Поетът Христо Черняев, който е рода с Рада войвода, Колю Фичето и Дан Колов, навършва 85 години днес

Христо Черняев (псевдоним на Христо Иванов Бонев) е роден на 3 февруари 1930 г. Майка му е пеела над 500 северняшки песни. Детството му преминава край брега на Черно море, а юношеството - в Дунавската равнина - гр. Борово, Русенско. Учи в гр. Бяла и Русе, а по-късно завършва във Велико Търново Школата за запасни офицери. Автор е на 38 книги с поезия и есеистика.
Живее в София
Бил е телефонист, продавач на книги, младежки организационен работник, бригадир по национални строителни обекти: корекцията на река Бели Лом и на язовир „Копринка” край Казанлък.
Работил е като завеждащ отдел „Поезия“ в литературния вестник „Пулс“ и в сп. „Пламък“, бил е редактор във в. „Народна армия“, в. „Народна младеж“. Бил е отговорен редактор в редакция „Българска литература“ в Националното радио. Член е на СБП и СБЖ. Превеждан е на руски, английски, френски, испански, арабски и хинди.
„Роден съм в един кръг на хора, които са били нравствени и силни личности. Имам баба, която била воеводка в Тревненския балкан - Рада войвода (за нея пише и П. Р. Славейков). От време на време се хващала на работа като аргатка при турци. След предателство я залавят, завързват я в чувал и я хвърлят в река Тунджа. Нашият род са строители на къщи, на чешми в горите, свирачи на гъдулка, народни певци, изобщо артистични хора - балканджиите са такива. Един мой дядо е участвал в първия мострен панаир в Пловдив, свирел и пеел на гъдулка - тогава са му дали грамота и му взели гъдулката и сега тя е в Етнографския музей... А майка ми можеше от една кокошка 8 манджи да направи. Спомням си как пееше по жътва - чуваше се надалече - жъне и пее, жъне и пее. Дядо ми Христо Бонев почина на 105 години - до края на живота си пушеше и пиеше. Той основава БЗНС в Борово. След Руско-турската война е бил избран за кмет на 5 села. До 1923 г., когато идва на власт Александър Цанков, е бил кмет. Работел е на нивата с конете, орял, после обикалял по селата и пак се е връщал на нивата. Аз не помня да е пил лекарства и да е боледувал. Той на 99 години искаше да се жени - жена му, баба Мария, беше починала преди 20-30 години. Но му казаха, че е срамота... Дан Колов също е от нашия род - беше братовчед на дядо ми, идваше у нас.
Вчера Поетът Минчо Г. Минчев сподели за читателите на „Арт“:
„Преди няколко дни получих обаждане и писмо от Христо Черняев с молба да публикуваме негови стихове по повод неговата 85-годишнина. Черняев беше ме приел в новооснования Клуб на работниците-литературни творци (1986), беше ме публикувал във вестника на клуба – „Костенска трубина”, през 1990 година с него и сина му Димитър Христов за осем дни прегазихме Рила… Казват, че в съвместно преодолените трудности заяква приятелството: в училището, казармата, еднаквите увлечения… А критикът-писател Владимир Янев от Пловдив казва, че докато двама души не изядат заедно две кила сол – няма приятелство. С Христо Черняев все още поддържаме дружба: разменяме книги, той писа за моите антологии, за „История во кратце…”, посвещавал ми е стихотворения, бил ми е на гости на Рибарника. Аз съм пускал негови стихове в нашите издания. Посветих му стихотворението „Морените на Витоша”, защото по негова покана се изкачих на тази планина и минах през морените… Това са нашите „сладки и солени” прегръдки. А ето, сега и кръгла годишнина…“

ТРЕВНЕНСКИ МОТИВ

На Николай Марангозов

Да се слея с твойта вековечност стара,
дядов край планински, на сърцето скъп.
Ехото ти звучно в мен да се повтаря,
ехото от радост и от светла скръб.

Да здрависвам знойно ведри колибари,
нейде към Късовци, със синовна длан,
и в гърдите силна обич да ме пари
с въглен балканджийски, жив и разгорян.

Удивен от твойте марангози чутни
и иконописци, да лелея аз
горди подвизи от времена барутни
и напеви, бисерни като елмаз.

В теб на повратки, на сладостна разтуха
ида, тачено Славейково гнездо,
гдето още вятър по хайдушки духа
и омайва слънце – във възторг и то.

И, опиянен от святостта ти славна,
с есента ти - щедър, с пролетта ти - млад,
за компас да имам кулата на Трявна
с нейния негаснещ вечен циферблат!

ОТ ЦАРЕВЕЦ

На Матей Шопкин

На българския Царевец от хълма
той взира се в най-топлата земя,
където - горд - възторгът му покълна
и като лъч стихът му се засмя.

В сърцето му цъфти добрата дума,
омълнено от бурния ни век,
и там до гълъба гнезди куршума,
и там искри хвърчат от мраз и пек.

Душата му е звън на мандолина,
душата му тръби като тръба.
И там една светица - Магдалина -
покръства го за нежност и борба.

На българския Царевец от хълма
той взира се в най-топлата земя,
където - горд - възторгът му покълна
и като лъч стихът му се засмя.

Пленен от ореола на Балкана,
мълчи и с трепетната си ръка
почти докосва, засиял, гердана
на Янтра – древносвятата река.

ПРОСТРАНСТВОТО
ОТ ЗДРАВЕЦА ОГРЯНО

На Минчо Г. Минчев

От Кряковци ще тръгнем и ще свърнем
към Етъра, Скорците или Трявна.
И ние вече няма да се върнем,
открили жаждата за път отдавна.

Ще минем по мъхясалите плочи
на покривите по къщята стари,
ще свием крак до някое поточе,
ще спим до млади дъбови ластари.

Старопланинските гори ще пращат
зеления си дъх към равнините
и покрив ще ни бъде само плащът
на небесата с въглени разрити.

И ще сънуваме как утре рано
потегляме на дълъг път отново
в пространството, от здравеца огряно,
и как ехти най-краткото ни слово.

И как на върховете се подпира
изгряващия ден. И как слепи ни
източният бор - като рапира -
и храсталака с дивите къпини.

И как, понесли раниците тежки
по скатовете стръмни и високи,
пред нас завъртват пъстри въртележки
просторите на летните посоки.
ВРЪХ

Израства връх неосезаем,
неовладяна кръв кипи.
А все за равнина мечтаем,
за равен двор и за липи.
Вървяното е извървяно,
но корените ни са там,
като врабците ставай рано,
яж грозде с мирис на тамян.
Люлей се на гергьовски люлки,
петровки ябълки бери
и пускай в джоба си светулки
вместо предмети и пари.
Вземи в ръка една голяма
писклива свирка от върба
и по пътеката от слама
закукай песен и съдба.
И тъй постигай висината
на своя връх неочертан
с растенето на семената
и с нрава на равнински дрян.