Кахърът на Кокорко Слушанов

 

Кокорко Слушанов  е  от  тия хора, дето по-голямата  част  от  времето  си  прекарват пред екрана на телевизора. Беше му станало любимо занимание, без което не можеше да диша.  Случеше  ли  се  депутатите и политиците да излязат във ваканция или в отпуск по някакъв повод,  горкият човек умираше от  скука. Е, показваха по някоя и друга муцуна с някакви „заслуги”  пред народа и  родината, но не е същото. Друго е кат покажат парламентния салон с чешитите с различните образи, да ги погледаш, да им се порадваш и да ги послушаш как сладко и кротко си говорят, как загрижени за народа обсъждат и приемат закони за просперитета и благоденствието на държавата. И с какъв цветущ речник изтъкват многознайството си и как перфектно жонглират с думите – просто да се разтопиш от възхита и да се чудиш на късмета, който са имали с началните си учители и университетските си преподаватели; сигурно големи умняги са били, за да оформят такива перфектни енциклопедисти и ерудирани оратори, които да ги слушаш, да ги слушаш и да не им се наслушаш!

Та затова сега, след като парламентът се разтуря след падането  на правителството, което свърши огромната си работа „в ползу роду”, Кокорко Слушанов  изпадна в паника за своите любимци. Три дни и три нощи не мигна човекът – въртя се наляво, надясно, по гръб и по корем, но под мигачите му сякаш бяха поникнали тръни и те не се затваряха. Но на четвъртата нощ някъде към три часа тръните поомекнаха и клепачите му полека-лека покриха изтерзаните му очи. Тялото му се отпусна в блажена отмара. Но за кратко – тревожният му ум нямаше покой, скиташе насън къде ли не, докато го пренесе в парламента, където се видя седнал в самия център на свещената зала. 

Тук той едва доловимо чуваше  равномерното дишане на стените, тавана и пода. Те също като него си отдъхваха в блажената тишина. Беше се унесъл кой знае в какво, когато го стресна някакъв говор, за който в началото не можа да се ориентира откъде идва. Но полека-лека слухът му се избистри и му стана ясно, че говореха стените, тавана и пода.

- Горките депутати! Най-после ще си починат - рече източната стена.

- Полага им се, полага им се почивка - съгласи се западната стена.

- Енергични хора излязоха, работиха до последен дъх! – рече северната стена.

- И само с каква загриженост използваха почивното си време да обикалят избирателите си и всячески да им помагат! – подкрепи ги и южната стена.

-  Да, да! - обади се таванът. – Те една секунда не пропиляха напразно в залата. Дори мобилните си телефони не поглеждаха, а камо ли вестник да разгърнат. И което е най-много за похвалване – не направиха нито едно отсъствие от работните си дни. Съзнателни излязоха – напълно осъзнаваха за какво ги е избрал целокупният блгарски народ  и те оправдаха доверието му.

- Може и да е така, както казвате, но да знаете само как им миришат краката! Сигурно из много мръсотия газят преди да влязат тук!  - с  явно възмущение се обади подът на залата.

- „Парфюмът” им хич не е приятен - обади се и балконът - и лошото е, че не само ние тук го дишаме, но той и цялата държава омириса! Затова на чуждите (а и на нашите) инвеститори хич не им се диша нашия въздух...

- Стига! - изгърмя гръмовният глас на звънеца от председателското място на парламента. – Искам на спокойствие да поспя! Наслушал съм се на дрънканици. Млъквайте! - със заповеднически глас избуботи звънецът и отново изгърмя.

От този звън Кокорко Слушанов се събуди, разтърка очи и сериозно се замисли над това, което беше чул и в главата му настойчиво се настани тревожният въпрос:

- Ами и на тези – следващите „народни избраници”, които ще влязат в парламента, им миришат така много краката, как ще оцелее народът в такъв страшен задух?! В такъв случай няма да има нито политици, нито парламент, нито депутати! И какво ще гледам тогава аз?!... – и горкият човек не можа да си отговори, а и не се досети, че при такова положение народът, а и него няма да ги има!