Във Франция, по-малко познатата

Не бях пътувал две години. Ковид пандемията ни прикова здраво на обичайните ни места. Но създаването на ваксините изигра своята роля в разкрепостяването ни. Европа отново беше сред първите и започна леко да отпуска мерките и да прави пътуванията възможни. Затова – в Европа! И то в Европа на Европейския съюз! А коя държава е по-европейска от Франция? Тези, които са обърнали внимание, че известна част от живота ми е преминала в тази страна, биха се запитали: „Защо точно Франция?“. А моят отговор е: Защото Франция е голяма, защото ако познавам Париж и околностите му, ако съм бил в най-големите й градове, не съм бил на много други и то много интересни места. Не съм бил в райони, богати на история, много често кървава, много често прикривана и премълчавана. А желанието ми да се докосна до тези места бе много силно и то не от вчера.

Маршрутът на пътуването бе отдавна премислен и определен, но конкретната подготовка за него направих едва две-три седмици преди заминаването ми. Летя до Париж, но не точно до Париж, а до летище Paris (Beauvais) в Бове, град на около 85 км от Париж. По интернет съм купил билети Летище Бове – Париж за отиване и връщане с автобус-совалка между двете точки.
Според информацията на компанията, поддържаща тази линия, времето за пътуване в една посока е час и 15 минути. Според същата информация автобусът за Париж тръгва 20 минути след обявеното в разписанието време за кацане на самолета. Това ме кара да изпитвам известно притеснение дали автобусът ще изчака, ако самолетът ми закъснее. Това би било неприятно, в известна степен и фатално за по-нататъшните ми планове, защото от Париж трябва да взема влак за Рен (Rennes), след това за Понторсон (Pontorson) и накрая автобус до Мон Сен Мишел (Mont Saint-Michel), който е крайната цел за първия ден от пътуването ми. Разбира се, обмислил съм и резервни варианти, но всичко се оказа по-благоприятно и различно от това, обявено от компанията в интернет. Просто автобусите тръгват за Париж по всяко време, щом се напълнят, без да спазват някакво разписание. По този начин пристигам в Париж, на Porte Maillot, достатъчно рано, за да се отправя, и то пеша, към Триумфалната арка, където отпреди три-четири дни е започнало опаковането й по проект на нашия сънародник и съгражданин Христо Явашев - Кристо и съпругата му Жан-Клод.
Към арката се приближавам по широкото авеню на Великата армия (Avenue de la Grande Armée) и първата гледка към нея се открива откъм тази страна. После минавам на срещуположната страна, откъм емблематичното авеню Шанз-Елизе (Avenue des Champs-Élysées). От тази страна хората са много и мнозина от тях си правят снимки на фона на опакованата в бяло-синьо арка.
И аз като много други искам да се снимам пред опакованата арка.
След това потъвам в близката метростанция, за да стигна до гара Монпарнас, откъдето тръгва скоростният ми влак TGV (Train de Grande Vitesse) за Рен, столицата на Бретан. В непосредствена близост до гарата е Кулата на Монпарнас (Tour de Montparnasse), небостъргач, висок 210 м, който до 2011 г. е бил най-високият във Франция. Първенството му е отнето от 231-метровата Tour First в бизнес квартала Дефанс (Défense), където са съсредоточени повечето от най-високите сгради в Париж.
Разстоянието от 355 км между Париж и Рен влакът взема за по-малко от 2 часа. Следва друг влак до Понторсон, малък град, най-близкият до Мон Сен Мишел, а оттам точно по разписание тръгва последният за деня автобус, крайната спирка на който е на 2-3 км от целта на всеки турист, попаднал тук. Шофьорът на автобуса пита всеки от нас (не повече от 10 човека) за хотела, в който ще отседне. След петнадесетина минути спира и посочва накъде са хотелите ни. Моят е само на 50-60 м от спирката.

Но какво всъщност се крие под името Мон Сен Мишел? Преди всичко това е приливен остров, т. е. той е остров само по време на океанския прилив, а в останалото време е свързан със сушата. Върху него се намира величествен архитектурно-строителен комплекс, изграждан в продължение на много векове, над който се откроява абатството – католически манастир, истински средновековен небостъргач. Издигнат върху скала, той се извисява на 170 м над морското равнище и завършва с позлатена статуя на Свети Архангел Михаил, дал името на острова и абатството. Голяма част от острова е заобиколена от средновековни крепостни стени и кули, зад които кипи и друг живот, не само монашески. За да се стигне до абатството, трябва да се мине през главната крепостна порта и да се продължи по стръмна каменна улица с очарователни средновековни къщи, наземните етажи на които представляват приятни ресторанти, кафенета, магазинчета за антики и сувенири. Има и църква, и хотели, и музеи. Всичко това оформя едно миниатюрно градче с население от петдесетина жители, което е самостоятелна община във Франция (най-многобройно – 1182 души, е било през 1851 г.). Много добра представа за това уникално място може да се добие от снимката, направена от една чудесна пощенска картичка.
Хвърлям багажа в хотелската стая и веднага се отправям към острова. Денят преваля, вече е седем и половина вечерта, но все още е светло и след броени минути на небесния фон се откроява невероятният му силует, извисяващ се над равния океански бряг. Тръгвам към него пеша, въпреки че зная, че има специален автобус-совалка „Passeur“, който пътува до острова и обратно напълно безплатно за всички и то от седем и половина сутринта до един и половина през нощта. Само че в момента не го виждам. Доста хладно е, от океана духа вятър, но решението ми да стигна още тази вечер до набелязаната цел е непоколебимо. Искам да бъда там по тъмно, да усетя вечерния чар на това тайнствено градче-абатство, защото утре, на светло, то няма да е същото.