в София националният отбор на България играеше приятелска среща с Англия. Стадионът беше препълнен – това са 70 хиляди човека. И преди мача целият юношески отбор с Купата преминахме по пистата да я покажем пред всички футболни фенове. Моментът, в който стадионът изригна от аплодисменти, не може се опише с думи. За мен това е паметен момент, изпълнен със страхотно вълнение, с гордост от постигнатото.

С екипа на "Славия"

Но приключиха годините за юношеския ми футбол. Вярно е, че един-два пъти след това ме викаха в младежкия национален отбор за приятелски срещи, заедно с колегата ми Веско Ганчев. Но по стечение на обстоятелствата трябваше да отбием военните си служби.

Така след сезон 1974-1975 година влязохме войници – привлякоха ни в „Славия“ - София, в трудови войски. Имаше и други момчета от Габрово, но преди да ни привлекат към „Славия“, бяха ни призовали да отбиваме военната си служба в Плевен. Там беше създаден отбор на Северна България, с футболисти от „А“ и от „Б“ група. А между военните отбори имаше надпревари, както между ученическите.

За финала бяхме се класирали с Пловдивската дивизия, който играхме на стадион „Славия“. За жалост, нашият отбор загуби.

Другият момент, който остана запечатан в мен, беше, че точно на този ден – 15 юни, беше моята сватба.

- Как успяхте да бъдете и на собствената си сватба в Габрово, и да играете на стадион „Славия“?

- Как? В Габрово започна тържеството с разписването, след това продължи в ресторанта, където постояхме малко, след което с две коли потеглихме за финала в София. Младоженците – аз и съпругата ми, заедно с кръстниците - семейството на колегата Веско Ганчев. Финалът беше също паметен за мен. Младоженката – с булчинската рокля, съпругата на Веско Ганчев официално облечена, а ние на терена играем мач. И есента, както вече споменах, ни прибраха в казармата.

След това имах година и половина участия в различни двубои. Попаднах наистина в много силен отбор за това време - 1975, 1976, 1977 г., докато приключи моята военна служба. Играх с футболисти, които бяха във всички национални гарнитури, както и ние – в младежка, в олимпийска, за които имахме повиквателни.

След приключването на военната си служба се прибрах в Габрово.

- С какво сте запомнил участието си в отбора на „Славия“?

- Там играх с имена-символи за българския футбол като Наско Александров, Ваньо Костов, Андрей Желязков, Боби Григоров, Милчо Евтимов, на вратата Петър Цолов, Гугалов, Костас Исакидис, Иван Илиев. Цяло съзвездие от професионални футболисти.

- Влизането в казармата за един спортист не прекъсва ли неговия полет към високото майсторство?

- В казармата на нас ни подсигуряваха много добри условия, за да тренираме пълноценно. Не само да изкараме там военната си служба. Там бяхме под крилото на армията. Както ЦСКА има своя спортна школа - спортна рота, така и „Славия“ имаше за спорта „Трудови войски“. Както примерно „Локомотив“ - София бяха към ЖП-то. И спортистите, независимо дали са футболисти, баскетболисти, волейболисти и т. н., бяха привличани под крилото на съответния клуб. Което е било разрешено от законодателството, разбира се. Иначе казано, казармата допринасяше за повишаването на нашето спортно майсторство. Именно тогава човек разбира какво означава професионализъм – защото в София е едно, а в провинцията е друго. Наистина тогава и в Габрово имаше добри условия, според критериите на града, но не мога да кажа, че са били сравними с условията, осигурявани от „Левски“, ЦСКА, „Славия“, „Ботев“ - Пловдив. Макар сега да се подновява абсолютно всичко.

- Винаги големите градове са привличали най-добрите специалисти от страната, независимо за коя област на живота говорим.

- Така е. Но интересното след уволнението ми беше, че от „Славия“ настояваха упорито да остана в отбора. С Иван Илиев бяхме играли в юношеския национален отбор като защитници и с него се представихме много добре. Поради което и от „Славия“ имаха голямо желание да съм при тях. - Кое надделя да се върнете в Габрово?

- Надделя желанието ми да бъда със семейството си, с родителите ми. Тогава си мислех, че и тук мога да се развивам, че съм пред погледа на много специалисти. Но тук не си пред погледа на всички специалисти, които могат да преценят по време на футболен мач играта. Защото те няма да тръгнат специално от София към Габрово или Варна, за да ме гледат. Да, имало е и подобни случаи, но не си постоянно пред техния поглед. Бог да го прости и Сашо Илиев, когато тръгвахме от „Славия“, беше категорично против нашето връщане в Габрово.

Той предвещаваше на мен и на Иван Илиев да заемем позициите на централни защитници в националния отбор по футбол - тогава се извършваше смяната на поколенията. Там играеха Димитър Пенев, Божил Колев. Иван Илиев влезе след това и може би десетина мача изигра в националния отбор на България. След това Георги Димитров също започна там.

- Понякога укорявал ли сте се, че не сте останал в „Славия“, или за вземането в определен период от живота Ви на неправилно решение за развитието на Вашата кариера в спорта?
- Не. Ако погледнем от гледна точка на днешния живот – отговорът ми ще бъде може би „да“. Но не съжалявам. Тогава емоцията и желанието ми са били такива.

От друга страна отборът тук беше в „Б“ група и уверенията на ръководството бяха, че ще се гради отбор, който да влезе в „А“ групата. И че ще се набират още футболисти. А едната от целите ми беше да се приберем и да помогнем с това, с което можем, за развитието на габровския футбол. Но не знам какви процеси се развиха тогава, че имаше смяна на треньори, организацията на работа може би не беше на добро ниво и не можа да се създаде отборът, който беше афиширан, че ще бъде изграден.

- Отборът мечта?

- Макар тогава оттук да преминаха добри футболисти. Като отбор от „Б“ групата ние бяхме на ниво.

Ето защо казвам, че може би поради неправилното ръководене на този процес, след като на третата година бяхме в челото на класирането в „Б“ група, в един момент се сринахме така, че се борехме да не изпаднем оттам. Даже играхме квалификация някъде в Южна България, за да останем в нея. Може би тогава видях, че нещата тук няма да се оправят. Дойде моментът, в който дойдоха представители на „Ботев“ - Враца и изявиха желание да се присъединя към техния отбор. По онова време имахме и разногласия с тогавашния треньор и за мен беше добре дошло отбор от „А“ група да ме покани.

Така изкарах два сезона във Враца, където играх с наистина добри футболисти - Митко Ефремов, Цецо Данов, Емил Маринов, вратарят Илия Вълов, който беше и в националния отбор. Колективът беше много добър и с болшинството от момчетата и досега съм приятел. Моите два сезона във Враца ме обогатиха от спортна гледна точка, както и от създадените там приятелски взаимоотношения. Играта ми в „Ботев“ затвърди у мен усещането, че в собствения си град човек не е желан. Единственото, за което съжалявам, е, че исках да завърша кариерата си в Габрово, но позицията на тогавашното ръководство беше, че трябва да се подмладява отборът. А самият аз единствено исках наистина да завърша тук кариерата си, което не стана. След като разбрали, че напускам „Ботев“, ми се обадиха от „Светкавица“ - Търговище и там изкарах три години. А напуснах „Ботев“ заради неистовото си желание да се прибера в Габрово, като не допусках, че ще получа отказ.

От Търговище имам също много добри спомени. Но през последната година и там започнаха различни неразбории, в резултат на което отборът почти беше отпаднал от „Б“ групата. И се прибрах отново в Габрово.

Шест месеца бях без работа, но всекидневно поддържах спортната си форма с надеждата да остана тук. Така се получи, че в Габрово не ми направиха бенефис за приключването на спортната ми кариера. Но в Търговище при изпращането ми го направиха. Там получих и званието „майстор на спорта“.

- Други отличия имате ли?

- Златен медал от Европейското първенство за юноши, бронзова значка на БФС.

- Приятни ли са футболните Ви спомени?

- Да, много. Емоцията и изживяванията, които съм преживял, са нещо неповторимо и вълнуващо. Пожелавам на младите, които сега започват с футбола, и онези, които играят в момента, да помислят по-сериозно и да приемат присърце и много дисциплинирано всичко, с което се захващат.

- Спортът ли е онова, което може да издигне човек до небесата или напълно да го смачка?

- Може. Имал съм и такива моменти. Както Ви казах, след спечелването на Европейската купа с юношеския национален отбор чувството от това 70 хиляди човека да те аплодират, да те поздравяват, станали на крака, никога не се забравя. Беше невероятно вълнуващо.

А на дъното се почувствах, когато се прибрах в Габрово с желанието да завърша спортната си кариера тук и не бях приет от някои хора, които проявиха недобронамереност спрямо мен. Не искам да знам защо беше това отношение, но то е болка, която нося и ще нося до края в себе си. Защото именно тук преминаха моите младежки години. Най-хубавите ми години – от 17 до 30, без да включвам детската си възраст, разбира се, когато бях в детско-юношеския отбор. Така че всеки човек в своя живот има и хубави, и лоши моменти.

- От досегашните си разговори с габровски футболисти оставам с убеждението, че провалите на футбола в града са резултат от недалновидното му ръководство, какво е Вашето мнение?

- Не искам да обиждам никого. Но моето виждане е, че футболът в Габрово е страдал от неправилни ръководни решения, от неразбирането на този вид спорт. Защото едно е да си запалянко, който обича футбола, но такъв човек, ако е в ръководството и не може да даде добър съвет, е по-добре да не се меси. А имаше може би хора, които се бъркаха в неща, които не разбират.

Историята, не само на спорта, е доказала, че за всяка позиция в стопанския, културен и спортен живот са нужни професионалисти.

Професионалист за ръководител, който да има добър екип. Ако екипът не е добър, връзката се къса.

- Как се постига онази хармония между състезателите в отбора, която води до победа?

- Човекът, който трябва да сплоти такъв отбор, е именно треньорът – неговото разбиране, амбицията му за работа, неговата психология, свързана с футболната игра, тактиката му.

- Тоест треньорът трябва да бъде не само добър психолог, но и много начетен човек?

- Да, и освен това да умее да вниква в душата на всеки, за което ще дам и пример. През 1999 г. вече се бях откъснал от футбола, бях си отворил магазинче за кафе, в което работехме заедно със съпругата ми, 12 години не бях се занимавал въобще със спорт. В един момент ми се обажда Никос Тасос, който тогава беше президент на ФК „Чардафон“, да отида да видя отбора, който тогава беше в зоната на изпадащите от „В“ група. Отидох за половин година като треньор, започнаха и тренировките. Отборът беше като разхайтена команда. Постепенно, постепенно той започна да си стъпва на краката, макар да имаше още много неуредици. Но самите футболисти бяха зажаднели да играят, както трябва, а не както когато сме играли като деца. Така от изпадащ отбор, на следващата година се класирахме четвърти, на втората година се борихме с „Ловико“ - Сухиндол за влизане в „Б“ група, които тогава бяха добър тим. Преборихме се и с тях. Лошото дойде, когато беше преустановено стимулирането на футболистите поради липса на средства. И отборът изпадна от „Б“ група, макар да беше изграден колектив с млади момчета само от Габрово. Имаше ядро от футболисти, с което направо мачкахме отборите по време на футболните мачове. Спомням си, играехме за купата в Самоводене с отбора на Павликени. Момчетата така се разиграха, че стигнахме до 8 гола. И тогава от Павликени дойдоха да ни се молят да не им вкарваме повече голове, за да не стават за срам. Отговорът ми беше, че не мога да кажа подобно нещо на момчетата. А момчетата искат да играят, да вкарват повече голове, нали футболът е именно за това.

- Бил сте и от двете страни на футболната игра, кое е по-трудното – да бъдете на терена или отвън, да дърпате конците?

- Да бъде човек отвън и да дърпа конците е по-трудно. Защото на терена си сам и изпълняваш зададената ти от треньора задача и да я изпълниш, зависи единствено от теб. Докато като треньор отговарям за 22-23-ма човека, които трябва да обединя. А в началото всичко беше буквално на аматьорски начала – един ходи на работа и не може да дойде на тренировка, на другия е по-малко натоварването, третият изморен, четвъртият – недоспал. Беше много трудно в началото. Но футболистите бяха от Габрово. Виктор Венков, Даниел Христов, Емил Георгиев, Румен Радков, Ивелин Драшков, Генади Цитаклидис, Пръвчо Иванов бяха приятели, ядро, което само трябваше да се канализира в играта като стратегия, като замисъл, като дисциплина.

- Какво е най-важното, за да има добър футбол в нашия град?

- Първо е необходимо да има пари и добра организация. Един добър специалист няма да дойде в Габрово, ако няма средства, с които да му се плаща. На футболистите трябва да се осигури всичко, за да искаш от тях. Нужна е и ясно очертана програма как да стане всичко това, но за целта са необходими също професионалисти. И подкрепа от страна на обществеността, разбира се. Освен това, според мен, е грешка, че в Габрово се създадоха толкова много футболни клубове. Ако всички деца, които тренират футбол, са „под една шапка“ и с тях да се работи по единна методика, от всички тях ще се избере най-доброто за представителния отбор на града. Тогава, мисля, че биха се осигурили и достатъчно средства от хората, които имат желание да спонсорират спорта, както и от Община Габрово, за да се изгради устойчивата пирамида на габровския футбол. И съм убеден, че ще дойде ден, в който ще се появи човек, способен да канализира всичко това и габровският футбол да тръгне напред. За да не се разпиляват силите на младите хора.

- И накрая, на какво Ви научи спортът?

- На дисциплина и никога да не губя вяра в собствените си сили.