Проф. д-р Костадин Гърдев: “На баскетбола дължа много - ако не бях спортист, нямаше да стана и доктор на науките”

- Проф. Гърдев, обичате баскетбола от малък?
- Така е. Играех много сам още в село. Там имаше две площадки с кошове пред училището. Родителите ми Веселин и Димитрина Гърдеви бяха земеделци. Известно време баща ми е бил градинар в Унгария до края на 1944 г. В околностите на Будапеща дядо и баба по майчина линия имаха градини. Като момче им гостувах през лятото.
В Габрово като постъпих в Механотехникума вече имах усвоена добра техника на игра в баскетбола. От нашия випуск играеха още Здравко Сименски (от Трявна), Тодор Петров, Минчо Недевски. Бяхме включени в юношеския отбор на Габрово. В техникума учителят по физкултура Величко Лютаков бе с добро отношение към баскетбола. Отборът ни се срещаше в мачове с другите училища в града. Вече 16-годишен играех в юношеския отбор на Габрово. Иван Хубанов бе нещо като организатор и треньор. Съотборници ми бяха Иван Драганов, Николай Въгленов, Христос (гърчето), Николай Попов (висок бе 1.80 м) и др. Бях запален състезател. Когато майка ми дойдеше на родителски срещи в Габрово, много ми се караше заради пристрастената ми игра. Живеех на квартира у класната Мария Дончева, преподавател по литература, на ул. “Брянска”. Тя казвала на майка ми, че единственото, което правя, е да играя баскетбол. Наред със спорта много обичах историята. Баскетболът никога не ми е пречел в училище.
- Как се развихте като баскетболист в Габрово?
- Тогава баскетбол се играеше на игрище “Червено знаме”, “Динамо”. За мен най-близо бе игрището на Текстилния техникум. Топката ми стоеше под леглото. Само я грабвах и прескачах оградата на площадката. По онова време наистина имах лична топка. Една лятна ваканция даже си я отнесох в Унгария, когато гостувах на баба и дядо. Баскетболната топка бе китайска, купена от България. Тогава, 15-годишен и вече “сериозен” спортист бях започнал да играя при мъжете в Габрово, държах да съм във форма и тренирах. Имах личен спортен екип - чешки кецове, донесени ми от наши градинари в Чехия, спортен сак от Унгария. Тогава сами се грижехме за екипировката си. В Будапеща ходех да тренирам на остров Маргарит (Маргит сегет), където имаше хубава, с червен корт баскетболна площадка. Върнах се в България със закъснение на 23 септември 1956 г. Бавеха се издаваните визи и там. Точно след един месец в Унгария стана революцията. Притеснявах се да не ми се карат в училище. Размина се.
- Какви бяха провежданите спортни срещи?
- Като участник в юношеския и мъжкия отбор на Габрово най-често се играеше на игрище “Динамо”. Включването ми при мъжете бе станало по покана на Добрин Обретенов. Веднъж той минал и видял, че няколко момчета играем в двора на техникума. Сигурно съм му направил впечатление, защото ми каза да отида да тренирам на “Динамо”, което бе с твърда настилка - бетон. Имах едно жестоко падане на него. Игрището на фабрика “Васил Коларов” бе с червена сгур. Треньор на мъжкия отбор бе Продан Кавалов, икономист по професия. Караше ни много да бягаме по Бакойския баир. Само аз бях ученик, още малък, физически неукрепнал и ми беше трудно. Понеже бях нисък, бях плеймейкър. Тогава в отбора имаше много добри играчи като Петко Гатев (Гатето, бивш колежанин, работеше като бояджия), Петър Родев, Митето (Черния), Васил Калпазанов. Косьо Драганов бе център. Много добър, висок, мощен играч. Техничен бе Христо Момерин (Мацата), добре се изявяваше като център и Захари Захариев (Зарко). Колоритен играч бе Христо (Спънката), атлетичен, физически много як. Тогава Мацата, Гатето и аз можехме да шутираме с отскок. Отначало ме пускаха по едно полувреме. Помня, че първият ми мач бе на игрище “Васил Коларов” срещу отбора на Трявна. В момент, когато се биеше фал, можах още във въздуха с отскок да достигна топката. С една ръка леко я задържам и я вкарвам в коша. Това още никой не можеше да го прави. Бях го усъвършенствал в самостоятелното трениране, когато се научих да се задържам във въздуха.
Интересен бе мачът на юношеските отбори на Габрово и Търново в Трявна. Тогава Габрово бе станал окръжен център (1959 г.) и отборът бе комплектован с играчи от Трявна (Николай Томов, съученикът ми Здравко Сименски и др.). Единствен бях от Габрово. За срещата ме закара Майора с кола на милицията. Хубавото бе, че бихме търновци, но радостта ни бе помрачена. Те подадоха контестация за някакъв сблъсък на емоционалната публика. Отнеха ни победата по документи, въпреки че отборът на Габрово спечели мача. Още го помня този мач…
Приближаваше края на учебната година, предстоеше ми държавен изпит. В деня на изпита отидох в Механотехникума. Влязох в класната стая, извадих си нещата за чертане. Изпитът започна. По едно време бързо, бързо оставих чертежите и излязох от стаята. Зарязах държавния изпит. Предстоеше мач на отбора в Севлиево. Предвидливо си бях взел спортния екип и заминах без да се двоумя… По едно време учителите се притеснили къде съм, да не ми е станало нещо… Някой от съучениците ми се сетил, че има мач и вероятно съм заминал. Толкова съм обичал баскетбола, че зарязах държавния изпит. Явих се през есента и се дипломирах. Родителите ми не знаеха за този мой “подвиг”. За лятото на 1959 г. бях сигурен, че оставам за три месеца в града. Щях да работя в завод “Сърп и чук” и да играя в отбора за работническа спартакиада. В него участваха Гатето (Петко Гатев) и Христос. До отиването ми войник ме водиха работник в един от цеховете.
- Играли сте и в други отбори?
- Като войник за известно време бях в “Армеец”, младежкия отбор на ЦСКА. Треньорът бе търновец, който ме видял на армейска спартакиада. Ръстът (1.76 м) ми попречи да продължа активно с тях. През 1960 г. като войник в София гледах прочутия мач на баскетболистите на “Харлем Глоб Тротър”, когато гостуваха в България. Беше невероятно преживяване. Подиумът за игра бе изграден на пистата на стадион “Васил Левски” срещу главната трибуна. Отборът на Харлем (само чернокожи) бе в тъмносини екипи, а партньорът им само от младежи, бели американци (вероятно колежани). Загрявката бе цяло шоу с разни забивки. Бяха невиждани чудеса. Освен това играчите носеха екипи с големи номера и имената на състезателите. Нещо непознато за нас. Вече в истинската игра от три гейма топката просто жонглираше. Имаше забивки с гръб към коша с лява, с дясна ръка…
След казармата се върнах в Габрово. Работих известно време в завод “Болшевик”, включен бях в отбора по баскетбол. Там играеше и Митето (Черния). После заминах да уча в Унгария. Баба ми бе починала. Издръжката ми бе под въпрос. Върнах се в България. Започнах работа във Велико Търново като ел. техник в Проектантската организация. И тук се включих в баскетболния отбор. Играх на спартакиади. Играех и в “Етър”. Треньори бяха Шешев, Писарев.
С откриване на ВТУ кандидатствах и ме приеха специалност история. Бях приет студент и във Варна (ел. обзавеждане на кораби), но предпочетох история. В университета във Велико Търново направихме отбор по баскетбол. Последваха участия в студентски първенства. Играх и в “Етър” до 1974 г. Бях станал републикански съдия по баскетбол.
- Науката излиза за Вас на преден план?
- От 1975 г. след конкурс съм в Института по история при БАН. Дисертацията ми на аспирант бе “Българо-унгарските отношения и връзки между двете световни войни”, издадена като монография. Баскетболът не отсъстваше и по това време. Свирех срещи като съдия в София, Пазарджик, Русе и др.
- Важен ли е спортът за успеха в кариерата на учен?
- На баскетбола дължа много. Ако не бях спортист, нямаше да стана и доктор на науките. Много важно е спортът да бъде част от учебния процес. Хубаво е, че в Габрово се е възродил БК “Чардафон-Орловец”. Много е важно да се започне с играта от дете. Именно тогава се научава техниката на игра. Инициативата в Габрово е отдавна. Трябва да се поощрява баскетболът. Играта развива интересни качества – упоритост, силна воля, бих казал интелигентност, развива чувство за справедливост. Като съдия се стараех да бъда справедлив. По наше време нямаше корупция, подкупи. Като съдия свирих до 50 години, както е по регламент. И досега обичам Габрово – романтичният период на детството и юношеството с първите успехи в играта. Баскетболът е една от моите мечти.