Емил Михов: „Габрово е индустриалният Перперикон“

СТЕФКА БУРМОВА
Емил Михов е роден на 17 март 1973 г. в Габрово. Завършил е Математическата гимназия „Акад. Иван Гюзелев“ с профил „Информатика и програмиране“, след което и специалността „История“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 2001 г. Оттогава работи в Националния музей на образованието в Габрово. В продължение на 30 години той се занимава с фотография.
Той е създател на габровския мотоклуб „Ковачите“, след което в продължение на три години е председател Българска мотоциклетна асоциация на рокерите.
Емил Михов, заедно с Милен Василев и Красимира Христова след повече от две години множество срещи, упорит труд, свързан с изследователска дейност създават първия документален филм „Дързостта да бъдеш първи“ за патриарха на габровската индустрия, невероятния Иван Хаджиберов. Лентата беше обявена за Събитие на 2016 г. в областта на културата от третото издание на класацията, организирана от габровския клуб на Будителите.

-Г-н Михов, разкажете повече за себе си?
-Завърших с голяма любов и с гордост Великотърновския университет без дори да предполагам, че животът ми ще навлезе в интересно русло. Още от 4-5 клас започнах да се занимавам с фотография. Имах си фотолаборатория с всички необходими химически препарати за промиването на филмите и копиране на снимките. Целта ми беше да правя анимации, които създавах от стари киноленти. Така с течение на времето развих фотографските си умения до такава степен, че да претендирам да съм сред добрите фотографи. В момента съм фотограф на „България Травъл“ и снимам из цяла България исторически обекти, прекрасната ни природа с нейните забележителности, екопътеки. От десетина година се занимавам сериозно и с видеореклама. А знаете, че фотография, дизайн, реклама вървят ръка за ръка. Така че, имам интересни клиенти от цялата страна.
-Преди премиерата на филма за големия индустриалец Иван Хаджиберов дадохте съвместна пресконференция и с известния археолог проф. Николай Овчаров, какво Ви свързва с него?
-От 5-6 години насам работя с най-големите археолози и историци на България, един от които е и българският Индиана Джоунс проф. Николай Овчаров. Имах късмета трите ми големи страсти и хобита в живота като фотография, пътешествия и история в последните години да бъдат обединени. В последните години снимам основно исторически забележителности.
-Какво Ви даде работата с Николай Овчаров?
-Освен с проф. Овчаров работя и с Веселка Кацарска, с доц. Здравко Димитров, който е най-големият познавач на римска история. С него работим по обектите в местността „Хасара“ край с. Минерални бани, Хасковско. Там е най-голямото тракийско скално светилище, включващо скална гробница, подобна на тази при Татул, олтари, жертвеници, шарапни и множество скални ниши. То датира от второ-първо хилядолетие преди Христа, а след приемането на християнството там функционира мощен религиозен център. Екипът на доц. Зравко Димитров разкри забележителна църква и крепост от раннохристиянския период. Това е новият Перперикон. С него работим по Рациария, по магистрала Струма. Той е невероятен историк. Както и Минчо Попов, който разработва златните мини на траките в Източни Родопи. Веселка Кацарска пък откри миналата година Храма на нимфите край село Каснаково. Със Станчо Ваклинов, който е най-големият познавач на долмените в Странджа Сакар. Така че, работя с почти всички археолози от БАН и от музеите в страната.
А контактите ми с тези хора ми дават едно натурално опознаване на страната директно от извора. Фактически аз присъствам на много от откритията по време на извършваните разкопки. Всички те трябва да бъдат заснети, защото ние събираме материал за всички разкопки, които са необходими за филмиране. Затова често ми се обаждат, че ще отварят някъде саркофаг или ще разчистват определен терен. Присъствието ми на подобни места технически е много полезно и за мен.
-Само технически ли, а емоционалното въздействие какво е?
-В такива моменти получавам невероятен емоционален заряд.
-Ставате съпричастен с откритието?
-Освен съпричастността от тези хора научавам много. Мисленето се променя. В общуването с тях моята добра подготовка по история ми помага. А и вече сме големи приятели с тях. Тяхната оценка за съвместната ни работа е, че моето познаване на историята е полезно от гледна точка на времето. Просто няма нужда да ми обясняват какво се прави и какви трябва да бъдат моите действия. Всъщност, там аз съм като един от тях. Точно това бързо ми отвори вратите към археологията и възможността да съм свидетел на много от археологическите открития в България. В последните години мога да кажа, че в почивните дни това е основната сфера на моята работа – заснемане и филмиране на археологията.
-Обикаляте и много затънтени кътчета на страната, уморително ли е физически и емоционално?
-Емоционално това обикаляне може единствено да действа зареждащо. А физически – в много моменти съм капвал от умора. Случвало се е да се катерим по баири часове наред, за да стигнем до скални гробници. За да уловим най-подходящото положение на слънцето трябва да тръгнем най-късно в 4 сутринта. Да носим техниката на гръб. Понякога подобни преходи имаме по два-три дни, но когато се стигне до определеното място и си с тези хора, които буквално постоянно творят историята, когато видиш сътвореното от нашите далечни предшественици, умората изчезва.
-Когато се срещате с тези елементи от нашата история, които се събират късче по късче и след това се подреждат като огромен пъзел, показващ общата величава картина, повишава ли се самочувствието Ви?
-Определено. Освен това считам, че съм позитивно настроен човек за разлика от мърморещите хора, както ги наричам, които каквото и да видят, колкото и красиво и величествено да е то, те го неглижират. Самият аз вярвам в потенциала на страната ни. Вярвам в потенциала на нашия град, на Габрово. При допира ми до другите градове, в които работя, защото освен по разкопките работя и по много други проекти в населените места, виждам каква е обстановката там. Не само като инфраструктура, но и в икономически, културен, интелектуален план. Затова няма да спра да повтарям, че Габрово има невероятен потенциал, на който е необходим минимален катализатор за да избухне неговата дълго скривана енергия. Като нация ние сме много богати, като държава – също, но все още сме неосъзнати, че е важно да концентрираме усилията си в една посока. Че е важно да използваме даденостите в областта на културата и историята и да привличаме любопитните туристи от всички краища на света. Веднага давам пример в тази посока – когато снимах филма за Перперикон, само за три дни оттам преминаха над 10 хил. човека от различни националности. Мога да спомена много гробници, които бяха възстановени и са атрактивно изпълнение, пред които непрекъснато има опашки от туристи, желаещи да се докоснат до величието на историята. Така че ние като държава имаме възможността да използваме този факт. Всеизвестно е, че 14 процента от БВП на страната ни се формира от туризма. А всички групи, които идват у нас не искат само море, те искат да отидат и да видят историческа атракция, каквато тук имаме възможност да им покажем. Само разкопките в хасковските Минерални бани, които вероятно ще продължат десетина години, разкриват невероятно голям град, по-голям от Перперикон. Там вече излязоха два саркофага като на Татул до Момчиловград /който се счита че е на Орфей/. Това е нещо невероятно атрактивно. Хубавото е, че там кметът заявява, че археолозите имат пълен карт бланш за своята работа. Той казва, че до три-четири години ще оправят пътищата, ще изградят паркинги, за да имат възможност туристите да се докосват до величието на българската история. Защото, когато има повече туристи в дадено населено място, тогава живва и местната икономика, повишава се и стандарта на живот на хората там.
-Срещали ли сте се с недоволство от страна на населението по местата, около които се правят разкопки?
-До този момент не съм усещал отрицателно отношение отстрана на местните хора. Напротив, винаги са били отзивчиви към нас и със стремеж да помогнат, когато има с какво. Те са наясно, че нашата работа е полезна и необходима не само от гледна точка на историята, но и като бъдещо развитие на туризма в тези райони.
-Казвате, че отделяте много време през годината за участие в разкопки, заедно с видни наши археолози, кога Ви остана време да създадете и филма за големия габровски индустриалец Иван Хаджиберов?
-Изследването ни продължи може би три години. Вярно е, че колегите ми Милен Василев и Краси Христова помогнаха много, тъй като те извършиха по-голямата част от изследователската дейност и подготовката на сценария. А моята работа, свързана с монтажа на филма, продължи около година, което извършвах предимно вечер и през нощта. Освен това пътуванията ми по заснемането на археологическите разкопки е концентрирано предимно през по-топлите дни. Така че, в продължение на една година монтирахме всяка вечер, често до 3-4 часа през нощта. Филмът, във вида, в който хората го видяха, претърпя множество промени. Правихме много промени, особено когато някоя от сцените не се „връзваше“ добре с предходната и постоянно преправяхме. Дори и сега виждаме много недостатъци, които бихме могли да преправим още. Но смятам, че грешките, които допуснахме вече ги оценихме и няма да ги допуснем при следващия филм.
-Какво Ви накара да се насочите първо точно към личността на Иван Хаджиберов, а не към някой от другите значими за времето си и оставили за поколенията своя пример габровски индустриалци?
-Много от първите неща за страната ни са направени от Иван Хаджиберов и от други габровски индустриалци – Калпазанов, Бобчев, Пенчо Семов. Може би 30 човека от Габрово имат заслугите и за тях да бъде направен такъв филм. Всеки един от тях в нещо е бил Първи и е вложил сили и средства, за да има частица от него в днешния облик на нашия град, за да бъдем тогава на 7-мо място в Европа като индустриално развитие. Неслучайно се казва, че когато в света се заговори за нещо, в Габрово то вече се прави. За Пенчо Семов например всеки габровец е чувал по нещо. Той е направил много за Габрово, самият аз много го уважавам и със сигурност един ден ще имаме филм и за неговия живот. Но не той ще бъде героят на следващия ни филм. Искаме да натрупаме малко повече опит, тъй като информацията за Пенчо Семов е много обемна. Освен това трябва да осигурим и по-сериозно финансиране, тъй като филмът за него ще бъде значително по-дълъг – за него има много интересни истории за разказване.
Така че, първо се спряхме на Иван Хаджиберов - той е колоритна и не много позната за габровци личност. Повечето свързват индустриалните постижения на Габрово с Пенчо Семов, но има и много други предприемчиви габровци, които заслужават поколенията да знаят за тях. А Иван Хаджиберов е имал много мечти и ги е постигнал.
-Когато правихте филма от какво най-много Ви болеше като съвременници?
-През цялото време, докато правехме филма имахме усещането, че чрез него ще направим своеобразна тиха културна революция, чрез която коренно ще преобърнем отношението към всички прекрасни запазени до момента сгради. За премиерата на филма имахме много гости – историци, археолози, работещи по разкопките. И всички те останаха изумени от факта, че зала „Възраждане“ беше препълнена. Някои от тях дори преди да влязат в нея са коментирали, че надали на това място ще бъде премиерата на документалния филм, тъй като има прекалено много много хора. Наистина този филм предизвика голям интерес. Ние непрекъснато получаваме запитвания за него кога ще има нови прожекции.
След премиерата на филма в Габрово останаха 30-ина от гостите, които разведох из града. Когато видяха сиропиталището, построено от Пенчо Семов, проф. Николай Овчаров заяви, че тук е индустриалният Перперикон. Че всичко все още запазено от строителството на старите габровски индустриалци може да носи много пари за Габрово и габровци. Тогава всички останаха смаяни от Парахода, от архитектурния подход при неговото строителство, от ландшафта наоколо.
А най-важното, което има нашият град е своя хумор и своята индустриална история, които трябва да пазим и развиваме като музейна атракция. Тук има все още много сгради, които бихме могли да спасим. Макар някои от тях вече да са разрушени като цех „Успех“ на ВТК „Георги Генев“, например. Гостуващите архитектите тогава на бърза ръка направиха грубата сметка, че сиропиталището на Пенчо Семов би могло да се реставрира за 150-200 хиляди лева. Сградата и парка да се използват като туристическа атракция, да привлича хора от цял свят, да носи пари и да остане за бъдещите поколения габровци. Трагичното е, че само след няколко години е възможно всичко да бъде разрушено, ако сега не се положат усилия за запазването на габровското индустриално наследство.
Когато правихме филма ние си мислехме именно за това – дали няма да предизвикаме обществената активност в тази посока. За да се запази всичко прекрасно от нашето минало за нашите деца и внуци, за поколенията. За града ни, който много обичам и считам, че това е нещото, което бих могъл да направя за него. Да се събуди стремежа на габровци към запазване културно-историческата и индустриална идентичност и памет, тъй като си заслужава тук да идват още повече туристи и да се хвалим пред тях още повече.
Преди две години имах гости – фотографи от цяла Европа бяха дошли за пленер тук. Те останаха очаровани от нашия град – от неговия благороден облик, от прекрасните дървета и зеленината наоколо, от реката, която преминава през него. Сред тях имаше и професори, преподаватели по фотография, които заявиха, че искат отново да дойдат тук и се насладят на уникалната комбинация между архитектура и природа, да доведат своите ученици, които да запечатат уникалния ни град. Така че, малко му трябва на Габрово, за да живне и да се родее с най-красивите места не само в Европа, но и по света. А от това ще спечелят всички – ресторантьори, хотелиери, производителите на сувенири, хората на Габрово.
-Според Вас защо въпреки всички придобивки, въпреки уникалността на града ни, габровецът се движи с наведена глава, няма самочувствие?
-Наричам това поведение пролетарски манталитет. Не претендирам да съм прав, но това съм усетил от досега ми до другите градове на страната. Габровци са свикнали да работят и като се приберат вечер в къщи да намерят за какво да мърморят. Докато в районите с не толкова силно развита индустрия хората имат друг поглед върху нещата от живота и най-малкото е, че имат своето самочувствие. Не можеш да се прибереш в 17,30 – 18, 00 часа от работа вкъщи и да се питаш какво да правиш. А в същото време едни и същи хора ходят на театър, на концерти, на кино. Едни и същи лица се виждат в изложбените зали или в библиотеката. В същото време в Габрово има значително повече културни събития, отколкото Велико Търново например. Навярно хората, живеещи в някои от кварталите на града, месеци наред не слизат до центъра на града. Това е странен и неприемлив манталитет. Лично аз нямам рецепта как да бъде разчупен той, макар да ми тежи много. Все пак, самият аз съм кореняк габровец и ми се иска да се промени ситуацията в нашия град. Може би, ако утре тук се появи голям инвеститор и направи голям завод, в който да работят много хора и от други градове, новата енергия ще промени всички нас. Желанието за интензивен, пълен живот ще се появи и по улиците ще срещаме все повече усмивки. Стара истина е, че икономиката води след себе си културата. А в Габрово хората свикнаха да работят за едни и същи пари, което лишава всички от усещането за развитие.
-А това убива амбицията?
-Наистина не може да работиш 10 години и да живееш по един и същи начин – да нямаш никакъв напредък в собствените си очи, което смазва хората. Затова една голяма инвестиция в града, свързана с откриване на добре платени работни места, ще промени само за няколко години мисленето, поведението, отношението към ценностите на габровци.
-Не Ви ли се струва, че все очакваме някой друг да направи нещото?
-Именно това е голямата разлика в човешкия дух, за който Иван Хаджиберов говори. Помислете, по времето на онези габровски индустриалци, за които се говори и до днес, животът е бил значително по-труден и тежък. Особено в първите години след Освобождението. И въпреки това са се появили хора, които от нищото са направили българската индустриална революция. И тези хора са правили невероятна социална политика без декрети, без указания „отгоре“. За съжаление, силният български дух някак си беше изтръгнат.
-Докато работехте върху филма сравнявахте ли съвременните български индустриалци с техните предшественици?
-Не ми се коментира на тази тема. Защото има хора, които развиват не само своя бизнес, но се стремят да осигурят възможности за развитие и на своите работници и служители, на всички от екипа си. Но има и други, които са захласнати единствено по себе си и собственото благоденствие. Слава Богу, че повечето са благосклонни да подкрепят начинания, свързани с родната история, с развитието на българската култура. За жалост все още има и представители на така наречения див капитализъм, които предпочитат демонстративно да пълнят колички в някоя търговска верига и да хвърлят пари единствено за задоволяване на собствените си желания и его.
-Трудно ли намерихте хора, да подкрепят създаването на филма?
-Ще отговоря така: Хората, които очаквахме, че ще финансират създаването на филма, се скриха. За сметка на това имаше и предприемачи, които от половин дума разбраха, че това е ценно за нашия град и ни подкрепиха. И когато филма започна да добива своя облик, някои от нашите спонсори бяха категорични, че ще подкрепят и следваща наша работа с думите: „Вашето начинание е много хубаво и имаме желание да участваме във всяка следваща подобна изява!“ Когато се появиха такива хора и самите ние започнахме да работим с по-голям хъс, добихме като че ли по-голяма увереност и убеденост, че сме поели по правилен път и в никакъв случай не бива да се отклоняваме от него.
Но най-голямата ни радост беше, когато след премиерата някои ученици, присъствали