За българския преход, реставрацията, червения капитализъм

Георги Георгиев

Част I
Какво стана, защо стана и как стана то?!
Още преди 1989-1990 година България вече беше изпаднала в системна криза – криза на държавата, на обществото, на нацията. Съществуващото обществено-политическо устройство не можеше повече да се съхранява. Статуквото тежеше вече и на управляващата комунистическа номенклатурна класа. Пък и тя не искаше повече да крие придобитото чрез властта богатство - пари, имущество, капитали. Завиждаше за това на досегашния си идеологически противник - капиталистите. Обществено-политическото устройство не устройваше и нея. Смяната му ставаше всежелана. Само няколко „партийно-държавни ръководители начело с др. Тодор Живков” крепяха рухващия социалистически строй. Тодор Живков също е виждал края на господството на Партията още и за това, че наскоро бащата на „Съветската перестройка“ Михаил Горбачов беше казал, че „идеологическата битка е загубена, политическата власт се клати и за да не загуби цялата война, комунистическата номенклатурна класа трябва да запази за себе си икономическата власт“. Това не харесваше на Тодор Живков, първо защото „безгрижният и спокоен живот” под крилото на Съюза си отива, а с него и неговата, и на Партията власт. Това да, но има и нещо друго:
Този човек - Тодор Живков - интуитивно е усещал, че нему и на целия български народ, когото той сигурно е обичал, предстоят лоши времена, което и стана! Всички сме свидетели на това, но малко са тези, които правилно могат да отговорят на въпроса „защо стана това”, който всъщност не е риторичен!
Кризата в материалния сектор идваше от това, че отдавна се беше износило в „Демократичната народна република” мъглявото идеологическо обяснение за народа, че всичко е на всички. То не вършеше работа вече и на държавата като работодател. Наемният работник - гражданинът - си беше изработил пасивно-защитен вариант, известен пословично: „Те ме лъжат, че ми плащат; аз ги лъжа, че им работя”. Няма взаимен интерес, а личната инициатива е насочена другаде, в негативна посока - всеки сам да се оправя, ако може.
В духа на пословиците: „От баща и държава можеш да крадеш...“, „Намерил съм си работа нищо да не работя“... В тази материално-социална среда се формираха и новите нравствени, морални и духовни ценности на социалистическия човек.
И след като в СССР вече бушуваше перестройката с т. нар. приватизация, нещо, ако не същото, то поне близко или подобно на това, трябваше да стане и у нас, в България. Михаил Горбачов вече беше уговорил разпродажбата на „соцлагера”. Всичко съветско вече не беше нужно да е „най-доброто”, българинът ламтеше за друга крайност и за това. Руската дума „перестройка” не бе приета. Нашето нашенците го нарекоха „ПРЕХОД”. Това трябваше да означава смяна на досегашната обществено-политическа система с нова, по-съвършена, демократична, съвременна, цивилизована. Или тоталитарната държава с централизирано планово стопанство да бъде сменена със съвременен тип демократична държава с хомопазарно стопанство, каквото вече имаха някои европейски страни.
Всичко това се нуждаеше от сериозно научно-теоретично изясняване и обяснение за тези, които ще го правят. Тъй като нямаше кой да направи това, а нямаше и опит за това, което става в наричания досега „социалистически лагер”, то бе избрано най-лесното - копирането на някоя система. Тъй като България е в континента Европа, логично бе ползването на европейския опит. Но европейският капитализъм беше се развил в посока, непредвидена нито от Карл Маркс, нито от Владимир Ленин, изучавани от „нашите учени”. Този европейски капитализъм изглеждаше много сложен обществен строй с ограничени възможности за експлоатация и грабеж, а и трудни за управление държавни и граждански структури - хомопазарно стопанство, пряка демокрация... залък не за българската уста.
В България вече имаше достатъчно хора с крадени пари, които да влияят при избора на пътя. Тям не прилягаше северноевропейският модел! Така се роди българският (балканско-южноамерикански) - свободно пазарно стопанство с безконтролна приватизация, държава с представителна демокрация, със скрита партийно-парламентарна диктатура - ОЛИГАРХИЯ, нещото, на което ние се „радваме” повече от две десетилетия; нещото, което наскоро един от българските президенти - Петър Стоянов - определи като „Нашият голям успех“!? Вече четвърт век думата „ПРЕХОД” предизвиква различни чувства, надежди, упования и тълкувания... асоциации сред българските граждани. Преход според понятийното значение на думата е действие в положителна посока за промяна на място или състояние. Българският преход изцяло не съответства и не отговаря на значението на думата. Станалото в България след 1990 година е нещо друго, което отговаря на значението на думата РЕСТАВРАЦИЯ. Промяната на обществено-политическото устройство в България бе реставрация на капитализъм в неговата възможно най-лоша форма, събрано най-лошото от архаичния и модерния, хем див, пещерен, хем нов - червен.
Както вече беше казано, той се осъществява чрез свободно социално нерегулирано пазарно стопанство, безконтролна приватизация, неограничено социално разслоение, което превърна българската нация в нация от малко много богати грабители и много бедни ограбени граждани, над които надвиснаха опасни за съществуването й проблеми, процеси, какъвто е циганизацията например...
Препрепоръчаният път към НАТО и Европейския съюз се оказа, че нито е асфалтиран като за българската каруца, нито е за РАЙ (рая)!? Но станахме „НАЙ”... и ако това е било целта, добре, но тъй като България отдавна вече няма цели - национални, общодържавни и други обединителни, остава тази цел да е партийна; нещо, в което имаме натрупан богат опит. Еднопартийната цел сега стана няколкопартийна цел и според новата конституция, чието приемане бе тържествено отбелязано във ВНС с хора и много червени рози..., което пък показа и това, че червеният цвят ще продължи да бъде символът (цветът) на българския обществено-политически строй (устройство, уредба) и т. нар. новият строй = червеният капитализъм.
ЧК (ЧЕРВЕНИЯТ КАПИТАЛИЗЪМ) се утвърждава в България повече от две десетилетия и за това време прогони от родината им повече от милион българи, а нея направи най-бедната в Европа и най-лошата за живеене страна с държава - система от структури и институции - по корупция във „водещата тройка на Европа”. Пред всяко негативно определение за България се поставя „най”.
Пак нашите „учени” - политолози, социолози и т. н. лози, предвиждат още няколко десетилетия наличие на българска нация. Може да са познали този път, но едва ли с това ще подобрят имиджа си, а ще си останат с нулев научен принос към Българския преход и политиката изобщо. А дали ще е така, ще разберем по-късно, но през това време не “учените”, гражданите вземем, че направим две неща.
ПЪРВО: да се обърнем назад към историята - тази наука дава и големи поуки на тези, които умеят да ги вадят - и да погледнем времето от 1919 до 1939 година. Какво става в България през този не дълъг исторически период (по-кратък от Българския преход)!?
През 1919 година в България орели нивите си, впрегнали в хомотите, дръгливата крава или магарето, а от другата себе си (жена или мъж, оцелял от войната). 20 години по-късно пак орат нивите си, но и с трактори, и с камиони ходят по нивата, а някои и с леки коли се разхождат... за фабриките няма да говоря!? Българинът гордо пъчи гърди на Балканския полуостров с костюм, бяла риза, вратовръзка, бомбе, защото неговата страна е най-развита икономически, а държавата - най-уредена и подредена.
Онова, което тогава Антантата не можа да направи, сега го прави ЧК - Червеният капитализъм. Отчайващо, но не и напълно безнадеждно, защото напоследък се появиха нови сигнали на гражданска политическа енергия, останала още. И макар протестиращите в повечето случаи, когато викат „ОСТАВКА”, да не знаят какво искат и какво трябва да стане след оставката, социално-политическата енергия е налична и в нея е надеждата. А това, че тя трябва да бъде насочвана народополезно, е другото, което трябва да стане в България.
ВТОРО: Имайки споменатия по-горе исторически пример (от нашата история), нищо, че повечето от нас са глупави, а малкото неглупави се правят на много умни, и едните, и другите трябва да разберат:
Вече е крайно време глупавите да си признаят (да разберат, че са глупави и че трябва да слушат умните, а те - умните („просветеното малцинство”), да се захващат за РАБОТА!

Част II
Изходът, спасението, смяната,
възраждането-2
(Какво трябва да стане и как трябва да стане то)
(Тезисно)
I. СМЯНАТА - Смяна на наложилата се в България политическа система - ОЛИГАРХИЯ С ПАРТИЙНО-ПАРЛАМЕНТАРНА ДИКТАТУРА. То трябва да стане мирно, цивилизовано и НЕЗАБАВНО. Статуквото изцяло. Всички опити за подобряване, усъвършенстване, реформиране и други подобни инициативи на управляващите за промяна на системата целят утвърждаването на статуквото.
СМЯНА НА СИСТЕМАТА И нищо друго! Другото е като лекуването на апандисит с аспирин и чай!
Поредното потвърждение - последните избори и новото правителство - правителство на всяка цена за запазване на статуквото - олигархията с партийно-парламентарната диктатура. В Народното събрание и правителството се набутаха „леви”, „десни”, „центристи”, че и реформисти - „реформатори”, има..., но както са казали нашите мъдри старци: „ОБЪРНАЛ СЕ ИЛИЯ - ПАК В ТИЯ”.
За „Просветеното малцинство” (български граждани) отдавна е ясно, че няма по-неефективна политическа система на „Българския преход”.
II. Самата СМЯНА:
ПЪРВИ ЕТАП
- ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ - Референдум за свикването му с подписка на гражданите - избори за ВНС;
- НОВА КОНСТИТУЦИЯ - ВНС изработва и приема нова конституция на България.
- БЪЛГАРИЯ - ПРЕЗИДЕНТСКА РЕПУБЛИКА (Русия, Франция, САЩ и т. н. не току тъй са избрали тази форма на държавно устройство и управление).
- В България ДВУКАМАРНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ - Гражданска камара и Партийна камара - мажоритарно и пропорционално гласуване.
- НОВА СЪДЕБНА СИСТЕМА по новата конституция със съдии и съдебни заседатели, избирани от гражданите...
ВТОРИ ЕТАП НА СМЯНАТА
- СЪДЕБНА ДЕПРИВАТИЗАЦИЯ - нарочни съдилища отнемат ограбеното, незаконно придобитото имущество, капитали и пари и го връщат на държавата, на гражданите.
Това нещо се разпределя в три основни фонда:
ИНВЕСТИЦИОННО-ПРИВАТИЗАЦИОНЕН - нисколихвени дългосрочни кредити на малките и средни предприятия и предприемачи за разкриване на нови производства и нови работни места.
СОЦИАЛЕН - инфраструктура, помощи, пенсии, здравеопазване...
ОБРАЗОВАНИЕ, НАУКА, КУЛТУРА...
От всичко това следва рязко и бързо нарастване на ВЪТРЕШНОТО ПОТРЕБЛЕНИЕ. Поръчки за нашите производители, стопанството се съживява без „помощта” на плоския данък (вместо него прогресивен), безработицата отива към неотстранимия минимум... България се изправя на крака... (както през 1934 година при департизация - виж Гражданския политически речник).
Усвояемостта на европейските пари бележи все по-високи равнища, а ние разбираме, че северноевропейският модел (германският, датският, шведският) е много по-добър и подходящ за нас, отколкото неолибералният (американски на САЩ) модел, благоприятстващ социалното разслоение и съмнителното забогатяване. Разбираме и истината за чуждите инвестиции и инвеститори, за „спасителните чужди инвестиции”... разбираме какво е трябвало да стане отдавна!