Васил Тачев: „Най-големият отбор и най-големите успехи бяха в средата на столетието, което отбелязваме”

- Г-н Тачев, Вие сте единственият футболист от габровския отбор, който е играл в националния тим. Колко мача имате за България?
- Това беше през 1974 година. Покани ме треньорът на националния отбор - тогава Йончо Арсов. Играх два мача. Единият беше с „Динамо” - Москва. Дойдоха в София с Лев Яшин - велик вратар, световна фигура, Яшин беше водач, началник на „Динамо”. Вторият беше с Румъния. Играх целия мач - ляво крило. Войнов от „Левски” беше дясно крило. С „Динамо” играх второто полувреме.
- По това време Ви включват в „Отбора на годината”, в класацията „Единадесеторка 74”. Името на „Янтра” се нарежда до „Левски”, „Славия”, „Локомотив”...
- Това беше една традиционна класация, наречена „Отбор на годината”. Той се сформираше въз основа на участията на всеки един от футболистите в 11-те най-добри, които пък се излъчваха след всеки кръг на шампионата от редакцията на вестник „Народен спорт”. Тук са взети показателите от пролетта и есента на 1974 година, тоест 30 „единадесеторки”. Аз съм класиран 6 пъти (4 през пролетта). Най-много има Тодор Барзов от „Спартак” (Плевен) - 9 пъти, Христо Бонев от „Локомотив” (Пловдив) - 8, Кирил Ивков от „Левски” - 7, след това - аз от „Янтра”. Освен нас четиримата в „Отбора на годината” влизаха още Горанов от „Локомотив” - София, Банчев от „Миньор”, Тишански от „Академик”, Ценов от „Ботев”, Колев от ЦСКА, Исакидис и Минчев от „Славия”.
Красен Маринов, също от „Янтра”, е в „Отбора на подгласниците”.
- Това е Вашата седма-осма година в Габрово. Да се върнем в 1966-та, когато от казармата почти директно се озовавате тук, на стадиона. Кой Ви доведе в Балкана?
- Аз служих в Симеоновград, тогава Марица. В поделението имаше организиран футбол, имаше армейски отбор - играехме помежду си, с военни отбори. Имаше една заповед тогава, която забраняваше на войници да играят в градските отбори. Имаше много добри футболисти, били сме градски отбори и то с много. Служих 1964-1966 година и се уволних на 14 октомври. Имаше един офицер в казармата - полковник, родом от Севлиево, който се занимаваше с футбол. И така - уволних се, отидох си за малко вкъщи - в Коматево, направихме си с този военен среща в Димитровград и сутринта рано кацнахме на гара Габрово.
За пръв път видях Габрово. Нашите, „Чардафон-Орловец”, имаха мач с „Бенковски” - Видин. Обядваха в ресторант „Москва” и ние отиваме там с полковника. Треньори на отбора бяха Пейчо Пеев и Диман Джуров. Сядаме на една маса и полковникът ме представя: „Това момче е много добър футболист...”, говори, говори... И те ме питат: „Къде си играл?”. Ако знаех, щях да кажа в „Локомотив”, „Ботев”, „Спартак”, ама аз - скромно момче, казвам истината: „Не съм играл никъде”. Те ме гледат доста учудено, но казват: „В сряда има контрола със „Спортист” - Кремиковци, ще го оставим момчето тук, да го пробваме със „Спортист” и ще преценим”. Кремиковци играеха в „Б” група, бореха се да влизат в „А”. Кирил Жеков, Бог да го прости, после идва в Габрово, в този момент играеше в „Спортист”. Той е ляв бек, аз - дясно крило, и тогава се запознах с Киро.
Пуснаха ме. Аз, младо момче, пълно с енергия, ще изкъртя чимовете на стадиона. Мина мачът и треньорите само ми казаха: „Момче, оставаш! Оправяй военни книжки, адресни регистрации, вземаме те в отбора”.
Един мач бях резерва. Вторият мач - със „Спартак” (Плевен). Те бяха в „Б” група. Аз съм резерва и второто полувреме някъде се контузи Вангел Стаматов – Пуфа и бат Пейо, Бог да го прости, каза: „Момче, влизай!”. Влязох, заиграх дясно крило и повече не излязох от отбора. После Вангел се оправи.
Обаче през пролетта имаше един голям съдия от Пловдив – гледал ме тук, на стадиона, на някакъв мач с Шумен и казал на „Спартак” - Пловдив: „Има едно момче от Коматево, много добро, играе в Габрово”. Дойде техният треньор - също много голям треньор, Петър Аргиров. Дойде на един мач тук, приказвахме, взеха ме в „Спартак” - Пловдив, в „А” група. През 1962-1963 година те бяха голям отбор, шампиони на България.
- Тоест идвате 1966 година и следващата отивате в Пловдив?
- Лятото на 1967-ма. Обаче като отивам, стана едно обединение – „Спартак” и „Ботев” - Пловдив. Взеха двама футболисти в „Ботев”, много големи футболисти – Христо Дишков и Тобия Момин - много добър. Другите всички - в „Марица”, като оставят „Марица” в „А” група на мястото на „Спартак”. Като ни събраха - 40 футболисти!.
Отиваме една много голяма група в Троянския манастир на лагер - 40 човека! Бяхме с един много добър треньор, по-старите футболисти го помнят, бай Георги Генов – Шивача (бил е шивач). По едно време идват от Габрово Георги Табаков, Бог да го прости, беше председател на дружеството, и Крум Драганов – също работеше в дружеството дълги години. И аз като гледам толкова народ, започнах да мисля да се връщам в Габрово. Бяхме в една стая с едно момче - приятел ми беше, заедно служихме. Та той отива и казва на бай Георги, че искам да се връщам в Габрово. Бай Георги – Шивача ме вика и ми казва: „Момче, не го мисли изобщо, избий си го това връщане от главата. Докато съм аз треньор, няма да ходиш никъде!”. И така стана.
Започна първенството. Между другото имаше контролна среща в Плевен, със „Спартак” - Плевен. Те бяха в „А” група. И правят два състава - много народ тогава. Първият мач е преди официалния. Никой не знае кой ще играе. Съобщават първия състав, демек втория състав, за предварителния мач – няма ме вътре. Правят разбор за втория мач – аз съм титуляр дясно крило. И започна първенството, заиграх много силно.
Дори имам голям спомен от един мач с „Левски”. Стадион „9 септември” пълен, над 50 000 човека. Голмайстори – Васил Тачев и Георги Аспарухов. Аз открих и Гунди изравни.
- Нямате ли снимки от този мач? Разкажете още за Аспарухов, за тази среща на терена.
- Нямам, само изрезка от вестник пазя. Много голям човек, не само футболист. Него го обичаха всички – няма левскари, няма цесекари, абсолютно всички. Някак си излъчваше страхотно обаяние този човек... висок, строен, хубав човек. Когато завършихме 1:1, цял мач голямо ритане беше, дожаля ми чак за него. Две-три години преди това Аспарухов беше в „Ботев” като войник, а Бай Георги му беше треньор. Само каза на бай Георги: „Ей, тия твоите много ритат”. Само това му беше оплакването на Гунди. Ама много ритане! Имаше един Георги Пенчев, скъса го от ритане.
- А съдиите не реагират ли?
- Тогава много по-лошо свиреха. Много спомени имам за такива мачове. Особено в „Б” група когато бяхме, като отидем в Лом, Мездра, ей такива градчета, гледат да те убият - много ритане. Понеже бях голям бързак и няма друг начин да ме спрат - ритат. Но бях много здрав и някак се разминаваше. Аз не съм се и контузвал в кариерата си. Само една контузия имам с „Ботев” (Враца) - първият мач в „А” група в Габрово. Един много добър вратар - Румен Йотов, се метна на глезена ми, изкриви ми глезена и два мача не съм играл, докато се възстановя, и това е контузията ми. Бях изключително здрав.
- Защо „бях”. Вие и сега сте във форма. Ако попитате футболистите от стария отбор: „Къде е Тачо?”, отговорът е: „Няма го, работи”. Прекъснах Ви – оставате в „Марица”, не се връщате в Габрово.
- Та вървя така в Пловдив. 1967 година, есента, махнаха Бай Георги – Шивача от треньор на „Марица” и направиха един арменец - Торос Папазян. Сега синът му е известен спортен журналист, коментатор - Едуард Папазян. На зимната подготовка нещо се скарахме и аз – в Габрово. Това е 1968 година, зимата. Обаче наближи първенството, дни преди да започне, се обадиха тук, в дружеството, на председателя и дойдоха с една кола от „Марица” да ме вземат.
Първият мач от пролетния полусезон беше в Мадан и от Габрово направо ме закараха в Мадан. На другия ден – мачът. Не съм титуляр, но второто полувреме ме пуснаха, за да могат да ме вържат. Изкарах полусезона, влязохме в „А” група веднага. Първата година изпадна „Марица”, втората влязохме веднага.
Но през лятото пак, аз съм решил – идвам си, но нямам разрешение от дружеството в Пловдив. И бай Пенчо Карапенев, тогава първи секретар в Габрово, ме качва на „Волга”-та и в София. Карапенев е карал партийна школа в Москва с Трендафил Мартински, който тогава беше председател на Централния съвет на Българския съюз за физкултура и спорт (БСФС). Влязохме в кабинета на Мартински, приказват си двамата.

Карапенев му обяснява, че съм играл в Габрово и сега искам да се върна от Пловдив. Той му казва: „Пенчо, само Георги Угринов може да го реши”. Угринов е първи секретар на Градския комитет в Пловдив, който също е бил на партийна школа с тях. „Отиваш при Угринов и само по партийна линия ако стане, иначе няма правила, по които може да се върне в Габрово”, каза Мартински. Така беше. Няма разрешение. Трябва Пловдив да ми даде бележка. Какво да правя?! Даже ходих с отбора на Габрово на турнир в Полша. С бай Илия Панев – треньор тогава, на лагер. И като се върнах, пак една кола дойде от Пловдив, пак ме взеха. Но като отидох, вече се бях поизучил малко. Казвам им, че ще играя, но да ми дадат една контра бележка, такива имаше тогава. Ще играя, но ще ми дадат бележка, че ме освобождават от края на сезона. И стана. Ходиха при Угринов, но не бай Пенчо, имаше един Минко Тодоров, втори секретар ли беше на партията, не си спомням, и той отиде, но не става. Дружеството не даде.
1969 година лятото идвам тук и сформираме страхотен отбор. Манол Николов беше дошъл предната година като треньор. Бяха тук Харалмпиев – Гошо Големия, Пепи Христов, Топузов. Тогава стана обединение между „Славия” и „Локомотив” и те дойдоха. Емил Лукач дойде следващата година.
Бог да го прости Манол Николов, за мен е най-големият треньор, който съумя да изгради страхотен отбор – в защита с Людмил Топузов, с Кирил Жеков, с Гошо Павлов. Пепи Христов - като един страхотен дефанзивен полузащитник. Георги Харалмпиев – много офанзивен организатор, Йоско Харалампиев, Вангел Стаматов беше в много добра форма тогава... Вратар беше Йордан Жежов, и той от „Славия”.
И започна една много страхотна битка със „Спартак” (Варна) - мач за мач, точка за точка. И до последния мач. Предпоследният имахме в Михайловград. Ако бяхме били, влизаме директно. На полувремето водим 2:0 и като ни подпукаха второто полувреме. Те бяха много здрав отбор тогава – с Гергов, с... то навсякъде имаше големи футболисти по това време. Враца - един изключителен отбор. Два-три пъти бяха постоянно трети. И като не можахме да бием Михайловград, последния мач Варна трябваше да бие в Ловеч. Ние в Габрово играем с „Добруджа” - Толбухин. Вкъщи ще ги бием. Но големият гвоздей е в Ловеч.
Две дузпи ми направиха на мен, два пъти ме спъват и двете ги отървахме. И вече накрая един много измъчен гол - Гошо Павлов центрира и вкарахме. Забравих кой вкара, Вангел ли вкара и 1:0 бихме „Добруджа”. Но цялото внимание е в Ловеч. По едно време гледам, започват да скачат... Те повели Варна 1:0, но за наш късмет имаше едно момче, габровец, играеше за Варна - Дончо Дончев, старите запалянковци го помнят. Той завърши в Свищов и започна в „Спартак” - Варна. Те бяха военизиран отбор, тогава на Народната милиция, той - офицер, с висше образование. И Дончо си вкара автогол, центриране от корнер. За наш късмет и за негова зла участ. Много интересно.

И стана една еуфория! Публиката тръгна последната минута – сигурно нашият мач е започнал по-късно. Стана една, всички – на ръце... уникален празник стана. Като слязохме в града, поп Богомил бие камбаната. Много ме обичаше този човек, голям запалянко беше, не е пропускал мач. Идваше вкъщи да ръси редовно, не ме пропускаше. Дълги години живях в апартамент в Голо бърдо.
И тъй, влязохме в „А” група, дойде Руси Пенчев, Лукач. Стана един страхотен отбор.
Сега специално искам да отбележа Руси Пенчев, лека му пръст.
Беше един от най-големите таланти в българския футбол! Само характерът му, малко детски, не му позволи да бъде в ЦСКА дълги години, но пък за късмет на Габрово. Страхотни качества, той можеше да играе на всеки пост. Страхотен талант - техника, поглед, пас, голаджия... всичко имаше Руси. Като сложиш и другите – страхотен отбор. Капитан беше Вангел Стаматов. Може би вратарският пост беше малко... Първата година взеха за вратар един Коце Василев, но той започна... направи няколко мача и влезе Христо Главанов да пази вратата. Пази до края на годината Христо Главанов.
- Разкажете за първата година на Габрово в майсторската група.
- Ние стартирахме страхотно. Предната година, мисля, че бяхме осми. Следващата година започваме да се борим за „А” група. И като влязохме в „А” група, дойде Сашо Илиев за треньор. Влязохме с Манол Николов и като влязохме, взеха Александър Илиев - страхотен педагог, много човечен, много точен, умееше да нарежда по най-добрия начин отбора.
Първия мач отиваме да играем със „Славия”, голям отбор. Играя срещу най-добрия защитник - Александър Шаламанов. Аз съм ляво крило, Лукач беше дясно. Страхотен мач, бихме ги 3:2! Може би ме подцени Шаламанов... На другия ден във вестник „Футбол” излезе една голяма снимка - моя, на първа страница и заглавие „Един обещаващ талант”.
Вторият мач с „Академик” (София) вървеше 0:0. Имахме положения, Вангел изтърва 100-процентов гол и ни биха 1:0. Приехме го като голяма трагедия – бием „Славия”, падаме от „Академик”.
Третият мач е тук с Враца - не върви, не върви... мен ме контузиха и ни биха 1:0.
Ама нали сме отбор - голям! Отиваме с „Локомотив” - Пловдив, те са трети в България. И като ги подпукахме – 4:2. Йоско вкара 3 гола. Бихме ги.
Много успехи имаме тогава, страхотни успехи. Страхотни резултати. Имаме мач в София с ЦСКА - 5:3, това е първата година в „А“ група, 1971/1972 година първенството. Имам такъв спомен - влезе един полковник в съблекалнята след мача, ние ядосани – паднали сме, започваме да подвикваме: „Тоя пък какво прави тук?!”. А той казва: „Чакайте бе, момчета, дойдох да Ви поздравя. Много рядко се случва такова нещо в историята - да дойде отбор от провинцията и да направи тук такъв резултат с ЦСКА – 5:3”. Даже поведохме с 1:0, Гошо Павлов изтърва 100-процентов гол. И съдията много...
Същата година с „Локомотив” - Пловдив, в Пловдив, направихме 7:5. Може би няма такъв резултат - много голове. Бяхме страхотно нападение. Краси Маринов вкара тогава два гола – аз отляво центровки, той от волета, страхотно беше. Резултатът беше 6:5, аха да изравним, но... Христо Бонев – Зума един фаул завъртя. Зума е с най-голям принос към националния отбор - 99 мача, беше рекордьор много дълги години.
На мен ми беше най-лесно срещу големите. Аладжов например, като дойде тук, беше по-бавничък такъв, съм го побърквал.

ЦСКА съм ги слушал като си говорят на един мач в София. Имаше един Цоньо Василев от Шумен - много добър футболист, и Пенев, Димитър Пенев, му вика: „Хвани го, бе!”, а пък Цоньо му отвръща: „Ела го хвани ти!”. Това се едни такива моменти...
Големи успехи направихме, това са най-хубавите години - беше точно на половината на това столетие, за което сега говорим и ще се празнува. Тогава беше най-големият отбор в историята и най-големите успехи.
Стадионът беше пълен. Даже и на тренировки - пълно. Бяхме много спортен град. Жалко, един Разград никога не е бил футболен град, един Ловеч – никога, а Габрово беше футболен град. Дори само в Габрово се шиеха футболни обувки.
По това време аз самият бях много силен – 1973, 1974 година... Пролетния полусезон от първенството 1973/1974 г. падаме 6:1 от „Левски”, една от големите загуби. Но „Левски” беше много голям отбор. Този гол го вкарах аз. Връщаме се с автобуса, пътуваме 5-6 часа през Витиня тогава, приказваме си и чувам, че коментират резултата по радиото. Ние сме се умърлушили, били са ни и чувам: „...най-добрият футболист на Габрово Васил Тачев”. В тези времена бях много силен - 1973, 1974 година.
- Последно на благотворителния мач играхте.
- За Руси Пенчев играх, да. Като е имало повод, съм излизал...
Улавям се, че разказвайки, споменавам доста покойници. Съжалявам, но ми се иска да ги споменем. Като гледам тази снимка от 1971 година - най-големият отбор в историята, няма ги 6 човека, тоест останахме малцинство. Големи хора, големи приятели. Дълги години бяхме заедно, станахме семейни приятели всички – Гошо Павлов, Матето, Петьо Василев, Пешко Николов, заедно сме, поддържаме се. Даже аз бях още ерген. Ще се върна малко назад – докато пътувахме с Пенчо Карапенев с „Волга”-та за София, той ми казваше: „Ей, момче, искам да ти стана кръстник”. Но традициите в Коматево са силни, старият кръстник не може да се пренебрегне. Дума не даваше да се каже, че няма да ми е кръстник на сватбата. Тук, в Габрово, аз станах кръстник на Йоско Харалампиев, втори брак.
- Петя Панчева - дъщерята на треньора Лазар Панчев, донесе страхотни снимки, когато сте млади, всички сте със съпругите си – елегантни, красиви. На една сте почти целият отбор на сватбата на Пери. На много снимки извън терена сте все заедно.
- Пери, да, страхотен запалянко, не е футболист. Петър Стойков – главен счетоводител на дружеството, наистина голям запалянко, голям приятел на Лазар Панчев. Много години беше счетоводител на „Почивно дело”, после - в дружеството. Уважавахме се, живеехме задружно, ходехме си на гости.
Останах си габровец, тук създадох семейство, страхотна жена, имаме две момчета – страхотни! Единият, големият, завърши право, направи си кантора в Пловдив. Жена му е габровка – юрисконсулт. Малкият работи в най-голямата зеленчукова борса в България – „Първенец” - Коматево.
- Някой играе ли футбол?
- Синовете ми бяха в Спортното училище в Габрово. Големият като влезе в Техникума, играеше. Нямат качества за големи футболисти.
Докато внукът - Мартин Тачев, който е на 11 години, се развива страхотно и има огромен мерак. Играе в „Ботев” - Пловдив, в школата на „Ботев”. Голяма работа е сега - екипирани са, имат условия да тренират. Ходя редовно да ги гледам. По-миналата седмица ходих. Дори миналата година ме нямаше, а имаше турнир в Трявна и казвам на Матето да отиде на стадиона, да види внука и да ми каже какво мисли, как е. Матето - възхитен, казва ми, че са го избрали за най-полезен играч на турнира, голям турнир. Бързак е Мартин, техничен, най-важното е, че гори от мерак, от желание. Понеже кака му се роди преди него, я кръстиха на мен - Василена, а той е Мартин. Да е жив и здрав!
- Тачев, всички имате някакви прякори - много точни и характерни. Вас Ви наричат галено „Тачо, Тачката” и „Тачо Вятъра”. Кой е кръстник на „Вятъра” – футболистите или публиката?
- Не мога да кажа точно кой. От публиката излезе. Колегите ми викат „Тачка, Тачка”, а „Вятъра” излезе от публиката.
Бях най-бързият в България. На нормативи давах най-добри показатели. В София се събирахме големи бързаци... Цветан Веселинов от „Левски” беше бърз, но ги биех всички с електронно засичане на стадион „Васил Левски”.
- Това ген ли е, тренировки, характер или всичко заедно? И сега внушавате респект.
- Аз много ритах от малък. Не съм тренирал организиран футбол, но играехме по цял ден - каква по-голяма школа от това. Тренировката нали е това - боравене с топката. Тогава израснаха много футболисти. Христо Бонев (той е по-малък две години от мене, аз съм 1945 година, 12 ноември) редовно играеше.
Божа работа, дарба и тичане постоянно. Нито като дете, нито като юноша съм тренирал. Имахме в Коматево, там, където сега дават стадиона по телевизията, естествено игрище - много хубаво, меко, троскот, като килим беше. Много добър отбор имаше Коматево, играехме в окръжната група на Пловдив. Имахме футболисти, които спокойно можеха да играят в „Б” група, 5-6 човека много добри. Но така беше във всяко село в Пловдивския край, това бяха големи села. Гара Каблешково даде 5-6 човека в „А” група, Петьо Радков влезе в националния отбор, от „Ботев”, и той е от пловдивско село. Всички играеха по цял ден, няма компютри, телефони.
Много ходех на мачове. Тогава се ходеше пеша, 5 километра са от Коматево до стадиона, тогава „9 септември”, градския, там се играеха всички мачове. Гледах, възхищавах се като дете. Имаше един Тодор Диев – голямо име в българския футбол. После като започнах в „Марица”, когато се обединиха, все идваше при нас. Почина млад. Кръстиха стадиона на „Спартак” на негово име - Тодор Диев. Голям отбор бяха. Те са първите, които детронираха ЦСКА. ЦСКА бяха 12-13 години шампиони, „Спартак” (Пловдив) ги детронираха 1962 година. Дълга хегемония. След световното в Чили. Всеки мач съм гледал.
И винаги съм знаел и съм вярвал, че ще стана футболист. Тъй се нареди съдбата, че дойдох в Габрово, можеше да съм... шофьор например.
- Кога спряхте с активния футбол?
- През 1977 година, бях на 32 години вече, 9 години в Габрово и 2 години в „Марица” - Пловдив. Можеше още да играя. В Сухиндол отидох играещ треньор. Голяма еуфория беше там, много запалени.
Като завърших тук, една година играх в Трявна, след това в Севлиево.
В началото на 80-те бях треньор в Сухиндол, играещ треньор. Дори бихме Габрово в Сухиндол, трябва да е било след 1981 година, 82-83-та. Тошко Тодоров и Веско Ганчев бяха в отбора.
- Вашето поколение футболисти има един израз „режимлия”. Вие от кои сте? Виждам, не пушите.
- Никога не съм запалвал цигара. Матето ми викаше: „Давам ти 20 лева, само я запали, не я пуши, само опитай какво е!”. Няма да стане, не запалвам. Ракия по-малко, за здраве. Голям режимлия. И привърженик на тренировките. Много обичах да се подготвям, даже търсех сам по-тежки тренировки. Затова уважавам Лазар Панчев. Той правеше много хубави подготовки – на Люляците, на Лъгът. Бях много стриктен, мераклия. За мен подготовката беше основа за целия полусезон. Да се поддържам свеж, така по-лесно се играе. За храна не съм лаком, но не съм се оставял да съм гладен. Георги Харалампиев беше голям професионалист - той въведе режим какво трябва да се яде например преди мач, предния ден, самия ден на мача. Ден преди мача обикновено ядяхме сирене и домати, по един домат, да си малко гладен. Вечерта – пържолите. Професионалист беше Георги Харалампиев, въведе много професионални работи в Габрово, начин на подготовка, разбира се, с батко Мъни – Манол Николов.
Сега се чудя, като кажат, че са уморени - играят в сряда и неделя. На мен ми беше страхотен кеф да играя в сряда и неделя. По-голямо разнообразие е като има мачове, иначе само сухи тренировки, бегови упражнения, режим, а мачът - това е друго. Ех, някой път ми е идвала душата в... като се случи да направиш 3-4 спринта на пълна скорост, не може да не се умориш. Но винаги можеш да се скриеш някъде 5 секунди на терена да възстановиш. Топката не може да е постоянно в теб. Като си натрениран добре, 4-5 секунди и си отново готов за нови спринтове.
- Може ли да Ви попитам за нещо дали е вярно – тръгнали сте за Пловдив с велосипед през Шипка заедно с единия си син?

- (смее се) Че още работя, е вярно, но чак до Пловдив с колело - тук са се пошегували. Малкият син – да, често идва с колело, той има страхотно колело. А големият е по тези, байковете, с които бягат по пътеките... Но аз - не. Здрави са ми краката още, макар че имам вени като въжета. От тичане и натоварване, лека-полека помпят. Но трябва да кажа, че по наше време започна възстановяването. Имахме и масажист, щатен, от 1969 г., като дойде Манол Николов, той въведе професионални правила в отбора. Първият ни масажист, помня, беше Петко Бургов, от Калофер родом, като легнах да ми прави масаж, като ме пипна и вика: „Е, не става, корави като камъни“. Никога не съм правил масаж.
- Сега ще играете ли с ветераните срещу Горна Оряховица.
- Не съм мислил за това... може В понеделник тръгвам, днес – първо ще поработя, на 21 септември ще видим