Георги Павлов: "Един трябва да отстъпва вкъщи, това е мъжът"

Препоръчана!
Georgi-Pavlov-pred--100-vesti-,-3.01.2007-godina
Георги Павлов пред "100 вести", 3.01.2007 година

Георги Павлов е роден на 17 октомври 1947 г. В с. Драгомирово, Свищовско. През 1963 в. идва В Габрово. Завършва строителното училище и започва работа в ДМЗ "Янтра". Играе при юношите. Като войник става състезател на "Берое" в Стара Загора. След казармата се връща в "Чардафон". Георги Павлов - Джаза е дългогодишен състезател в габровския отбор. В момента се занимава с предприемаческа дейност.

- Господин Павлов, мечтата на габровци е футболният отбор да бъде в “А” група, но все нещо не достига?
- Ние бяхме и то дълго време.
- Какво пречи нашите да играят в елитната гру­па парите ли не стигат, хъс ли няма?
- Те, парите, винаги не са стигали, но в наше­то време бяхме мъжкари. Никой не се интересуваше кой знае колко от парите. Играехме за осем лева. Това беше премията за мач в “Б” и “А” група. Ама 8 лева бяха 80 кебапчета, все пак. Но имаше и по 30 хиляди души на всеки мач. Селекцията беше страхот­на. Много са важни и тре­ньорите.
- Казвате, че сега спортистите са поразглезени, така ли?
- Малко са по-меки. Вече имат забавления. По онова време ние нямаше къде да влезем да пием по едно кафе. Имаше само едни “Гърнета” и сладкар­ницата беше за ученици. Аз, например, за първи път пих бира на 27 години вече като зрял мъж. Най-интересното беше, че на сватбата си бях на боза.
- Нравите са били раз­лични?
- Абсолютна дисциплина имаше. Всички бяхме приятели като сегашните волейболисти. Те ми доста­виха голямо удоволствие - върнаха ме в моето време. Без кавги, без разправии и станаха трети. Може­ха да бъдат и първи, но малшанс. Е, тогава ние не бяхме кой знае какви фут­болисти, но играехме в “А” група. Всички ни обичаха, навсякъде ни познаваха, беше весело и приятно.

- Кои треньори оста­виха отпечатък върху Вас?
- По наше време се изредиха много треньори. Но най-добрият за мен е Сашко Илиев, Бог да го прости! После Батко Мъни - Манол Николов. Това бяха сериозни мъже. По-късно Лазар Панчев - също добър педагог и мъж, и още много. После играх 4 години в Свищов в “А” група като студент. Там ми беше върха в ка­риерата, а и най-хубавите ми години - студентски­те. Заминах на 28 години, понеже казаха в Габро­во, че сме стари. А там играх още седем години. След това пак се върнах в Габрово и във футбола. Иг­рах само година и станах началник снабдяване в млякото. Прехвърлих се в производствения отдел на “Точмаш”. Като се замис­ля, на всеки две години си сменях работата. Накрая си направих частна фир­ма - бяхме трета поред в Габрово “Хермес”, и пър­ви частен футболен отбор за деца. Няколко групи, от които сега един е в Левски - Пръвчо, както му викаме. Вратарите братя Петкови също са в “А” група.
- Сигурно сте имали интересни срещи във Ва­ шия живот?
- Много са. В момента приятели сме пет семей­ ства, с които от 12 години сме постоянно заедно на всеки един празник.
- Какво носи приятел­ ството на човек?
- Дава му сили и ра­дост. Помощ при нужда. На всеки може да се слу­чи нещо да не е в ред и тогава всички сме там. Не се оставяме.

- Като че ли ценност­ната система на българи­ на малко се попромени?
- Напълно, не малко. Какво е това вече няма гости. Всеки се е свил, няма пари, проблеми кол­кото искате. Народът вече не е така весел, както беше преди.
- Казва се: “Не всичко е пари, приятелю!”?
- Не всичко, но който ги има. Който ги има, няма проблеми. Те са важен фактор. Дават самочувст­вие, осигуряват спокой­ствие. Не можеш да бъдеш изненадан от нищо - нито от повишаване цената на тока или на водата, нито от поскъпването на бензи­на или храната.
- Това означава ли, че човек се озлобява?
- О, не. Просто трябва да търси варианти за оце­ляване на семейството си. Аз например имам две дъ­щери и трябваше да наме­ря възможности те да за­вършат образованието си. И двете са с висше обра­зование. Сега имам и един внук - направо сладкиш. На дядо хубавеца! Гошко и той се казва, само че не иска да играе на топка. Засега. За мен всичко е моето семейство.
- Това е най-важното за Вас, така ли?

- Най-важното. Трябва да Ви кажа, че от 35 годи­ни съм семеен и не сме се карали още с жена ми.
- Каква е формулата тогава за щастлив семеен живот?
- Единият трябва да отстъпва, и това е мъжът. Който казва, че командва вкъщи лъже. Такъв е жи­вотът. Всички ми се чудят, но ние си живеем добре. Е, има проблеми колкото искате, без тях никъде не може. Но ги решаваме.
- Години наред сте се занимавали активно със спортна дейност, какво Ви даде спортът?
- Преди всичко дисци­плина и то изключителна. Значи, десетина години имах фурна и разкарвах хляб на хората по селата. И навсякъде с мен си све­ряваха часовниците. Няма закъснение. Когото да по­ питате, ще каже същото. Така е, подчинявам се на дисциплината.
-А какво Ви отне?
- Свободното време. Но пък станахме хора. Е, сега си наваксвам - раз­хождаме се с жена ми, с приятели.
- Не Ви ли се струва, че липсата на ангажимен­ти води до опорочаване на младия човек?
- Виждате какво ста­ва напоследък с децата. Озлобени, бият се, нагру­бяват се... Нещо, което по наше време го нямаше. Ние само играехме. А сега наркотици и какво ли не, дискотеки. Нека да има дискотеки, да се събират младите и да танцуват, да се веселят и радват на живота. Но те излизат и помитат всичко след себе си. Няма кой да ги оправи, освен родителите. Те пък от своя страна също имат много проблеми, няма ра­бота в Габрово никъде. Казват, че имало рабо­та. Къде, питам? Вярно е, че след войната също е имало невероятно тежки години, които българинът е успял да преживее. Сега обаче няма война, има преход.
- И въпреки тежкото време тогава хората са успявали да възпитат децата си?
- Така беше, но сега нещо сме изтървали.

- Вината сигурно е в нас?
- В нас е. С моите деца нямам проблеми, те пораснаха, нито наркоти­ци са вземали, нито са нагрубявали приятели или съученици. Ние работехме. Сегашните млади хора се чудят какво да правят и посягат към алкохола и наркотиците. Истината е, че нямат ангажираност.
По мое време напри­мер всички отбори от га­бровския спорт бяха в “А” група. Те бяха единайсет - хандбал, волейбол, баскет­бол, футбол, акробатика, лека атлетика, колоездене, бокс, всички. И когато вър­вяхме по центъра, се по­знавахме. Все едно да си мисля, че като ме срещне някой боксьор, ще ме на­бие. Нашите обаче бяха велики - Шилдеров, братята Витанови и др. Габрово е дало много спортисти, а сега... Почти няма детско-юношески школи. Ако нещо добро излезе, зами­нава в Ловеч или в Се­влиево. Какви градове са те, сравнени с Габрово, но имат организация.
- Грешка ли беше за­ криването на спортното училище в Габрово?
- Да. Там бяха най-до­брите деца. Който спор­тува, той изгражда своя характер. А в живота не можеш без да имаш ха­рактер. Затова считам, че спортът ражда хора.
- Обичате ли празни­ците?
- Кой не ги обича. Де­кември беше пълен с праз­ници. Имам много прияте­ли Николовци. След това Игнажден, Коледа, Стефановден, Нова година... Не се спрях.
- Дали ще имат своите спомени нашите деца, за­станали по цял ден пред компютрите?

- Моят внук например не го интересува нищо друго, освен компютъра, филмчета различни, лаптопи и това е. Искам да го накарам да потичка малко, но не. Всички деца вече са така. От една страна е хубаво учат се да работят с техниката. Ама защо по­край компютрите забравят простичката детска игра.
- Така ги лишаваме от пълноценно развитие, може би?
- Всяко дете като види, че неговият приятел има компютър, иска и то - филмчета, дискове. Като ме види внукът, първата му дума е: “Дядо, хайде да ми купиш един диск!”
- Не сме се научили да казваме “не” на подра­стващите, като че ли?
- Бабите и дядовци­те бъркаме малко, защо­то гледаме да угаждаме, за да няма сръдни. Иначе майките добре се справят. Ние глезим дечурлигата и пречим така на родителите във възпитателния процес. Ама като дойде детенцето сладко и ти каже: “Дядо, дай ми това или онова!” Разтапяш се и как да не стане ще го купиш, раз­бира се. Не можеш по никакъв начин да отка­жеш. Нали с това ще ни запомнят. Нали това оста­ва като най-хубавото нещо в живота ни родените от нашите деца внуци. И же­ните на България, които са най-хубавите в света. Ще видите сега - като влязохме в Европа и като дойдат техните хора. За мен те са едни мутанти. Хо­дил съм доста пъти в чужбина и знам, че въобще нямат на­шата класа като визия. Нашите жени не само са умни, те са велики. Нация­та ни като цяло е неверо­ятно способна и оправна във всичко.
- Според Вас българ­ ската работливост и га­бровската предприемчи­ вост мит ли са?
- Като че ли напосле­дък наистина станаха мит.
- Къде по пътя ги загу­бихме?
- Колко правителства се изредиха за 15 години. Вижте какво става. Наро­дът остана излъган отвся­къде и от всички. А ние продължаваме да гласува­ме и да избираме едни и същи хора.
- Това не означава ли, че сме твърде наивни?
- Абсолютни наивни­ци. Всеки идва, обещава... Керванът си върви, куче­тата си лаят и какво от това.
- Нашите избраници са такива, каквито сме ние, не е ли така?

- Ами да. И като че ли вече с носталгия мисля, че при Тодор Живков, когато всички викаха, че е много зле, беше комай по-добре. Нямаше престъпничество, нямаше показни убийства, разхождахме се спокойно. Преди време например на Гарата, където продаваме хляб, счупиха прозореца и заляха всичко с нафта.
- Защо?
- Изглежда някой се плаши от конкуренцията. Хората чакат, вътре ми­рише на нафта, не може нищо да се направи. На това се казва удари под кръста. Никой не призна­ва другия. Големите изяж­дат малките и затова сме на това дередже - няма работа. При мен, напри­мер, работеха осем човека, преди това още 15 - все млади хора, които имаха и деца. Останаха на улица­та. Не остана една фурна в Габрово, която да рабо­ти.
- Кое Ви тревожи в днешно време?
- Като че ли вече нищо не ме тревожи. Пречупих се и аз. Не може цял жи­вот да си острието, атака­та. Изморих се вече.
- Кое Ви пречупи?
- Нелоялната конку­ренция навсякъде. Неко­ректността в отношенията. Всеки гледа да ти забие ножа и заминава. Иска той да е. Част от законите не са за нас направени, мисля. За останалите не се контролира спазването им. Ходил съм по чужбина, виждал съм какво ли не, толкова години съм бил производител на хляб и на разни други неща. При нас е чисто като в аптека, идват контролните органи и казват: “Не отговаря­те на европейските изис­квания!”, и точка. Спираш, няма какво да правиш. Но ако дадеш с каскета, ще работиш, макар и за теб да не остане нищо.
- Означава, че бълга­ринът е твърде подкупен?
- Естествено. Брашно­ то вече се вдигна на 85 ст. в магазините, в мелниците го вземаме на 55 ст, а продаваме хляба на 50 ст. Ако го повишим поне с 5 стотинки, става револю­ция. И питам защо пра­вителството не вземе под своето крило хляба на­същни? За българина най-важното е хлябът. След това обича и пържолката. Ама кой ще ги гледа тия прасета, след като казват, че свинското ще поевти­нее с 40 процента. Четох някъде, че четири кучета можеш да гледаш, но пра­сета не. И стана така, че децата ни избягаха по чужбина, по другите гра­дове. Бабите и дядовците трябва да стават майка и татко на малките. А едно детенце, което расте без майка и татко, страда, ако ще бабата и дядото да са златни. То си иска мама.
- Гурбетчийството на родителите дали не е при­чина за самотността на младите хора, която ги поврежда от ранна въз­раст?
- Така е, разбира се. А и тук нищо не се прави за младите. Всяка първа дума по радио и телевизия е “пенсионерите” какво ще правят те, как ще живеят те, откъде пари за тях. Те са 1,5 млн. в България. А младите какво да правят? Те са безработни, нямат трудов стаж, нямат сред­ ства да отглеждат децата си и никой не милее за тях. Да, пенсионерите са се трудили цял живот за своята малка пенсийка. Но всеки от тях има своите наследници, които, ако работят, разбира се, могат спокойно да се погрижат за тях. За младите обаче няма кой да се погрижи. Дори и да увеличат пенсийките, те надали биха били достатъчни само за насъщния на възрастните и на безработното младо семейство с едно или две дечица. Част от безработните млади правят бели кра­дат, пият, дрогират се. Та­къв човек не е полезен вече за обществото. Той вече има дефекти и на­дали би могъл да започ­не някъде работа. Това е резултатът от алкохола и наркотиците.
- Най-милият Ви спо­ мен от спортните години?
- Влизането ни в “А” група през 1970 г. Цяла нощ градът беше навън. Толкова се вълнувахме, радвахме и сега от бушу­ващите чувства, свързани с това събитие, на очи­те ми избиват сълзи. Това бяха най-хубавите години за габровския футбол. То­гава в Габрово дойдоха Наско Харалампиев, Геор­ги Харалампиев, Пепи Хри­стов, Руси Пенчев - футбо­листи, които много могат. Натиснаха ни по-младите и така влязохме в елитната група. Но това добро ста­ро време отмина.
- Поддържате ли кон­такти със своите бивши колеги футболисти?
- Да. В Габрово вече са по-малко, но със свищовските се чувстваме много добре. Почти всички от тях са милионери, с изключе­ние на мен (смее се).
- Как така всички ста­наха милионери?
- Спортистите са инте­лигентни - от волейбола, бас­кетбола, футбола, хандбала. Макар и за футболистите да се говори като за втора категория хора, но не е така.
- Доста спортисти бяха замесени в недотам чисти групировки?

- Всяко стадо има и мърша, затова няма как да не стане.
- Считате ли се за щастлив човек?
- Винаги се смея, за да не кажат другите, че съм зле. Но аз съм си и весел човек. Винаги съм мислил, а и животът ми го е доказал, че смехът дава здраве. Смехът ме е спа­сявал в трудни моменти. Имам добри приятели. Те могат да разчитат на мен по 24 часа в денонощието и аз на тях също. Както беше казал един българ­ски автор, като че ли беше Дончо Цончев, че за при­ятелството няма почивен ден. При мен наистина е така. Който и да звънне за помощ, тръгвам веднага. Аз също имам поне трима такива добри приятели, на които мога да се опра по всяко време. Е, животът така се превъртя, че всеки има своите проблеми, но, слава Богу, ние все още се справяме с тях.
- Чувствате се вече улегнал, помъдрял?
- Крайно време ми е. На 60 години ставам. Но като си помисля, считам, че всичко зависи от въз­питанието. Аз съм бил от бедно семейство момче. На 13 години тръгнах с З лева за Габрово, много ра­ботих и оцелях. Така беше. Иначе нямаше какво да ядеш. Но имаше работа. Ако се разхождаш ей така, с ръце в джобовете, по пътя те питат: “Ти какво така, нямаш ли работа? Какво можеш да правиш?” И те настаняват на работа някъде. Искаш, не искаш -това е положението, тряб­ва да се трудиш. А сега какво е? Мятат крачоли всички по центъра, заведе­нията пълни. Направо не знам откъде вземат пари да се черпят по цял ден. Значи, слободията е тази, която поврежда хората.
- Любимото Ви изре­чение?
- На умния се говори малко, на глупавите хич.
- Успявате ли да го следвате?
- Старая се. Тази ми­съл не съм я измислил аз. Чух я от проф. д-р Гаврийски, когато бях сту­дент. Той беше един от най-великите, но почина, Бог да го прости. Нямаше студент, който да не го обича. Всеки ден залата с 2000 места беше пълна, когато той имаше лекции. От всички курсове влизаха в залата да го слушат. Ве­лики професори имахме и много научихме от тях.
Сега ми е тъжно като чувам млади хора да коментират, че нямат нужда от висше образование. Как така, казвам, та то е много важно нещо. То дава всич­ко - подреденост на мисълта, много нови и полезни знания, разширява кръго­зора... Въобще, ставаш нов човек. Трагедията по наше време беше, че не наблягахме на изу­чаването на чужди езици. А трябваше. Защото знаеш ли език, можеш да постиг­неш какво ли още не. Но ние просто не бяхме осъз­нали какво могат да ни до­несат те като познание. Та в днешно време не знаеш ли език, дори на компютър не можеш да се научиш да работиш. А без такива умения и като обикновен склададжия не можеш си намери работа. Но и супер специалист да си пример­но, минеш ли 50-те, никой не те взема на работа. На младите пък искат поне 5 години стаж. Откъде, като сега са завършили. И на­края вземат пенсионери, че да не плащат работода­телите осигуровки. Това е положението бизнесме­ните си правят така смет­ката, защото според мен са затънали до гуша. Изис­квания, изисквания, креди­ти, кредити, то не могат да си поемат въздух.
- Най-важното качест­во?
- Да си честен и да ти вярват. Така съм възпитан и по този начин живея. Следвам максимата: “Ка­зана дума хвърлен ка­мък!” И спя спокойно. Ня­маш ли хъс, не можеш да направиш нищо. Трябва да вървиш с рогата напред, да се бориш.
- Кой е бил най-стро­гият съдник в живота Ви?
- Майка ми. Бях много палаво момче и тя посто­янно ме биеше с метлата и ми викаше: “Учи, бе, да не работиш кат мен!” И тъй, откак се изучих, не съм спирал да работя.

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

Към началото
  1. Още от 100 години футбол

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Препоръчано от редактора

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня