Иван Тосунов: “За момчетата нямаше значение дали вали дъжд или сняг, важното бе да сме на игрището”

- Г-н Тосунов, кога ви впечатли баскетболът?

- Беше в прогимназията. В Първа прогимназия “Радион Умников”, където имаше традиция в провеждане на вътрешни първенства, много често момчетата отивахме да гледаме срещите между класовете. Така че в двора на това училище, където учех, съм направил първите крачки в баскетбола. Оттам ни взе Лиляна Трендафилова да тренираме в Спортната школа. Тя бе добър специалист, широко скроен човек и тренираше както отборът на момчетата, така и на момичетата. Обръщаше внимание на физическата подготовка. За нас нямаше значение дали е дъжд или сняг, важното е да сме на игрището. По-рядко играехме в салона на УСШ.

- Участвали сте в различни състезания?

- Да. Включвахме се в градски и окръжни първенства. В онези години още нямаше окръжен пионерски отбор. В 1963 г. постъпих ученик в Механотехникума, където учителят по физкултура тренираше отборът по баскетбол. Започнах и аз да играя в него. Отборът на техникума бе много добър. Ние наследихме играчи като Иван Шумков, Илинко Вълчев, Николай Дончев и др. На градското първенство нямахме никави проблеми. Участвахме в състезания. През 1865 г. ни включиха в мъжкия отбор на Габрово с треньор Иван Хубанов. Преди това играта на отбора бе много интересна за нас момчетата. Не пропускахме даже и тренировките им. От тях попивахме всички сръчности. Запомнил съм състезателите Пепо Родев, Христо Николов, Васил Калпазанов, Продан Кавалов, Добрин Обретенов и др. Спомням си, че фланелката на състезател от мъжкия отбор я взех от Продан Кавалов.

В окръжния юношеския отбор бяхме с моя приятел Цоньо Ботев (от Априловската гимназия), а също Антон Петров и Красимир от Трявна, Венцислав Зимпаров, Стефан Бенков, Георги Тъпанчев от Дряново и др. Треньор бе Милчо Вапцаров. Снимка от 1966 г. е съхранила такъв момент на отбора. Тренировките се провеждаха в Дряново. Всеки ден след училище с Цоньо Ботев и Генчо Генчев пътувахме до Дряново. Пренощувахме у треньора. Сутрин рано-рано, отново с влака до Габрово и право на училище. На зоналния турнир в Дряново се представихме добре и го спечелихме. На републиканското първенство в Плевен (1966) бяхме шести в България. На следващата година участвахме на републиканско в Хасково (19678), но тогава останахме последни. Някои наши състезатели бяха абитуриенти и не дойдоха. Имахме екипи, осигурени от ОС на БСФС с методист по баскетбол Бажидара Попова.

Не бих пропуснал впечатляващата ни среща като спаринг-партньори с женския национален отбор, който бе на подготовка в Севлиево (ок. 1966/1967 г.). Тогава играеха прочутите националки Ваня Войнова, Кръстина Гьошева. Те имаха стил на игра. Биха ни с малка разлика.

- В периода 1962 – 1965 г. в Габрово момчетата сте играли в две дружества?

- Едни играеха в “Орловец” (Цоньо Ботев и Николай Коссов), а аз в “Чардафон”. Та срещите при мъжете бяха нещо като местното дерби на Левски - ЦСКА. Бях израсъл 1.88 м и играех крило. Отборът на Габрово по баскетбол винаги е страдал от липсата на високи играчи. В края на 60-те години мъжкият отбор бе на ниво. В Габрово се върна Иван Драганов. Бе завършил ВИФ (НСА), специалност баскетбол. Личеше си, че е играл с големи играчи-национали, оставили следи в българския баскетбол. Разбираше много от играта. Играеха и Христо Попов, Христо Донков, Петьо Василев (студент), Рашо, Стефан Иванов (Кеца), Генчо Батанов. По-късно се присъедини Огнян Пехливанов от Пловдив.

- Как се усъвършенствахте като играчи извън терена?

- По наше време излизаха на касети някои мачове на NBA, на които гледахме технически умения. Ние си имахме заучени комбинации – заслон, контра заслон. При така наречения бургаски заслон – гардът пробива, крилото или центъра му прави заслон. В следващия момент прави две стъпки встрани и се озовава сам…

- Как се провявахте в студентските години?

- Вече като студент в МЕИ – Габрово (1968-1973 г., бях от втория випуск редовни студенти) отборът му по баскетбол бе силен. Воден бе от опитните треньори Михаил Новаков и Веско Василев. На републикански срещи бяхме сред водещите студентски групи с Икономическия и Медицински институт (Варна, София), ВМЕИ “Ленин”, Института за чуждестранни студенти, Софийския университет и др. В нашия отбор бяха Цоньо Ботев, Петьо Ваясилев, Дончо Дончев, две момчета от Стара Загора и др. Срещите в София се играеха в зала “Сливница”. Оттогава ми е останал спомен. Преди нас се игра среща за купата на европейските шампиони с участие на отбора на “Академик”. Залата бе пълна с араби. Слез завършването й публиката остана в залата за студентското първенство. Ние играем с Института за чуждестранни студенти. Зала “Сливница”, която е малка, очертанието на игрището бе на половин метър от пейките на публиката. Няма място за бърз пробив. Внимаваш да не настъпиш очертанието на полето. Бе оспорван мач, в който противникът извади техника - “паразит”. При нея противников играч стои в нашето игрово поле. Съперникът поведе отначало, но накрая го излъгахме с 3-4 точки. Извоювахме победа пред публика на съперника.

- Как беше съдийството?

- Имахме щастието да ни свирят изтъкнати величия като Яртеник Арабаджиан (“Арбитърът в главно А”, който през 2008 г. е признат и награден от Евролигата като един от 5-те най-велики съдии в историята на европейския баскетбол, б.а.), Димитър Шойлев. Той имаше навик като свири нещо ,да посочва с пръст играча. Така ни учеше на правилата на играта. Да знаем къде сме сбъркали.

- На кого най-много сте признателен за израстването ви като добър играч?

- С благодарност си спомням за първите ми треньори. Това са Лиляна Трендафилова от Спортната школа и най-вече Милчо Вапцаров от Дряново. Той е подготвил и двама национални състезатели Георги Генев (Маца), който игра в “Академик”, също и Гърнето. Като треньор Вапцаров знаеше какво да ти каже, къде да те сложи.

- Продължихте ли участие и в работнически спартакиади?

- След института бях разпределен на работа в “Промишлена електроника”. Почти целият ни студентски отбор бе концентриран в това предприятие – Цоньо Ботев, Николай Дончев, Дончо Дончев, Иван Тосунов. Тук играеха и Илинко Вълчев, Иван Драганов, Христо Попов и др. Бяхме шести в България на работническа спартакиада в Пазарджик (1974) след зонален турнир в Кюстендил.

Професионалният път после ме отведе в “Строителни войски”, “Монтажна база”, къде пак играх баскетбол.

- Баскетболът продължава ли да е част от вашите интереси?

- След като спрях да играя, което продължи над 20 години, взех лиценз на съдия. Свирех на градски и окръжни първенства. И до сега участвам, но вече на съдийската маса. Играта е много динамична. Съдията трябва да бяга повече от състезателите. Правилникът на игра претърпя много корекции за изминалите 30 години. Играта предопредели динамичността на мача. Оттук и необходимостта от многостранна подготовка на съдията. Съвременната игра се следи много точно Всичко минава през компютър и на светлинното табло веднага се отразява всеки момент от играта. Прави впечатление, че сега децата са много “подострени”, палят се, чуват се закани на игрището. И веднага следва деквалифициращо отношение. На внимание е квалификацията на съдийската колегия. Окръжната е около 20 души. Само преди десетина дни имаше изпити за физическа подготовка (бягане с различно темпо и др.).

На гости при Лъва, Киевци, 1994 г.

Имам и две участия в срещи на ветераните – когато се откри зала “Орловец” и преди това в Севлиево.

Съучредител съм на БК “Чардафон-Орловец” Габрово и член на треньорския съвет. Като консултант миналата година имах занятия с деца. За близо месец и половина тренирах в зала желаещи от всички възрастови формации (от деца до студенти включително). Когато ние като деца и юноши играехме, площадките бяха препълнени със зрители. Даже който хал-хабер си нямаше, идваше да гледа баскетболните срещи. Сега не е така. Даже на важни републикански срещи (мача на девойки от Априловска гимназия) почти няма публика. Пожелавам - нека младите да опитат. Може и да им хареса да играят.

Хората в Габрово са жадни за баскетбол и спортни изяви.