Сашо Маринов: „Футболът ме научи да се боря за всичко ценно в живота"

Александър Маринов е роден на 19 май 1955 г. в сeло Крамолин, Севлиевско. Завършва специалността „Строителство и архитектура“ в Техникума по строителство и архитектура във Велико Търново. Бакалавър и магистър е по „Публична администрация“ и „Стопанско управление“ от габровския Технически университет.
Александър Маринов е играл във футболните отбори „Ангел Кънчев“ в Трявна, „Вечвой“ в Елена, „Раковски“ в Севлиево, „Янтра“ - Габрово.
В момента той работи в Общински инспекторат към Община Габрово.

 - Г-н Маринов, откога играете футбол?

- През четирите години, през които учех във Велико Търново, започнах да играя футбол. Бях в юноши младша възраст, след това и юноши старша възраст в „Етър“, оттам две години бях и в мъжкия отбор в старопрестолния град. И то още докато бях ученик. На село ритахме топка, но това не може да се каже, че е било футбол.

След завършването ми на техникума през 1974 година трябваше да отбия военната си служба и ме изпратиха в Щаба на дивизията на Строителни войски в Плевен заедно с Веско Ганчев, Тошко Тодоров, Кольо Ковачев от Севлиево. След това по време на първенство между различните дивизии беше подбрано младо попълнение за отбора на „Славия“ в София. От Габровско за софийския отбор отидоха Веско Ганчев и Тошко Тодоров, Георги Дерменджиев от Пловдив. С него по-късно играхме заедно тук, в Габрово. В момента е треньор на Разград, беше и в „Левски“, както и в Казахстан. Всички ние излязохме от военните отбори.

След приключването на селекцията за „Славия“ ни пуснаха по отборите и мен ме разпределиха за „Раковски“ в Севлиево – имах още година и половина, за да доизкарам службата си. И го направих там, като войник играех в севлиевския футболен отбор.

- Тогава все още имаше поделение в Севлиево?

- Имаше поделение на Строителни войски, което беше към Габрово. След уволнението си продължих да играя в Севлиево. Отборът беше в „Б“ група и тренирахме упорито. Сега севлиевският „Раковски“ вече се води професионален отбор, но тогава все още не беше такъв. Две години прекарах в Севлиево, до уволнението си. Тогава търновският ми треньор ме взе да играя във „Вечвой“ - Елена. Играх там една година.

По това време треньор на Габрово беше Серги Йоцов. Той забелязал моята игра и изпрати емисари да ме поканят да играя в Габрово. Дойдох тук. През това време призоваха Серги Йоцов в София, след което треньор ни стана Лазар Панчев.

Започнахме тренировки, но за зла участ получих разтежение на сухожилията и една година се лекувах. Габрово се отказа от мен. Но Петко Николов ме извика в „Ангел Кънчев“ - Трявна. Там направихме много добър сезон, в който имах дейно участие. Класирахме се трети в „Б“ група и тогава от „Янтра“ дойдоха отново да ме канят да се върна. Върнах се. В Трявна бях от 1980 до 1981 г., след това до 1985 г. бях в Габрово. Тогава по лошо стечение на обстоятелствата „Янтра“ изпадна от професионалния футбол, а аз се прибрах в Севлиево, в „Раковски“.

- Колко години играхте в „Раковски“?

- Три години. Бяхме във „В“ група - водеше се аматьорски футбол. Но ние продължавахме непрекъснато да тренираме. По това време треньорът Богомил Бижев ми каза, че се е освободило място за административен ръководител на футболния клуб. И ме ангажира да работя там от 1987 до 1989 година.

- Работил сте и с Рачо Бараков?

- След 1989 г. работехме заедно с Рачо Бараков в една негова фирма за производство на спортна екипировка и снабдявахме с оборудване отборите за различните сезони. По-късно с него и с Пламен Недков основахме първия частен клуб в България - „Раковски ПР шоп“ - Севлиево. Рачо Бараков и Пламен Недков бяха президенти на клуба, а аз - административен ръководител. В Севлиево създадохме и аматьорската лига. Дейността ни там продължи 3 години, но се получиха някои търкания с Общината заради определени преференции, които използвахме, за да имаме възможност да издържаме футболния клуб. Общинският съвет тогава ги отмени, поради което Рачо Бараков и Пламен Недков, който е и футболен съдия, се отказаха от издръжката на отбора.

По-късно в Севлиево създадоха „Видима-Раковски“, след това отборът стана само „Видима“ и през 2010 г. застана начело на Западната „Б“ група и влезе в „А“ футболна група и т. н. А самият аз от 2004 година досега работя в Община Габрово.

Пълен стадион на мач с "Дунав" в Русе

- Преминаването от един отбор в друг дава ли отражение върху психиката на футболиста, трудна ли е адаптацията?

- Специално при мен беше много мотивиращо отиването на ново място, тъй като целта беше доказване, преборване за участие в отбора. Защото ние сме 20 души и всички тренираме усилено, а на терена играят само 11 човека. Така че специално за мен да участвам в нов отбор беше много мотивиращо.

- Навсякъде, където играехте, на един и същи пост ли бяхте или Ви поставяха на различни позиции?

- Винаги съм играл като защитник, на всички позиции в защита. А те са централен – либеро и стопер, който опазва център нападателя на гостите, ляв и десен защитник. Обикновено ме поставяха там, където беше най-добрият състезател на противниковия отбор, за да го неутрализирам. Имах много добри физически качества - по-нисък съм, с възможност за бързо реагиране наляво и надясно. Освен това, макар да съм с нисък ръст, треньорът ми във Велико Търново ме научи да играя великолепно с глава. Обикновено противниковите играчи ме подценяваха именно заради ниския ми ръст. Считаха, че нищо не мога да направя. И докато считат така, им отнемах топката с глава. Бях усвоил от Пешко Николов шпагатите и правех продължение на неговите изяви в Габрово.

- А друг Ваш собствен специалитет, освен играта с глава и шпагатите, прилагахте ли на терена?

- С глава ми беше малко трудно да отнемам топката. Избягвах да я подавам надалеч, тъй като нямах увереността, че ще достигна до някой от нашите. Защото навремето защитниците играехме строго в защита, а не както сега всеки да тича напред, за да може да вкара гол. В днешно време е дадена възможност за по-голяма мобилност на терена на състезателите. А ние трябваше да подадем топката задължително на полузащитниците и те оттам насетне трябваше да проявят въображение накъде да я разиграят и насочат. Така, който имаше най-добрата полузащита, беше най-добрият отбор, тъй като „раждаше“ най-добрите идеи за развитието на атаката и за вкарване на головете.

- Кое беше слабото Ви място?

- Не можех да тичам така, че да покривам теста на Купър. А това са осем обиколки на стадиона по 400 метра - 3200 метра, които трябваше да ги направим за 12 минути. Или по минута и половина на обиколка. Това за един лекоатлет е нищо.

- А за футболиста?

- Би трябвало също да е нищо, но имах проблем. Поради интензивната ми игра с глава често си чупех носа, който непрекъснато се запушваше и не можех да дишам през него. А когато е по-дълго разстоянието, вдишването и издишването ми се застъпваха и не можех да продължа повече.

Като футболист имах идеални данни за тичане на къси разстояния, за отскок – въобще физическите ми показатели бяха много добри. Но по отношение на бягането ситуацията при мен не можех да променя. Затова казвах и пред комисията, че те са прави, но футбол не се играе само с постоянно тичане. Футболът се играе като тичаш бързо, връщаш се, възстановяваш и наново продължаваш. Не съм имал случай да ме лишат от възможността да играя. Но въпреки това ми беше неприятно. Защото на всички останали нормативи се представях прекрасно – на 30 метра бягане, на отскок от място.

- На какъв период покривахте тези нормативи?

- Преди всеки сезон. В Плевен пред специална комисия сме ходили четири отбора да ги покриваме - „Янтра“ - Габрово, „Спартак“ - Плевен, „Осъм“ - Ловеч и „Раковски“ - Севлиево. Например Руси Пенчев, Бог да го прости, и той много трудно бягаше на „Купър“. Имахме едно момче - Юсеин Кюрдов от Петко Славейков, Севлиевско, който доста години игра в Габрово. То беше много слабо, но тичаше като газела. Когато „Янтра“ - Габрово се явяваше на „Купър“, Асен Кюрдов буташе Руси Пенчев отзад, за да успее да се справи с теста. А от комисията казват: „Руси Пенчев е покрил норматива, а този зад него е дисквалифициран, защото го бута“. Обаче Юсеин не се отказва и казва на комисията: „Добре! Но мога ли да бягам после с другия отбор?“, отговориха му, че може. Нашето момче се яви, би всички от другия отбор с една цяла обиколка и показа, че може да тича, както трябва.

- Амбицията прави много в живота на човека?

- Да. Амбицията е много важна в живота на спортиста, а и на всеки човек. Това е нещото, което те отделя от другите. Защото има много талантливи футболисти, които не са се реализирали, защото нямат амбицията да покажат своите възможности. Когато имахме тренировка, на стадиона идваха по 400-500 души, особено когато се създаваше нов състав на отбора и всеки обикаля някой от футболистите, пита го и го разпитва. Случвало се е някой футболен фен да каже на някого от отбора, че е голяма работа, той да повярва в това, започва да не се старае достатъчно на терена и в един момент се загубва като футболист.

- Публичните тренировки стимулираха ли отбора към по-добра игра?

- Разбира се. Тогава на тренировките се работеше така, все едно сме на състезания. Те се провеждаха на два етапа. Първо тичахме и се разгрявахме, а след това се разделяхме условно на два отбора и продължавахме тренировката с футболен мач. Амбицията и на двата отбора е била винаги да победи. Случвало се е по време на тренировъчните мачове някой да посрита играч от противниковия отбор. На тренировките гледахме много сериозно. Никой треньор не е отправял упреци към някого за това, че е по-деен по време на тренировъчните игри. Точно тогава се отиграваха и възможностите, при които всеки от нас трябва да се пази така от противниковия състезател, че да приключи мача без контузия. Защото човек не се ли предпази сам на терена, няма кой друг да те опази.

- Тоест един от елементите на тренировъчната работа е бил и опазването на собственото здраве?

- Разбира се. Примерно при някои от спортовете, например при ръгбито, има по-малко контузии, отколкото при футбола. И това е така най-вече поради факта, че хората са подготвени и всеки знае, че очаква осъществяване на единоборство с противников играч и се стреми сам да запази и здравето си. Така е и във футбола.

- Кой от спортовете, свързани с играта с топка, е с най-голям процент контузии – хандбал, футбол, баскетбол, волейбол, ръгби?

- Като че ли при футбола има най-много контузии. След това, може би, се нарежда хандбалът, в който за да се попречи на стрелбата в мрежата, може да бъде извадена ръката от рамото – противниковият състезател я хваща и край, контузията е готова. Или пък спъването с крак, блъскане в гръб и т. н. В моята кариера съм имал случаи да играем два мача с препълнени трибуни, с може би над 15 хиляди души.

Това беше по време на футболната ни среща с „Левски“ - София в битката за Купата на България. Този мач ние загубихме с 4:2, но тази среща беше като празник за града. Стадионът беше препълнен. От този мач си спомням, че в отбора на „Левски“ бяха Боби Михайлов, Наско Сираков и др. - поколението на футболните звезди, които прохождаха още от млади. Божидар Искренов, за когото се казваше, че е радостта на народа, се падна да играе срещу мен. Момчето си играе футбола и иска да мине покрай мен, обаче аз стъпвам по-здраво и той излетя на пистата. Дойде съдията, започна да ръкомаха и да ми вика: „Ти знаеш ли какво направи? Знаеш ли кой е този?“, а аз му отговарям: „Не знам кой е той, но ако още един път се опита да ме излъже, няма да се излагам пред съгражданите си. Целият град е дошъл да ме гледа!“ По-късно с това момче сме се виждали в София, той ме прегръща и вика: „Ти какво направи на оня мач бе, човек, с приказките си направо ошашави съдията?!“.

Една ценна снимка от архива на Сашо Маринов, когато отборът е на осмо място в „А“ група. Всички имена на футболисти са посочени. Прави: Лазар Панчев - пом. треньор, Н. Ненов, Г. Павлов, П. Христов, Р. Пенчев, П. Топузов, К. Жеков, Д. Любенов, Ив. Рашков, Г. Димитров, К. Василев, Ал. Илиев - ст. треньор. Клекнали: М. Михайлов, Ив. Иванов, Ив. Мучев, М. Митов, М. Илиев, В. Стаматов, Г. Харалампиев, А. Кръстев, Й. Харалампиев, В. Тачев

Другият мач, който играхме при препълнен стадион, беше срещу Националния отбор на България. Треньор ни беше Иван Вуцов, Бог да го прости. Той докара тук момчетата, играхме приятелски мач, стадионът беше пълен. За самия мен, а и за колегите ми от отбора беше голямо удоволствие да играем с най-добрите футболисти на България.

- И това са двата запомнящи се мача във Вашата футболна биография?

- Да. И един в Севлиево, когато „Академик“ - София бяха на трето място и с тях играхме за Купата на България. Победихме ги с 3:2 в Севлиево, което беше тогава сензация.

- И наистина е повод за гордост. Играл сте и с корифеите на българския футбол, какво научихте от тях?

- Когато играех футбол, някои от нашите големи звезди вече не бяха в разцвета на силите си, играеха в различни отбори и когато видеха, че някой стъпва по-здраво на терена, поомекваха в поведението си. Докато по-младите ни звезди играеха по-бърз футбол, по-агресивен. Те държаха да станат най-големи и наистина станаха големите имена в българския футбол.

- Какво формира футболната игра, качествата на даден отбор?

- От качествата на всеки отделен футболист в отбора. От амбицията за победа, за добро представяне на всеки един от играчите на терена.

- Кой от треньорите, с когото сте работил, успя да „събуди“ най-голямата амбиция у „своите“ футболисти?

- В Търново ми беше треньор Васил Матев – този, който създаде бъдещите звезди Балъков, Трифон Иванов. Ние бяхме неговият първи набор, а те – следващият. Тоест когато е бил наш треньор, той се е учил, а след това създаде звезди. В Габрово съм работил със светила във футбола - с Борис Гаганелов, който е бил треньор на ЦСКА, футболист на много високо ниво и голям авторитет. Другият е Спиро Дебърски от „Локомотив“ в София. Треньор е бил в Кипър. От местните съм бил при Манол Николов, Лазар Панчев, Петър Гердемски, Красен Маринов.

- От работата си с кой треньор сте най-доволен, от кого успяхте „да купите“ най-много?

- За развитието ми като човек и футболист в Габрово най-много ми даде Манол Николов – той изслушваше, обясняваше и оставяше всеки да покаже това, което може. Успяваше да разбере кой какво умее и го толерираше точно в тази посока. А не както казваше примерно Диман Джуров, който накрая ми беше треньор: „Ти ще направиш това, това и това“, без да вникне в процеса на играта дали ти можеш да направиш исканото от него. Не се замисляше дали точно това нещо може да го направи по-добре колегата и че той е човекът, който трябва да избере на кого от двамата да възложи задачата. Именно в малките детайли от работата на треньорите се крие техният успех.

- Казвате, че е нужно треньорът да познава много добре притежаваните от всеки футболист качества, за да „събере“ и култивира най-успешния отбор.

- Да, за да може при създадените в играта обстоятелства спортистът да покаже най-доброто, което може. Защото единият е възможно да може много, а другият – малко. Ама този, който може много и не даде необходимото, независимо от усилията на другия, по-малко можещия, резултатът е неудовлетворителен.

- Ако в процеса на играта отборът е неуспешно воден от треньора, какво става на терена?

- Това води до изнервяне на състезателите, до загуба на срещата. А когато се работи така, първо ще изгубиш един мач, след това втори и в отбора се появява напрежение.

По онова време партията управляваше и футбола и оттам казваха, че габровци не могат да губят от севлиевци, създава се изкуствено напрежение, при което футболистът се капсулира в себе си и се стреми да играе само толкова, колкото да не сбърка някъде. Контролира себе си и то все в отрицателна посока – гледа да не поема отговорност, да не сбърка някъде, което води до фатални последици за отбора.

- Самият Вие противопоставяхте ли се някога на подобно поведение на треньорите?

- Всеки отбор си има своите тартори и понякога те се срещат с треньора и му обясняват какво футболистите не могат да направят или предлагат как да се постъпи, за да се постигне успех. Всеки един е искал да има успехи, защото всяка една победа се заплащаше допълнително.

- А имаше ли треньори, които не се съобразяваха с мнението на футболистите?

- О-о-о, винаги е имало и такива треньори. Има и твърдоглави треньори, на които каквото и да им се каже, си знаят своята. Тогава неминуемо отборът губи и първата работа е да махнат треньора.

- Кой вземаше решение за освобождаването на треньора – клубното ръководство или партията?

- Партията, тя управляваше всичко. Тя беше висшето ръководство за града и възлагаше на клубното ръководство да изпълни решенията.

- Кои са най-запомнящите се мачове във Вашата кариера на футболист - трите, за които разказахте, или имаше и други?

- Всеки мач е характерен с нещо, което се запомня. Но тези три футболни срещи, които се играха пред невероятно много хора, няма как да не се помнят не само от нас, футболистите, но и от нашите фенове.

Навремето хората имаха навик да идват на всички наши футболни мачове, а когато бяха със сериозни съперници, буквално целият град се изсипваше на стадиона.

- Да даде кураж за победа?

- Примерно на стадион „Христо Ботев“, когато свършеше мача, бул. „Априлов“ от стадиона до центъра се затваряше за колите, за да могат хората да вървят по улицата и да се приберат навреме у дома.

- Има ли отдръпване от страна на габровската публика от посещения на футболни мачове? Можете ли да направите сравнение между тогава, когато Вие сте бил футболист, и днес, след като реално погледнато спортът като цяло, футболът са своеобразни социални отдушници?

- Така е. Ние говорим, че за Габрово е направено много като инфраструктура. Но няма инвестиране в хората. Те се плашат от това и бягат от Габрово и от спорта. Нямат интерес да отидат на мач. Та самият аз като минавам по улицата виждам само възрастни хора, които вървят и си приказват сами. Те се чудят как да си изкарат старините – 200-300 лева пенсия за какво по-напред да стигнат. Нямат за основни необходимости, камо ли за билет за мач, а и за да отидат до стадиона, отново трябват пари за билети.

Освен това всички тези хора са гледали футболистите, с които съм играл и аз – и Руси Пенчев, и Веско Ганчев, и Петьо Василев, и Пешко Николов, и другите съотборници. Като че ли днес на хората им се струва, че на стадиона не става нещо интригуващо, за да отидат на мач. За да се създаде отбор, са нужни много грижи, но като че не може да се постигне онова ниво, което да накара хората да идват по стадионите, да аплодират своите любимци. Помня, навремето в заводите се коментираше по цяла седмица за това как е преминал неделният мач. И как следващите, които ще дойдат, габровци ще ги бият, кой ще играе, кой колко гола ще вкара и т. н. Това бяха най-интригуващите теми за обсъждане.

- В чужбина ходил ли сте с отбора?

- Докато играех в Севлиево, ходихме в побратимения град Бобруйск, а с габровския отбор съм бил в Могильов. Най-много съм пътувал в чужбина, докато играх в „Етър“, макар и като юноша. Били сме по турнири в Румъния, в ГДР, в Италия, когато „Етър“ игра с „Интер“.

- Различават ли се публиката и родният футбол от тези на другите народи?

- Публиката навсякъде е с едни и същи реакции - страстно желание да победи техният отбор. Но и в България, и в другите държави битието определя съзнанието. Каквото е битието ни, такова е мнението ни за футбола, така се развива не само той, а и спортът ни като цяло. Така е в образованието ни, в здравеопазването ни, навсякъде. Битието ни не е на достатъчно високо ниво, то сваля стремежите.

- На Вас самия какво Ви даде футболът?

- Научи ме да се боря за всичко, което е ценно в живота, за да постигна нещо. Това ми помага много, то е водещото. Затова винаги казвам, че за да върви напред, за човека е важно да е дисциплиниран, да има амбиция и непрекъснато да надгражда постигнатото.

„Янтра“ - „Етър“ ветерани, 3:4, август 1993 г.