Ивайло Султанов: “Винаги казвам на младите да са положително настроени, с нагласа на победители”

- Г-н Султанов, не сте роден в Габрово, но спортът Ви запленява в Габрово?

- Така е. Баща ми Димитър Иванов Султанов като ученик се е занимавал с един особен вид гимнастика, докато един прекрасен ден гръдният му кош “се откопчал” и се отказва от спорта.

- Имате интересна родова история.

- Произлизам от два коренно различни рода. Майка ми Йорданка Бакърджиева е родена в Малко Търново. Баща й, моят дядо, е бай Иван Болшевика. Той бил пикьор по железниците и семейството с четири дъщери се мести често. Накрая живеят в Тетевен и Габрово.

Баща ми Димитър Султанов е бил кмет на с. Джулюница - Търновско, с. Козловец - Свищовско, с. Керека - Дряновско. По време на Втората световна война е командирован три месеца за кмет на селище близо до Скопие, Македония. Тогава косовските албанци, водени от италиански офицери, са нападали македонски села. Като кмет баща ми е трябвало да организира защита на населението в селището. През лятото на 1941 г. той пише непрекъснато доклади до Министерството на вътрешните работи и народно здраве в България за тези постоянни нападения и дали не може да се сложи демаркационна линия. Загрижеността му привлича вниманието на цар Борис III и му спечелва уважение. Когато се завръща от Македония в с. Керека, където е кмет, получава назначение за околийски управител на Самотраки на о. Тасос (1941-1943). Лятото на 1943 г. Гестапо надушва, че той помага на група евреи да оставят занаятите и търговията в Беломорието и Македония и с гемии да пресекат Средиземно море, за да отидат в Палестина. Това е причина семейството ни една нощ през юли да напусне с гемия о. Тасос и през Кавала да се насочи към Турция. Понеже Турция има споразумение с Германия, хора, които бягат, преследвани от немския закон, да бъдат връщани обратно, се отклоняваме и влизаме в България. Баща ми вече е получил назначение за помощник-кмет на град Харманли (есента на 1943 г.). След смъртта на цар Борис III той е назначен за кмет на Севлиево и семейството отново се мести. С майка ми живеем известно време при дядо ми в Тетевен. Там съм ученик във второ отделение. През пролетта на 1944 г. вече сме в Севлиево. Помня влизането на партизаните от Габровско-севлиевския партизански отряд в града. След 9 септември 1944 г. баща ми си подава оставка. Уволнен е три месеца по-късно със задна дата, когато и изчезва. Той е социалдемократ по убеждение. Добре, че преди това веднъж е предупредил двама адвокати, единият вече председател на ОФ (Варков), а другият секретар на БКП, че ги търсят да ги арестуват. От първия майка ми научава, че баща ми е в Плевенския затвор. Издават й документ, който пазим, че “ОФ власт няма претенции към Димитър Султанов за извършени престъпления срещу народната власт”. С тази бележка майка ми отива в Плевен и баща ми е освободен (март 1945 г.).

Семейството се премества в Габрово.

- Ученическите години в Габрово Ви срещат с баскетбола?

- Живеехме на ул. “Иван Гюзелев” срещу двора на Априловската гимназия. Бяхме в една махала с бъдещите изявени баскетболистки Вела Пенчева и Маргарита Бакалова.

Първият ми учител по баскетбол бе по-големият ученик Михаил Христов (Мишо). Синовете на царския министър Дочо Христов и майка им, невроложката д-р Христова се знаеха от всички в Габрово. Един прекрасен ден през лятото на 1949 г., току-що съм се записал ученик в Априловската гимназия, минавам покрай двора на Втора прогимназия “Неофит Рилски” на път за вира при “Скока” на реката и чувам тупане на топка в задния двор. На връщане реших да погледна кой играе. Виждам Мишо Христов да тупа една нова кожена топка (с плондер), по-голяма от футболна топка. Тупка, тупка с нея и я вкарва в една метална халка (обръч), закачена на една от училищните врати отзад в двора. Питам го: ”Бате Мишо, каква е тази игра?”. Отговори ми: “Това е баскетбол”. Тогава за първи път чух за играта баскетбол, за която дотогава не бях чувал да се говори в Габрово. Той е човекът, който ме посвети в тайните на баскетбола. Обясни ми как се лови, подава и вкарва топката в коша. После ме накара да повикам други момчета да играем двама по двама (на двойки) на единствения кош. Дойдоха Тодор Гъдев, Пенчо Ботев, Петко Рътито, Георги Тонев. По-късно някой предложи да направим един истински отбор по баскетбол, та да играем на два коша. От мен с баскетбола се запозна и Христо Момерин (Мацата), който по-късно играеше добре баскетбол в Габрово.

- Какви спортни съоръжения имаше тогава в града?

- Спомням си строежа на първото баскетболно игрище на “Динамо” (района на новата Поща). Игрището на дружество “Червено знаме” до реката, зад театъра. В това дружество играеха добрите баскетболисти Петър Родев (Родито), Чавдар Манолов (Чори).

- Кои състезания и срещи са оставили трайна следа у Вас?

- Преди Републиканското първенство на ЦС на ОРПС (1949) по баскетбол в Габрово между първенците на “Торпедо”, “Динамо” и др. в града дойдоха състезатели от Плевен (братя Панови, много харесвах Буби Панов – гард), от София (Лазар Каменев, по-късно съдия, Илия Мирчев). Тогава отборът на Плевен се класира на първо място.

В Габрово бях състезател в отбора юноши на “Торпедо”. Веднъж в среща за градско първенство играха най-силните юношески отбори - “Торпедо” и “Динамо” (с Желязко Митев Желязков, много добър баскетболист и атлет). През цялото време “Динамо” ни водеше. Последните две минути ние за първи път повеждаме с една точка и нашият треньор Продан Кавалов поиска две почивки. Тогава нямаше продължения. Минава едната минута, взема втората почивка. Минава втората минута и съдията даде край на мача. “Торпедо” спечели. Михаил Христов играеше крило с далечен шут, аз бях център. Тогава правилата на играта бяха други… В гимназията бях много слаб, висок. За една година израснах 12 см.

Когато от “Торпедо” - София, дойдоха за малко, треньорът Иван Василев и жена му Лиляна Василева на тръгване ми оставиха книгата на Веселин Темков за играта баскетбол и индивидуален план за подготовка с упражнения, стрелба в кош и пр. На другата година бях повикан в отбора - юноши на “Торпедо” - София, за участие в национални състезания.

Друг спомен ме връща към участието ми в отбора на Габрово (мъже). Бях 16-годишен (1951), когато играхме в Търново на игрище “Динамо”. По време на играта така съм размахал ръце да пазя техния център Писарев, че без да искам, го удрям в лицето. Едва не го съборих. Изгониха ме от играта. След около два месеца председателят на ОС на БСФС в Габрово майор Петров (от МВР) ни води отново на спортна среща в Търново (лятото на 1952). На търновци им правеше кеф да ни побеждават. Треньор ни бе Продан Кавалов.По време на играта бях вкарал много кошове. Търновската публика ми викаше “маркуч”. Поначало съм левичар и си имах специалитет “лява кука”. Наистина постигнах много точки за нашия отбор. След мача майор Петров ни заведе на обяд. Сядаме. Всички си поръчват халба бира, а аз - лимонада. Тогава Добрин Обретенов, капитан на отбора, ми подвиква: “Абе, ти какво се правиш на госпожица” и извика: “Една халба за нашия център”. За първи път в живота си пиех бира. Глътнах една голяма глътка и така ми загорча, че после дълго не опитвах бира. И сега, и сега не обичам алкохола.

В срещите между средните училища в Габрово нашият отбор на Априлоската гимназия бе най-добър. Играехме “каре отбрана” (1-2-1). Най-отпред играех аз. Това продължи до 1952 г. Имах намалено поведение в училище. Директорът Цвятко Ковачев три години не ми го повишаваше. Баща ми остана без работа и се преместихме в София. Там той бе счетоводител във фабрика “Фортуна” (“Георги Димитров”, за трикотаж).

- Продължихте ли да играете баскетбол в София?

- Да, и то много активно. Тук всички училища имаха игрища с баскетболни кошове, а в града на ул. “Денкоглу”, на “Аксаков” и “Раковска” и др. Като студент в Софийския университет (Христо Момерин бе записал физика и ме извика (1954 г.), че имало свободни места, а бях кандидатствал в Химико-технологичния институт). Бях артистична натура. Обичах да пиша. Интересуваше ме кинорежисура, но тази специалност я бяха преместили от България в Чехия. Та като студент във Физико-математическия факултет на СУ продължих да играя в “Торпедо”. Бях център. Имах голям отскок. В играта се задържах доста във въздуха и можех да правя чадъри. Отборът на Университета бе спаринг-партньор на националния отбор. Кеф ми правеше да им ударя “кука” в центъра. Играех и в баскетболния отбор на завод “Ворошилов” и когато бяхме на второ място в “А” софийска група, изпаднахме на последно. СУ бе подал констестация, че като студент трябва да играя само в техния отбор или в “Академик”, а аз съм в “Торпедо” (работническия)… Такива времена бяха. Играл съм и в “Ботев”, по-късно се наричаше “Септември” - София, и то професионално (със заплащане). Междувременно завърших икономика във ВИНС – Варна.

Баскетбол играх докато стана на 28 години.

- Остана ли през годините интересът към него?

- Разбира се, и по-точно към играта на националния отбор. Внуците ми са изявени спортисти. Стела Султанова (21 г.), национален състезател по художествена гимнастика, сега е треньор в Норвегия. Александра (20 г.) е гребкиня, учи в НСА, състезател на ЦСКА. Внукът (14 г.) играе футбол. Обичам да им казвам, че винаги трябва да бъдат положително настроени, с нагласа на победители. Нещо, което пожелавам на децата и юношите от Баскетболен клуб “Чардафон-Орловец” - Габрово.