Христо Коев: “Израснал съм с баскетбола и футбола, но обичам хандбала”

 По-големият Кольо (Джонето) е инженер, който свири на акордеон и пиано. Техен роднина по майчина линия е големият меценат и благодетел Ботьо Бараков, Почетен гражданин на Габрово от 1993 г. Христо от малък обича всички игри с топка. Като ученик е изявен състезател по футбол, баскетбол, хандбал. Завършва ВИФ – специалност преподавател по физкултура и футбол. Създава най-авторитетната хандбална школа за жени в Габрово. Вече 41 години е треньор. Печели безброй шампионски титли и купи на България. Работил е като треньор в Италия, Испания, Бразилия, Гърция със съпругата си, известната състезателка, треньор и настоящ председател на Българската федерация по хандбал Росица Бакърджиева (Бъки). В чужбина провеждат методически курсове на високо професионално ниво. Той печели четири купи по хандбал с отбора на МАЧА – Универсо от Рио де Жанейро, Бразилия, и Купата на Южна Америка и др. В последните години работата му е неизменно свързана с Хандбален клуб “Бъки”. Повече от 55 състезателки са играли в националния отбор и разнасят славата на габровската школа извън страната. Христо Коев има записани над хиляда национални тренировки.

- Г-н Коев, играта с топка винаги Ви е привличала. Кога започнахте да играете баскетбол?

- Игрите с топка тръгват още от началното училище “Пенчо Ралчев” в квартал Лъката. На “Белилото” до реката много се играеше футбол. После в Първа прогимназия “Радион Умников” (ОУ “Ран Босилек”), където учител по физкултура бе Никола Петков. Основно се играеше народна топка. Бях един от най-добрите. Детството ни бе щастливо, с изобретателност в игрите. Даваше ни универсалност на мисленето, което раждаше нови и нови идеи за тях. Докато сега всичко е наготово.

Баскетболът за мен започна, когато отидох в Априловската гимназия. Първи треньор бе Добрин Обретенов. Изявен специалист в този спорт, той бе в основата на баскетбола в гимназията заедно с младите учители по физкултура Стефан Първов, Михаил Новаков, Събев, а също Иван Андреев от Спортната школа. Те бяха изградени авторитетни личности с елегантни спортни фигури, които респектираха.

Със съучениците Стилиян Николаев и Димитър Сумров спортувахме усилено. Имах първи юношески разряд по гимнастика. Играехме и всичко с топка. Тогава в Габрово спорт номер едно бе футболът. В училищния отбор бях на поста вратар. Обичахме да гледаме играта на баскетболистите от мъжкия отбор на Габрово, в който бяха Петко Родев, Петко Гатев, Васил Калпазанов, Христо Николов, учениците Васил Гъдев, Христо Донков, Христо Попов, на игрище “Динамо” (на бул. “Априлов”). Тогава Иван Хубанов, бивш състезател и треньор, създаваше имиджа на баскетбола в Габрово с материалите си във вестника. Запомнил съм го като много предан на играта. Ако него го нямаше, може би баскетболът щеше много по-рано да заглъхне в града. Същата съпричастност, който милее много за баскетбола, днес проявява друг бивш състезател - журналистът Иван Господинов, изпълнителен директор на възобновения БК “Чардафон-Орловец”.

- Като гимназисти участвахте ли в състезания по баскетбол?

- Отборът на Априловската гимназия бе много успешен. Тренираше се на игрището в двора, покрито със сгурия. Вдигаше се много пепел, затова предварително се поливаше вода. Гуменките бързо се късаха. Ходехме и на игрище “Динамо”. Включвахме шалтера и играехме на електрическо осветление. В баскетбола играех крило, разпределител. Бях висок 1.80 м и много бърз. Почти всички баскетболисти играеха и хандбал, и футбол. Каквато и топка да ни попадне, служеше и за баскетбол, волейбол, футбол, хандбал и др. Имаше различни видове надуваеми кожени топки, разбира се, без някакъв определен размер. Не бяха съобразени с възрастта на играчите (с големината на ръцете, ходилата на краката и т. н.). Сега до определена възраст детето има своята големина топка (както например при изучаване на цигулка има четвъртинка, половинка, цяла). Техниката на играта се учи до 14 години. Нещо, което е равносилно на първите седем години при възпитанието.

Баскетбол тогава играеха интелигентни, възпитани момчета от добри семейства, а също и момичета.

- Кои срещи бяха най-оспорвани?

- Най-оспорвани бяха тези с Механотехникума. Също и с Трявна, който имаше добър баскетболен отбор и играеше надъхано. Интелигентен техен играч, разпределител бе Николай Томов. Запомнил съм го от срещите в Габрово. С всеки пас поставяше противника в шах, в търсене на най-краткия път към коша. С него организацията на играта придобиваше друг вид. Като треньор мога да кажа, че такъв тип играчи рядко се срещат. После той игра и хандбал.

На окръжни първенства се отличаваше и отборът на Дряново с треньор Милчо Вапцаров. Въобще в окръга баскетболът бе зареден с много любов. Голям майстор в нашия отбор бе Стилиян Николаев (Бастуна). Заедно с другия ни съученик - Димитър Сумров, бяхме всеотдайни универсални играчи с топка. Играехме, разбира се, и хандбал.

- Накъде Ви отведе спортът след гимназия?

- Като войник играх футбол. На армейски срещи съм бил и в отбора по баскетбол. Но с най-големи изяви бях на футболната врата. По-късно имах предложения да продължа като футболист в “Ботев” - Пловдив, “Черноморец” - Бургас. Когато вкъщи се получи телеграма, че съм приет студент във ВИФ, моята мечта, и че заминаваме за мач в Западна Германия, думата на баща ми не търпеше възражение. “По-важно от футбола е образованието!” Заминах за София (1966 г.). Във ВИФ играх на вратите на двата спорта – футбол и хандбал. Последната година бях вратар по футбол на “Академик”.

Състудентка ми бе много добрата баскетболистка от Априловската гимназия Росица Ст. Иванова (Ронгото). Едно талантливо, слънчево момиче от спортна фамилия (баща й Стефан Иванов бе и голям състезател, национален треньор по колоездене). Сега Росица и съпругът й Кръстьо Църов (състезател на Текстилния техникум в Габрово) са доценти в НСА, преподаватели по баскетбол. Няма да забравя националния треньор по баскетбол Веселин Темков. Чудесен педагог. Изключително ерудирана личност. Винаги елегантен, с папийонка. Перфектен. Въображението е най-важният фактор в играта по баскетбол. Дрибълът е лошо научено стихотворение.

- След завършване на ВИФ какъв избор направихте?

- Любовта ми към родния град е толкова силно изразена, че се върнах в Габрово (1970 г.). По разпределение започнах работа като учител по физкултура в Шесто основно училище “Митко Палаузов” (ОУ “Иван Вазов”). Бях получил покана и за вратар на футболния отбор на Габрово, който бе в “А” група. Баща ми отново отсече: “Учител е хубава професия. Стига с този футбол. Отиваш и ставаш учител”. В училище започнах подготовка на момчета и момичета. Играехме баскетбол и хандбал. Направихме игрище и на басейна (до училището). Изровихме пясъка, насипахме червена настилка като на корт (от тухла). Започнахме тренировки. Понеже обичам да рисувам, в съблекалнята направих стенопис - жертвеник с олимпийски огън и лицата на момичетата от отбора по хандбал с надпис “шампионки”. Емоционалният заряд си каза думата. На третата година те станаха такива. Първи в България (1973 г.). На четвъртата година много настоятелно ме поканиха от Федерацията в София за съюзен треньор. Отидох за близо година. От Габрово получих 180 писма от моите възпитанички и се върнах. Мога да кажа, че ако искаш да станеш добър треньор – тренирай жени. Те узряват по-бързо. “Един юноша бледен” започва “да включва” след пубертета. След него се работи за качество. Едно изпреварване в тази насока удря ръста на тялото, а той в баскетбола е много важен. От значение е селекцията, бързата комуникация в разговор с децата, изборът на капитан на отбора. Има различни тестове за определяне на водача (най-разумният, най-организираният и пр.).

- От какво най-вече зависи пътят към успеха?

- Сърце и душа се иска, за да изведеш нещата в отбора към успех. Тренира се редовно двуразово – сутрин преди училище и след училище към 17 часа. Пред състезание се тренира триразово. Много важно в работата на треньора е приобщаването с родителите на децата. Те спонсорират отбора. Когато работих в чужбина и отборът на децата заминава на състезание извън града, ни следва колона от коли с родители. В ресторанта беше невероятна атмосфера, като на новогодишно тържество. Родителите могат да оформят мини клубове с президент и заедно с големия президент да вземат решения, да подпомагат големия клуб. Европейският и световен опит показва, че когато родителите заобичат клуба, идват редовно на състезания и турнири, вълнуват се наравно с децата, успехът е налице. Клубът организира и родителски срещи. В Испания например родителите дават своята лепта за заплащане работата на треньора (като в българското училище през Възраждането).

Световният опит показва, че бизнесът, който подпомага спорта, изкуството, ползва данъчни облекчения. Четох, че това назрява и в България да се случи. Дано! Пак в Испания, един долар, вложен в здравето, в спорта се връща. Там няма дете, което да не спортува, да не се занимава с изкуство в хуманитарните училища. В Бразилия деца, които са се класирали до трето място на републиканско първенство, влизат със стипендия без приемни изпити във всяко висше учебно заведение, в което кандидатстват. Бих добавил, че от значение е и изучаването поне на два чужди езика. Давам пример от времето ми на ученик в гимназията. Има вътрешно първенство. Играя баскетбол или футбол. Мача го гледа моя съученичка, която е музикант, свири или пее. Тя ми разказва кой е Моцарт или друг композитор, какво изпълнява на продукции, аз й казвам за спорта. Взаимно си помагаме да разберем какво прави другият, да уважаваме и ценим неговите качества, усилия, интереси. Това е предимството на хуманитарното училище.

Рецептата за успеха сега е в ръцете на клуба – треньора – родителя.

- Вие сте в Габрово, когато баскетболът преди повече от три десетилетия постепенно изчезва от спортните площадки в града. Какво показва опитът Ви на състезател и треньор?

- Основната причина бе, че Габрово тогава нямаше зала. А баскетболът бе популярна, любима игра в Габрово. Но тогава и никой (ръководство, играчи) не тръгна да се бори за промяна. Имаше примиренчество.

Израснал съм с баскетбола и футбола, но обикнах хандбала. Тогава ние от хандбала не се примирихме с трудностите и изпреварихме баскетбола, който е една много хубава игра с универсален характер на подготовка. Основното нещо е участие в състезания.

- Това го има вече в дейността на БК “Чардафон-Орловец”. Как трябва да се развие един млад баскетболист?

- Игрите са най-важното, най-сладко нещо за децата. Животът на едно дете е в колектива. За да оцелее, то трябва да бъде в колектив. Да може да се интегрира. Игрите са това, което най-бързо подготвя за живота.

Спортът е целият ми живот. Треньорът трябва да умее да хване и окуражи детето, да развие качествата му на играч, да го вкара в комплексния характер на целта на играта. Работата с всяко едно дете ме зарежда. Малка тайна е въпросът за преоткриването на таланта, което е нещо много индивидуално. Опитният треньор само като погледне детето, може да прецени как да развие качествата му, бързината и др. Над 55 са нашите състезателки, които са играли в националния отбор.

- Организацията на Баскетболния клуб вече тръгна напред.

- Отново бих отбелязал, че съм изумен от примера и ентусиазма на хората, които се заеха да възродят клубния баскетбол в Габрово. Хубаво е, че с осемте детско-юношески гарнитури се създава първо поколение играчи. Необходима е изградена стратегия за развитие на всяка възрастова група. С тестиране, проверка два-три пъти в годината за прояви на интелект, бързина, отскокливост, ръст и др. Важна ще е ролята на треньорите. По-добре е те да бъдат наши, местни хора, които да имат възможност да се квалифицират. От значение е самоинициативата за усъвършенстване. Има литература и най-различни виртуални средства. А поредицата, която върви на страниците на вестника за развитието на баскетбола в Габрово, не може да не даде отражение, да не събуди интереса към него. Градът, макар и малък, е със спортна традиция, има университет, работещи фирми.

Открит е въпросът за спонсорство. Да се привлекат качествени, перспективни състезатели са необходими средства. Преди години такива постъпваха в университета, назначавани бяха на работа в габровски предприятия с възможности за подготовка и трениране.

Спортът днес е бизнес. Той е най-комерсиалната и бързо развиваща се дейност в света. Стоичков, Бербатов ги познава цял свят. Като лидери те привличат вниманието.

Предпоставки за Габрово са доброто отношението на БФБ с президент Георги Глушков, специалистите Росица и Кръстьо Църови от НСА, Цеца Бойкинова и съпругът й, бившият национален баскетболист и действащ треньор Георги Димитров. В града всяко училище има игрище, има зали, разбирам, че Баскетболният клуб има партньорство с Технически университет - Габрово. Много перспективна, след проведената вечер на Бразилия в Габрово и установени контакти, е българската връзка, президентът на страната Дилма Русеф.

Според мен трябва да се помисли да се направи собствена спортна база. Румънците имат 400 зали и сега още нови 100, които се използват и за хандбал. Не вярвах на това, но е факт. Постигнали са го с европейски пари по проекти. Разбрах, че в Монтана, но не и без подкрепата на кмета и ръководството на града, имат баскетболен отбор (жени), а също волейболен и футболен отбор в “А” група. Намерен е пътят за необходимите два-три милиона лева за спорт.

Не е лошо в Габрово да има Клуб на баскетболиста, където да се спори, дискутира, да се гледат по телевизия различни мачове. Мечта ми е да видя в един такъв клуб снимките на първите треньори и състезатели. Да се знае, че нещата не са тръгнали от “гола поляна”. Важно е изграждането на пирамидата при баскетбола. Израстването на всеки един играч. Убеден съм, че без инициативата отдолу нещата не стават.

-