Защо обичат Кристо?

Евгения Атанасова - Тенева
17 юни 2016 г.

    Да, Кристо e обичан.
    Или поне го обичат всички, които дори за малко са се докоснали до неговата аура. Вече имам и своя отговор защо. Напипвах го като журналист в няколко срещи с него, усещах го, когато преживях като посетител „Портите” в „Сентрал парк”, Ню Йорк, и „Големият въздушен пакет” в Оберхаузен. Сега, вече като един от стотиците работници на новия му проект „Плаващите кейове”, разбрах защо най-известният световен артист от български произход е толкова магнетичен. Той дава шанс на хората да преживеят събитие, което им е напълно непознато, да участват в нещо красиво заради самата красота. Нещо повече - да знаят, че това се случва само веднъж в живота.
    Кристо като вълшебник мотивира хората доброволно да обединят невероятно количество енергия в съвсем ирационална цел. Удивително е колко радост доставя работа като тази.
    След ден всички, които се вълнуват от изкуството, очакват
Кристо да направи възможно “хората да ходят по водата".
    Това е метафората, която медиите и публиката обикнаха от първия момент на представянето на проекта за езерото Изео в Северна Италия. Едва ли мнозина си дават сметка, че ако не си Исус Христос, това е наистина твърде амбициозна задача, дори да си един от най-известните творци на света.
    Да направи реалност това, което на пръв поглед изглежда невъзможно, е по-скоро правило в работата на артистичната двойка Кристо и Жан-Клод. Примерите са известни на всички. Стига да си спомним „Обградените острови”, „Завесата в долината”, „Бягащата ограда”, „Опакованият Райхстаг”. А те са още много.
    С прецизна инженерна и технологична работа, с архитектурно виждане и точност екипите на Кристо и Жан-Клод правят възможно това, което художникът е видял с въображението си и е нарисувал на белия лист. Всеки път по различен, непознат начин.
    Как точно Кристо ще направи така, че хората да ходят по водата – как работи логистично-технологичната машина зад този проект – любопитството ми към тези въпроси и нескритото ми възхищение към артиста ме накараха да кандидатствам да бъда един от работещите за „Плаващите кейове”.
    Давах си сметка, че хората като мен, всеки воден от различни причини, ще бъдат стотици, дори хиляди. Знам, че тези, които вече са работили на проект на Кристо, не пропускат да бъдат част от всеки следващ.
    От месеци следях кога ще обявят възможностите за работа. Щом това се случи, веднага попълних формуляр с данните си. Видях, че има въпрос дали притежавам капитанско свидетелство или квалификация на спасител. Нямах, но имам цели два месеца да придобия допълнителни умения, ако това щеше да ми даде предимство.
Веднага се записах на капитански курс
– преминах теория, практика, изпит. Още преди да получа потвърждение, че съм наета, направих резервация за престоя си край езерото. Виждах как свободните места изчезват всеки ден, а цените се качват стремглаво. Всъщност, едно от предизвикателствата пред „Плаващите кейове” е, че подобно мащабно начинание, което ще привлече неизвестен брой хора, се случва край съвсем малки градчета.
    Сулцано, от което тръгва основният кей, има не повече от 2 хиляди жители. Крайбрежните вили и хотелите в района са отдавна разпродадени, местата в къмпингите се запълват с всеки изминат ден. Получавам  очаквания мейл – одобрена съм и ще работя на проекта за две седмици, от 16 до 25 юни. Все още не съм известена какво точно, но това няма никакво значение. Толкова много искам да съм част от голямото нещо, една от мравките, вградили труда си в арт творбата.
    Пристигам край езерото на 15 юни. Вече съм била тук преди година, когато Кристо официално обяви проекта, и мога да усетя оживлението, което приближаването му предизвиква. Колите и товарните автомобили по малките пътища са много повече. Пристигат хората, ангажирани с работата, доставят се материали, прииждат любопитни наблюдатели. Движението с коли в района все още не е ограничено, но след ден предстои да бъде.
    През тази година местните власти и екипите на Кристо са организирали буферни паркинги от двете посоки в градчетата преди Сулцано. Там всички посетители ще оставят личните си автомобили. Предвижването до проекта ще става със специално осигурени автобусчета и допълнителни от обичайния график влакове.
До “Плаващите кейове” ще се достига и по вода
– с лодки и корабчета, които отиват до острова Монте Изола от пристанищата край езерото.
    Централният площад и крайбрежните улици на Сулцано вече са застлани с бяла мека материя. Тя е основа, върху която ще бъде положен оранжевият плат, както и върху още белите кейове. Така сушата и водата ще прелеят и ще се съединят. Бреговете на градчето за пръв път ще имат физическа връзка с отсрещния остров Монте Изола и малкото частно островче Сан Паоло, собственост на известната фамилия Барета.
    За тези, които идват за пръв път тук – трябва да стаят дъх и да отворят сетивата си. Кристо неслучайно е избрал това място. Тук,
край езерото Изео, всичко е повече, отколкото можете да си представите.
    Красотата на природата е стъписваща. Езерото блести в цветове, които се сменят постоянно – от облаците, от сенките, от слънчевите лъчи. Планините около него са високи и яркозелени. Погледът потъва в тях, силуетите им се оглеждат във водата. Върховете им докосват облаците. В далечината се виждат снежни върхове. Всичко изглежда като ренесансова картина на живо. Вероятно заради това изкуствоведите твърдят, че точно това място е фона на Мона Лиза на Леонардо. Дори и да не е така, то е не по-малко загадъчно и привлекателно.
Продължава от стр. 1
    Тази изключителна природна хубост оттук-нататък ще бъде завинаги свързана с името на художника с български произход - Кристо.
    Когато идвам, конструкцията от 3 километра кейове във водата вече е изградена. Още миналото лято
в Созопол бяха първите тестове на плаващите елементи.
    Изпробвано беше как ще се движат по водата при по-голямо вълнение, какви натоварвания могат да поемат. Когато ги виждам за пръв път, кейовете приличат на гигантски плаващ пъзел от полиетиленови кубове, съединени помежду си с нитове. Кубовете са 220 000, толкова са и нитовете, които ги свързват. Те са толкова здрави, че всеки от тях може да издържа натоварване от поне 1.2 тона, без да се счупи. Още от октомври миналата година момчета от Националната спортна академия в София и техни колеги от света сглобяват един към друг елементите на конструкцията на сектори, дълги 100 метра и широки 16 метра. От месец насам ги пускат и съединяват във водата, за да направят пешеходния кей.

“Плаващите кейове” са истинско работещо предприятие с невероятна логистика.
    Нещо повече - предприятие, създадено да осъществи начинание, което никога преди не е правено, уникално със своите нужди и цели. Корпорацията на артиста, регистрирана в Италия, се съобразява с всички закони и изисквания на местните власти. Българката Ина Димитрова, която е дълбоководен водолаз и е тук от зимата, е основният човек, който назначава работещите, занимава се с осигуровки, данъци и множество проверки от всякакви институции на всички възможни дейности. Направила е сложната координация между уникалните нужди на проекта и регулациите в Италия.
    Отивам в базата на „Плаващите кейове” още вечерта, преди да започне работната ми смяна. Намира се в Монтеколино, в изоставен завод, произвеждал хидроплани и малки подводници от времето на Първата световна война. След това тук правели килими.
    Екипът на Кристо избрал обезлюденото индустриално място край водата, за да установи производствената и логистичната дейност. Опънати са временни шатри, хората, които работят почти денонощно, са настанени в кемпери наоколо, направени са подвижни офиси. Все още не съм акредитирана и влизам, само защото познавам човека, който отговаря за всички, наети тук, и за тяхното разпределение по време на проекта. Това е Изабела Ценкова - българка, успешен филмов продуцент в САЩ, където живее от години. Документалният й филм „Глутницата” мина с триумф през всички големи световни фестивали. Сега обаче, въпреки че е шеф на офиса, я намирам в 22 часа заедно с група от десетина души, които комплектоват документите на всички, които започват работа от утре. Формуляр с италиански финансови условия, карта на проекта, лична декларация, информация за предстоящите дейности – отиват заедно в плик, слага му се етикет с името на човека, подрежда се в класьори по азбучен ред от А до Я. Все още са направени само буквите А и Б.
    Включвам се в манифактурата. Наоколо забелязвам още познати лица – Сина, германка, която прави докторантура по изкуство и работи във Фондацията на „Опакования Райхстаг”, Матиас Коденберг – немски изкуствовед, който пише за Кристо. Наоколо помагат и колекционерът Еторе Камуфо, японският галерист Маса Янаги. Хората, които следват Кристо, са като семейство и вършат работата, която трябва да се свърши, въпреки квалификацията си. Запознавам се с българките Жана и Мария, които също са важна част от офиса. Американци и италианци също усилено пълнят пликовете. Участвам два часа. В полунощ ги оставям с половината азбука напред.
    В първия ми официален работен ден трябва да се явя в хотел „Араба Фениче”, щаб на проекта, в Пилцоне. Регистрирам се и получавам карта с идентификация заедно с останалите работници. Всеки ден пристигат още и още, броят им ще бъде между 600 и 700 души. Избрани сме между няколко хиляди кандидати. Най-много от наетите са италианци, но това е едновременно изискване и жест към страната домакин. Чува се германска реч, повечето хора разговарят помежду си на английски. Разпознавам и българи – капитаните Елка и Иван, млада двойка от Велико Търново. Всъщност българските екипи са много повече. Момчетата от спортната академия, които са сглобявали кубовете, сега продължават с тежки и отговорни физически и логистични задачи. Те са две групи по 14 души, които работят на смени. Тук са и няколко български водолази, подкрепени от френски колеги.
    Всички новодошли трябва първо да преминем през курс по безопасност. Извозват ни на групи до близкия град Изео за инструктаж. Първите думи са: „Не рискувайте живота си и не извършвайте дейност, за която не сте квалифицирани”. Позитивен италианец ни обучава

какви са позволените и непозволени неща на „Плаващите кейове”.
    Не се разрешават пушенето, ходенето с остри токчета, хвърлянето на боклуци и спортни дейности, не се допускат кучета без намордници. Всички наблюдатели, разположени по трима в зигзагообразна линия на всеки 50 метра, трябва внимателно и усмихнато да съветваме хората да избягват тези неща.
    Да им създадем най-добрите условия, да се насладят на проекта. Инструктират ни как да действаме в случай на пожар, ако видим изоставен багаж или изгубено дете, как да упътваме хората към изхода в случай на опасност. Показват ни стряскаща картина на внезапна буря, но тук, край езерото, бързата промяна на времето е честа и това е нещо, за което всички трябва да са подготвени. Проектът е свързан с местната метеорологична служба и най-малките колебания веднага ще достигат до организаторите.
    Преди да станем пълноправни работници, преминаваме през още няколко инструктажа. Италианският куратор Еторе Камуфо, дългогодишен приятел на Кристо, прави кратък курс върху неговото творчество, за да могат работниците наблюдатели да отговарят адекватно на въпросите на посетителите. Представител на Спешния координационен център ни обучава за местата, където са разположени линейките, пожарните и хеликоптерните площадки, и как при нужда да подадем сигнал към тях. Следва разделянето по групи и определянето на смените. В базата покрай нас от време на време се появява Кристо. Преминава целенасочено, със сигнална работна жилетка и забързана крачка.
Кристо изглежда и се държи като всеки от работещите,
а не като изключителна личност, която е накарала цялата тази машина да заработи. Край него се движи Владимир Явашев-Владо, неговият племенник, дясната му ръка, в много отношения заместващ организаторския талант на Жан-Клод. С радиостанция в ръка и вид на човек, който знае какво прави и отговаря за всичко това.
    Владо завежда цялата група да ни покаже макет на конструкцията. Гигантските котви, прикрепени към метални лапи - българско изобретение, наречено „хищникът”. Всяка от тях тежи по 5 тона. Голямото предизвикателство било да се намери точното за конструкцията въже – едновременно здраво, но и много еластично, за да може кеят да е гъвкав спрямо водата, да се носи по нея като парче плат. С края на проекта всичките 200 „хищника” да бъдат извадени от езерото. Някои от котвите се намират на дълбочина 90 метра и изваждането ще бъде не по-малко предизвикателство от слагането, защото при обратния процес налягането увеличава тежестта им три пъти.
    Както във всеки проект на Кристо, мястото ще бъде оставено такова, каквото е било преди това, или дори подобрено, всички материали ще бъдат събрани и рециклирани или използвани в други индустрии.
    Следващият ден е за практическа тренировка. На капитаните дават по една от 30-те чисто нови гумени моторни лодки, разпределят ни в екипи по 6 души заедно със спасител. Откарвам моята група до определения сектор. Трябва да съберем изпопадалите по кея листа и полепнали водорасли, преди кеят да бъде покрит.
    Платът е разделен на отделни парчета по сектори, всяко е сложено в голям чувал и трябва да бъде извадено по точно определен начин, краищата към ръба на кея са обточени с въже и дупки. На тях се закачат карабини, които водолазите прикрепят от долната страна на конструкцията. Отгоре шивач от фабриката - производител на плата, с прикрепена с колани на кръста подвижна машина зашива парчетата едно към друго по 16-метровата ширина на кея. Петима души асистират, опъвайки парчетата, за да е равномерна линията. Всяко от тях е маркирано през отделни интервали и съвпадението трябва да е напълно точно. Тренировката става с подобен на оригиналния, но бял плат. Все още не сме видели как истинската материя, произведена в германско предприятие, стои на плаващите кейове. Раздават ни униформите – тъмносини гащеризони, шапки и блузи с дълги ръкави. С цвета на проекта е изписано името на артистите. Кристо е участвал и в този избор. Настоял е да са такива, за да контрастират с цвета на покритите кейове. Ще бъдем винаги облечени с тях, когато сме на смяна.
Нямам търпение да започне истинската инсталация.
    Предвидена е за 15 юни – ако времето позволява. Моята смяна е от 16 до 00 часа. В моята лодка сме с младата англичанка Лара, спасителя Микело, белгийска двойка и две италианки от района. Този път ще ни карат момчетата от Националната спортна академия и на място ще помагат и следят за координацията между групите и нуждите ни. Ние сме с Петко – с почерняло от слънцето и вятъра лице, работи тук от декември. Виждам как облаците лазят по небето, групират се. Всички знаем, че ще вали, но не е ясно кога и къде. Започваме. Петко ни закарва с лодката на кея, който се очаква да е най-натоварен, както самият Кристо ни казва. Свързва Сулцано и големия остров Монте Изола.
    Хората от сушата ни гледат, скупчени до преградения още кей, махат, снимат, очакват разтварянето на плата. Едно-две-три – намираме надиплените краища в чувала, започваме да го дърпаме към двете страни. Тежи ужасно много, дори мъжете се затрудняват. След това се пръскаме от двете страни по ширината му и го разстиламе до точно начертаните по кея означения. Не трябва да е опънат, за да се надиплят гънките точно както в картините на художника. Закачаме карабините. Отваряме следващия плат. Пристига здрава германка с шевна машина. Зашиваме двете парчета едно към друго. Всички сияят – цветовете са невероятни.

Много по-красиво, отколкото сме си го представяли.
    Платът контрастира със синьото на водата, със зеленото на острова пред нас. Прикапва дъжд, слагаме дъждобраните. Капките, мокрите стъпки променят цвета на плата – златистото се превръща в дълбоко оранжево. Облаците пристигат, пороят удря изведнъж. Петко ни вика бързо на лодката, за да ни прибере в базата. Езерото се превръща в развълнувано море, дъждът - в градушка. Удря ни право в лицата, упътваме водача ни накъде да кара, защото от водната пелена не се вижда почти нищо напред. Дъждобраните се развяват. Всички са мокри до кости, но се смеем, разрошваме мокри коси, подскачаме с вълните.
    Лодките се връщат една по една. Хората се струпват под навеса. Изабела и помощниците й раздават кърпи и нови сухи униформи. Всеки се преоблича, без много да държи на формалностите. Типично за Изео - след половин час небето е ясно. Ние отново сме на лодките и обратно на работа. Сега платът е мокър изцяло, шиенето става още по-трудно. Към 20 часа Кристо пристига на инспекция. Спира се, където шевовете се съединяват, разглежда как е изпълнена работата. Обут е с високи гумени ботуши и яркочервено непромокаемо яке. Бялата му коса се развява развълнувано от вятъра. Вече познавам добре мимиката му. Все още на лицето му я няма щастливата усмивка, която съм виждала на вече откритите проекти.
Има напрежение, има още изисквания, крачи бързо, дава наставления.
    След това спира до шивачката, прегръща я, благодари. Благодари на нас, ние благодарим на него.
    Към 22 часа сме свършили нашия сектор. Снимаме се щастливо. Предлагаме да помогнем, където е нужно. Откарват ни на малкия остров Сан Паоло. Там работата е най-сложна, защото кейовете, които го обграждат, са най-широки и несиметрични. От едната страна - 20 метра, от другата - цели 48. Никой не мрънка, никой не иска да си ходи, въпреки че вечерният вятър е хладен. Носят ни сандвичи, хапваме, продължаваме. Прибираме се към полунощ, разминаваме се със следващата смяна, те също са със светещи от очакване лица.
    На следващата сутрин, 16 юни, Кристо събира всички журналисти в хотел „Араба Финиче”. Въпреки късната смяна не мога да се откажа от професията и присъствам на събитието. Истински приятно ми е да слушам как артистът с благодарност разказва на всички за българските работници и водолази, които са били на проекта още от зимата и са свършили тежката конструкционна работа. Всички ръкопляскат. За него, за тях.
    После Кристо като Орфей повежда всички на кораба след себе си, за да отидем на кейовете до малкия остров. Сега вече познатата широка щастлива усмивка е на лицето му. Журналистите го гледат в устата и го слушат, както някакъв магьосник, който прави невъзможни неща. Той им сочи към понтоните и само казва: „Гледайте, гледайте, насладете се, ходете.
Това е отворено пространство, трябва сами да го почувствате. Какво означава - ще откриете вие, не аз.
    Кейовете са много геометрични. Това не е обиколка в кръг, канят те да вървиш напред по тях като по булевард. Аз съм много физическа личност – обичам слънцето, въздуха, водата, вятъра. Наслаждавам им се, това е истинска радост! Това е само един-единствен път в живота! Ние никога няма да направим повече „Плаващите кейове”. Затова този проект е такова удоволствие, като наше дете, което обичаме! Радвайте се на този уникален момент!”
    Проектът ще бъде отворен за всички от 18 юни без специални церемонии. Просто изведнъж, благодарение на Кристо, хората ще сбъднат мечтата си да ходят по вода за 16 дни!
    Артистът ни каза, че той ще бъде там, върху кея, през целия период – денем и нощем, за да му се радва заедно с нас.
Илюстрация: Евгения Атанасова-Тенева

   Евгения Атанасова-Тенева е едно от емблематичните лица на БНТ. Била е водещ на „Екип 4”, репортер и втори водещ на обзорното политическо предаване „Панорама”, автор и водещ е на седмичното токшоу „Вижте кой…”, на седмичната рубрика „Светът е седем”, главен продуцент на външните предавания и копродукциите и какво ли още не. Тя е приятел на „Нашето ПО-ГОЛЯМО Габрово“ от 2008 г., когато сдружението се свърза с нея с молба да излъчи по местната телевизия нейния филм „Портите“ за проекта на Кристо в Ню Йорк от 2005-та. Тя безспорно е един от най-големите изследователи на творчеството на родения на 13 юни 1935 г. в Габрово Христо Явашев, който тези дни отново изумява света с умението си да превръща фантазиите в реалност. „Номад на изкуството“ - филм, посветен на Жан-Клод, „Кристо и Жан-Клод – изкуството е за двама“, тя отрази „Големият въздушен пакет” в Оберхаузен през 2013-та, а през миналата посвети на 80-годишнината на гениалния артист своя „Кристо от България“, част от който беше сниман в Габрово. „Имало едно време „Портите“ в Сентръл парк и това време е точно сега. Щастлива съм, че го видях с очите си и го прибрах при най-скъпите си спомени!“ - написа преди години Евгения. Сега тя пак е щастлива -  този път обаче не само ще види с очите си, тя е сред съавторите на „Плаващите кейове“. Крехката Евгения, която пише книга за Кристо, остави временно журналистиката, записа се, наравно със стотици други, като доброволка и участва в изграждането на проекта на Изео. „100 вести“ вчера се свърза с нея и получи разрешението да отпечата нейния материал, подготвен специално за вестник „Дневник“.